Разговорът с Гидон Кремер стана двайсет минути, преди той и съставът му да заминат за Люксембург. Те пристигнаха от София малко преди концерта – престоят им в Русе бе по-малко от 24 часа. Разговорът бе уговорен със съдействието на Ива Чавдарова; аз не се познавах с него. Срещата ми беше за 9.30, а бях там в 8.40; и когато десет минути по-късно той излезе от асансьора и ме видя, го уверих, че не съм спала във фоайето. Двайсетте минути разговор се състоя.
Той е много слаб, с едва прокарала брада, с добри, светли очи, с извинително, притеснено изражение на лицето, което изглежда малко тъжно. И малко спокойно. Говори тихо, с ‛френско ‛Р‛ и великолепна артикулация. Когато говори, движи ръцете си по един особен начин, който не може да се нарече само жестикулиране. Ръцете му оживяват чрез пръстите – сякаш пак свири, сякаш инстинктивно търси някакъв тон, а намира думата. Пръстите му са на съвсем млад човек.
Много е задължаващо да разговаряш с него, защото той е безкрайно взискателен към своя словесен изказ. Говори бавно, говори с паузи, мисли, през всичкото време гледа събеседника в очите, което е много приятно – заради усещането за откровеност и близост в тези единствени общи двайсетина минути.
Много е трудно да избереш тема за кратък разговор. Поне аз не мога. Затова започнах от това, което ме интересува, като си казах, че на двайсетата минута просто ще прекъснем.
– Гидон Маркусович, преди години вашият приятел Юри Башмет беше казал на студенти тук, в Русе, че виолата е най-сексуалният инструмент.‛А що се отнася до цигулката, продължи Башмет, само когато Гидон свири, тогава – да!‛ Припомням тази забавна история заради темата за звука. Какъв е вашият звуков идеал и колко време ви отне да го създадете с ‛Кремерата Балтика‛, чийто звук е нещо уникално?
– Звукът за мен – това е гласът, душата на инструмента и на изпълнителя. За мен красотата в звука не се съдържа само в… Не, ще го кажа другояче. Важността на звука не е само в неговата красота. За мен звукът е като най-искрената, най-дълбоката възможност да изразиш душата си. За мен звукът е истина, многообразие, чрез което се предава това, за което говорите. Ако нямате какво толкова да кажете, тогава можете да го кажете само с един красив звук. Но в истината има много повече страни, много повече дълбочина, много повече конфликти от всякакъв характер. Истината изисква и много повече откровение. И търсенето й за мен винаги е било свързано с инструмента, още откакто започнах да се уча – да намеря своята истина, не само да повтарям, да имитирам чуждата. Но тук не става дума за това, че се мисля за творец. Аз се старая само да бъда помощник на композитора, помощник на автора и затова всяко произведение, всеки автор изисква различен подход. Старал съм се и досега се старая всички тези качества на звука да предам на ансамбъла. И, разбира се, ансамбълът, с който съм свързан повече от 11 години, неволно или по своя воля, искайки или не, е приел някои от моите търсения, от моите стремежи. За мен е много важно изпълнителят, а в дадения случай – ансамбълът ‛Кремерата Балтика‛, да има свой почерк. Но почеркът не се определя само от някаква екстравагантност – екстравагантност в репертоара или в темпата, или в подхода към интерпретацията. Почеркът е собственият, личният прочит. И на мен много ми се иска да се надявам, че ансамбълът може би е също така узнаваем в записите си, както и аз, надявам се, съм узнаваем. Защото нашето време е препълнено със стремеж към виртуозност, към блестящо представяне, но много често се изтрива личното начало. Ние имаме в света много блестящи звезди – изпълнители, които съвършено владеят своите инструменти, но които почти нямат какво да кажат. Те дори и не търсят начин да се изговорят, а само искат да демонстрират своите възможности. По този начин те не служат на музиката; те експлоатират музиката. И много би ми се искало аз, както и моят ансамбъл, да се видим от другата страна на барикада, за да търсим необикновеното, новото, скритото, важното, което се съдържа в музиката, което е вечно и което не зависи от модните тенденции, а ще съществува винаги, докато хората чувстват, докато хората искат да кажат, да споделят нещо.
