Миналата седмица, като търсех нещо по телевизията, което да не е сериал или “екшън, кървава конфекция, кеч, стриптийз и… страсти и неволи”, изведнъж попаднах на… “Арена ди Стара Загора”. По телевизия “Верея” даваха “Атила” от Верди. Не съм била на този спектакъл “на живо”; видях познат режисьорски почерк в размаха и обемите на сцената (оказа се, че режисьорът наистина е Пламен Карталов) и останах да го гледам. Още повече, че заснемането на оперен спектакъл за телевизия у нас вече се смята за нероновски лукс, за социалистическа глезотия (така, както преди 60 години класическата музика е наричана буржоазна отживелица). И не толкова защото няма пари (нали виждам за какво се дават), а защото нито един ръководител на телевизия, да не говорим за държавната, в която влизат левчета и от моите данъци, няма абсолютно никакъв вкус и възпитание за музиката, която не е масова. Пред очите ми “квадратчетата” за “класическите концерти” слизаха все по-надолу в програмата, все по-късно, по-късно, докато се изгубиха в тъмнината или в полетите на нощта. Екранът се люлее в кирливо розово, в “елитно” смешение на бельо, клюки, сосове, кремчета и още занимания на новосъздалия се абсурден ефирен клуб по интереси… И най-непризнатото малцинство, защото не е етническо, а естетическо – това на класическия меломан и на професионалния музикант, след като се пообади тук-там и разбра, че глухите за проблема са нараснали до числеността на няколко партии, се абонира за телевизии, в които думата класическа музика има съвсем точен знак и определено пространство и които очевидно имат ръководители с подходящото възпитание, за да бъдат такива.
(Впрочем дали в европейските ни приоритети изобщо има съчетание “класическа музика в телевизионна програма”. Само да не ми се посочват часовете от 3 до 4 през нощта или спорадичното предаване от някой фестивал.)
Ето защо с изненада разпознах “Атила” и се загледах в заснетото. Най-напред започна да ме обзема странно чувство на нестабилност – и много скоро се разбра, че това е от “езика на камерите” и “визуалната концепция” на режисьора на пулт. Докато чуеш колко на далечно разстояние са една от друга сцената и оркестърът (диригент Божидар Бонев, запис от 2001 г.) и как вървят в нарочно търсен сякаш синкоп в ансамбъла, изведнъж синкопът започва да се люлее допълнително, да се приближава и отдалечава – най-напред защото камерите не искат, а май и не могат да задържат достатъчно на определен кадър или да направят необходимото, съответстващо на музиката движение; а след това, защото режисьорът беше решил, че контрастът в динамиките най-добре би се почувствал от рязката смяна на близки и далечни планове. Да не говорим, че камерите бяха съвсем малко за визуалния обхват на огромната сцена. Но когато са малко, те не стават повече и по-полезни, като шарят непрекъснато и сменят планове и ракурси, от което човек получава морска болест – за зрителя говоря. А произведението не
се вижда и чува изобщо, защото инстинктивно започваш да гадаеш накъде ще тръгне камерата и дали ще догледаш до края на фразата съответния персонаж в малко по-близкия план. Беше нещо, което би могло да послужи за нагледен материал как не бива да се снима голяма класическа форма. Беше пределно ясно, че кракът им на тези професионални люде не е стъпил на репетиция, за да видят кой, къде и как се явява на сцената. Тук спор няма. Дори една репетиция би подобрила нещата; дори едно прочитане на съдържанието на операта и допитване до помощник-режисьора кой откъде излиза на сцената и как я напуска щеше да помогне в тази толкова тягостна и невъзможна история. Не знам как са се чувствали солистите Александър Марулев (Атила), Офелия Христова (Одабела), Мартин Илиев (Ецио) и Стоян Даскалов (Форесто), когато са гледали тази телевизионна интерпретация; еднократността на опита в този му вид доведе нещата до фарсовото им състояние, след като при желание за излъчване подобен опит би могъл да включи в плановете си поне една генерална репетиция с костюми, за да има малко материал – да се монтират най-драстичните моменти на фалш и неизсвирване.
В т.нар. национална телевизия имаше екип от оператори, които знаеха за какво става дума, когато снимаха класически концерт или опера. Бяха научени от няколко режисьори-музиканти и се бяха изпраксали в занаята, но ги разкараха, разбиха – разбиха ги все хора с претенции, че са културни. Които не скриват, че мразят музиката и я свалят от екран. (Не е политик, че да вземе мерки.) Сега от време на време гледам имената на тези оператори тук-таме “на парче”, но не в областта, която дори им беше станала интересна. А подобно “отбиване на номера”, като в частната телевизия “Верея”, е просто нелепо и грозно. То не е нито опера, нито телевизия, нито зрелище; написвам това и си спомням заключителната фраза на Ролан Барт в есето му “Критиката ‘нито, нито'”; ако леко я перифразирам, тя ще зазвучи така: “непопулярната музика у нас е стигнала дотам, че не брани своите финтифлюшки, а кожата си… и затова тази критика може би е просто позакъсняла.”
В. „Култура”, бр. 39