Giya Kancheli
In l’istesso tempo
Time…and again; V&V; Piano Quartet in l’istesso tempo
Гидон Кремер, Олег Майсенберг, Кремерата Балтика, Ансамбъл “Бридж”
2005 ECM
Giya Kancheli
Diplipito
+ Valse Boston
Томас Деменга, Дерек Лий Рейджин, Щутгартски камерен оркестър,
диригент Денис Ръсел Дейвис
2004 ECM
Струва ми се, няма по-подходящ стих за музиката на Гия Канчели от онзи на Бродски, положен като “мото” на “Диплипито” (1997) за виолончело, контратенор и оркестър – “Тихотворение мое, мое немое”. Всеки превод на друг език смила прединфарктния стон в тези четири само думи… Те стават нещо друго, тривиализирано, обяснително. Докосването свише изчезва. Необяснимостта се простира и над музикалното слово на Канчели, в което именно тишините те раздират най-жестоко – и сега, когато слушаш музиката в тези два най-нови компактдиска на естетската звукозаписна фирма ECM. Тази музика ми е много близка; обичам да я слушам често; тя е също толкова неистова, колкото и музиката на Шнитке – но сякаш много по-рисково “си играе с огъня” някой да я припознае като позната, като повтаряща се. Тъкмо тук е феноменът на грузинеца Канчели. Като истински тамада той реди своите тъжни и светли тостове – в усмивката се отцежда сълза, в скръбта проехтява смях. По същия начин, по който звуковите пропадания се сменят от взривове (но някак пак отекващи навътре, надолу, към самия себе).
Каква е тази раздираща хармония в иначе “простия” език на Гия Канчели; как диатониката и консонанса създават това застрашително чувство – като лавина, която ей сега ще те унищожи, но в миг минава на едни само вълни от тебе, за да ти даде още шанс да чуеш затихващ глас, лежащ тон, към който ще се прибави друг, и те отново ще започнат да блуждаят в пространството в потресаващо скандиране. Time… and again (Пак и пак) – всичко се повтаря отново, всичко идва пак, но същото ли е? Какво изпълнение само – от Гидон Кремер и Олег Майсенберг! Толкова болезнено, че те хваща страх; имаш чувството, че този тамада е дяволски изобретателен. И неочакван, непредсказуем. Всяка дума (нота-звук) се върти в словото му и чрез дъховете, люшканията в темпото става друга – “аз съм пак и пак, но не съм”. Идва “Глас и цигулка” – написана за Менухин, възкресяваща гласове на умрели, отново с тази архаична простота, за която пишат много сполучливо: “Като композитор, който култивира архаичен тип модерност и чиито архаизми имат характер на авангард, Канчели обхожда категоризациите” – т.е. не се вкарва в никаква. Той просто е Канчели, който си играе с музикалното време по уникален начин; който и в най-дългите си беззвукови пропасти вижда пространствата на своята музика; който работи с малко тембри, но никога с недостатъчно; който работи с различни състави и ансамбли, но никога с повече, отколкото е необходимо.
“Диплипито” е такъв чудовищен диалог между едно виолончело и един контратенор, че този, който е помислил, че “Стикс” изчерпва възможностите за “манипулация” на един тембър в една среда, просто много е подценил Майстора. Гия Канчели и неговите “тостове” – и за Ноно, и за Менухин, и за Арво, и за Соня, и за Алфред, и за своя пръв учител по музика, и за Денис, и за Манфред. И за Гидон и Олег, и Слава, и за Юрий, и Маша. И за Джансуг.
И за Гия… И музиката.
Вестник „Култура”, бр.30