– Знаете, че музиката на късния ХХ и на ХХІ век се възприема скептично от голяма част от публиката, а също и от много музиканти. Не мислите ли обаче, че звуковите открития на съвременната музика се отразяват, влияят дори в изпълнението на класиката?
– Разбира се! На мен винаги класическата музика ми е помагала по-добре да разбера съвременните автори, но също така съвременните автори са ми помагали по-добре да разбера класическите. Защото в края на краищата това, което ние наричаме класика – това са само някакви две, три или четири столетия, не повече. В сравнение с египетските пирамиди това е съвсем малко, дори можем да кажем, че класическата музика е съвременна. Аз се боя от музика, която се старае да бъде съвременна единствено за сметка на техническите средства, за сметка на интелектуалната сложност. Аз търся тази музика, която едновременно е и дълбока, и достъпна, защото, струва ми се, публиката чувства кое е истина в съвременната музика. Но страшно много композитори на ХХ век стигнаха до задънена улица, защото пишеха музика, която можеше да бъде близка само на тях. И затова е по-интересно да си в контакт със слушателите. Което не означава, че се стремя да облекчавам задачата на слушателя. Аз не мисля, че слушателят е длъжен да разбере всичко от първия път, мисля, че за възприемането на музиката е нужна известна подготовка и желание да й се откриеш, да се отвориш към нея, както и да направиш някакви усилия. Не мисля, че усилията трябва да бъдат предимно интелектуални или само на базата на многото знания, или само на основата на мисленето, че съвременната музика е за избран кръг от хора. Не! Мисля, че съвременната музика е музиката, която е истинска и която стига до всички. Затова трябва само да търсиш тази истинска музика, която намира резонанс и у слушателите; и въпреки това не опростява моделите, нюансите, възможностите в звуковата палитра. Защото, от друга страна, ако ние ще опростяваме всичко (водени от мисълта, че най-доброто е това, което най-много се купува), тогава ние ще бъде само в сферата на кросовъра, ще мислим, както много млади хора мислят, че съвременната музика е само поп музиката. Аз стоя много далече от това. И все пак границата е тънка: да се занимаваш със съвременна музика, но такава, която след 100-150 години ще бъда класика.
– Като говорим за съвременността, как вие сам се опазвате от всичко, с което се ‛обогати‛ нашето съвремие – от всички нежелани звуци в окръжаващия ни свят, които сякаш искат да поставят класическия звук в ъгъла?
– Съвременният свят просто стана много шумен. И мисля, че от време на време трябва да съумяваме да се изолираме от този шум и да се концентрираме върху тишината, като камъните в японската градина; трябва да умеем да излизаме от света към себе си, да медитираме, да поставим определени филтри на всичко, което ни пречи. А на нас ни пречи не само шумът на автомобилите, но и шумът на информацията. В това число и шумът на всичко ненужно, което ни се натрапва от комерсията. Затова мисля, че всеки човек има възможност да постави някакви филтри, но това не означава, че трябва да затваря очи пред всичко, което се случва в света. Просто колкото по-остро, по-сериозно се вглежда в съвременността, толкова по-важно е да има тези филтри.
– В книгата си ‛Обертонове‛ подробно се спирате на всички ваши фобии в живота ви на пътешестващ артист – хотелите, безсънието, желаещите като мен да ви интервюират, колекционерите на автографи, непрекъснатите телефони…Ако някой ви предложи да напуснете всичко това и да се усамотите в звукозаписното студио – като Глен Гулд, например, за когото така нежно пишете, какво бихте отговорили?
– Не, аз търся контакта с хората. И въпреки че не гледам в залата от сцената и не търся контакт с определен човек в залата, винаги излизам на сцената с надеждата да построя със своите звуци мост към този, който слуша. И понякога ми се струва, че съм успял да го сторя. Чувствам го най-вече, когато в залата настане абсолютна тишина. Защото, пак ще кажа, само в тишината е възможно общуването, комуникацията. Затова съм напълно убеден, че за музиката тишината е абсолютно необходимо свойство – понякога можеш да разпознаеш изпълнителя и да отгатнеш най-добрите му намерения не само по точните звуци, но и по-точните паузи. Затова има такова сплитане, такова чудо – музиката възниква от тишината и си отива в тишината, отива си в нас. И ако ние излезем от залата с чувството, че сме постигнали тази концентрация, значи сме се самообогатили.
– Гидон Маркусович, вие сте познат на цялата планета. Но като че ли искате да останете такъв, анонимен в служенето си като музикант. Стоите на сцената – аристократ, който иска да служи – но на музиката, разбира се. Настоявате ли и пред вашите колеги от ‛Кремерата Балтика‛ за подобно отношение към изкуството и как те го възприемат?
– Знаете ли, те са хора от друго поколение. И аз съм им благодарен за вниманието и за поддръжката, които ми дават в осъществяването на нашия съвместен проект, защото ние наистина станахме едно семейство. Но, разбира се, нашите възгледи понякога много се различават, понякога дори по отношение на репертоара. Това, което аз избирам, отначало им се струва странно. Понякога те имат желание да свирят друга музика. Ние търсим възможност да работим върху различен репертоар и аз често се вслушвам в техните желания, защото за мен е важно отношението им към нашата работа да остане живо – не само те да ме слушат, но и самите те да излъчват импулси. Затова трябва постоянно да им се подхранва чувството, че в този проект те са не по-малко важни от мен. И аз се вслушвам в тях и мисля, че намираме такъв консенсус, в който можем да вървим по един път – с конфликти, със спорове, с недоволства, но да вървим… Аз продължавам да имам чувството, че имаме още голям потенциал да растем и това ме радва.
– Преди време представихме в предаването ‛Контрапункт‛(то върви по Националното радио в този стилов спектър, в който работите и вие) вашия интеграл със соловите сонати и партити на Йохан Себастиан Бах. Не са толкова много хората у нас, които приемат и класическия, и съвременния репертоар. Но тук те са най-пълноценната ви публика. Какво ще им кажете?
– Бах е като Хималаите – тоест това, което не можеш да достигнеш, но винаги се стараеш да си по-близо до него. Бах съпровожда всеки, който обича музиката, и особено този, който се занимава с нея цял живот. С Бах никога не сте самотни. Аз съм много щастлив, че ми се удаде да направя този втори запис (първият запис на Кремер на същия интеграл е през 1975 година –Е.Д.) на Сонатите и партитите. Аз самият даже се учудвам, че успях да го направя. Защото тази идея дойде съвсем неочаквано (от фирмата ECM и нейния продуцент Манфред Айхер), а аз вече бях много въвлечен в проекта ‛Кремерата Балтика‛, който изисква и ми отнема много време и енергия. Радвам се, че въпреки това успях да намеря време и сили да се посветя толкова интензивно на този Бах. Считам, че има много пътища да свириш и да слушаш Бах – моят е един от хилядите, но този запис, който завърших преди 5 години, е като мое изображение, мое свидетелство за това, какво съм бил, как съм свирил – на някой това може да му е близко, на друг – не, но във всеки случай всичко, което умея, което чувствам и мисля, аз вложих в този запис, в този опит да бъда по-близо до Бах.
—
Времето ми изтече. Оказа се, обаче, че мога да му помогна, като го заведа до близкия сувенирен магазин (още 3 минути). Оказа се, че преди турнето е забравил оркестровия материал на пиесата ‛Като стария латернаджия‛ от Леонид Десятников в гримьорната на Саймън Ратъл в Берлин. Между многото неща, които имало там, той не видял нотите. Изпратили ги по факс, но в Русе. В София по този случай в програмата включват Третия Бранденбургски концерт на Бах. Оказва се, че има да лети със състава още в Люксембург, Дрезден и Краков. Че от началото на март са на път. За Великден ще се приберат по домовете си. Че сега обмисля нови неща, които ще може през април да…
Хотелът. Ръкостискане, през очилата се отваря блага усмивка. Чест бе за мен, Гидон Маркусович! Бъдете здрав!
Вестник „Култура” бр. 12