„Дон Жуан” (Моцарт – Да Понте), диригент Ерих Вехтер, режисьор Уго де Ана, вокално-интерпретационна подготовка Анна Томова-Синтова, хореография Антоанета Алексиева. Участват: Вито Прианте и Петър Найденов (Дон Жуан), Радостина Николаева и Цветана Бандаловска (Дона Анна), Хуан Франциско Гател и Хрисимир Дамянов (Дон Отавио), Ангел Христов (Командор), Габриела Георгиева и Лилия Кехайова (Дона Елвира), Андреа Кончети и Петър Бучков (Лепорело), Валентин Ватев и Николай Войнов (Мазето), Силвия Тенева и Ина Петрова (Церлина). Софийска опера и балет, премиерни спектакли на 18 и 19 април т.г.
В историята на Софийската опера шедьовърът на Моцарт се поставя за четвърти път. Историографията сочи датите на предишните три – 1930, 1963, 1974. Втората и третата са дело на режисьора Николай Николов и художника Мариана Попова, а оперната публика ги помни и с имената на техните диригенти – Добрин Петков и Михаил Ангелов. Последната постановка се задържа много дълго – близо три десетилетия. През това време йерархията в оперната практика претърпя чувствителни промени: сцената стана по-важна от музиката и, съответно, фигурата на режисьора бе овластена в най-висока степен. Режисьорските прочити много често надвиват визията на диригента и певците. А нерядко решават да нанесат корекции и в музикалния текст на композитора.
Уго де Ана е известна фигура в оперния живот – като режисьор, сценограф и художник на костюмите. В София досега той постави три заглавия: „Аида”, „Самсон и Далила” и „Норма” – постановки, в които режисурата и сценографията му показваха висок естетически критерий и респект към музикалната творба. По тази причина за постановката на „Дон Жуан”имаше очаквания за интересен в естетическо отношение режисьорски прочит. А ангажирането на голямата Анна Томова-Синтова да подготви певците бе много далновидно решение на директора на операта Пламен Карталов. Подобен опит със световно име български певци преживяха пак с опера от Моцарт преди 35 години – когато Елизабет Шварцкопф дойде в София да подготви вокално състава на „Така правят всички жени” съвместно с диригента Емил Чакъров. За „Дон Жуан” бе привлечен отново Ерих Вехтер, диригент, с когото операта работи често.
Уго де Ана си е представил развитието на събитията в операта в музеен (Прадо) интериор с различни корекции в архитектурата и перспективата. Другият основен момент в режисьорския прочит бе движението на персонажите във времето – от XVII до ХХI в., чрез костюми и аксесоари. Не разбрах по каква логика се случва смяната на епохите в един, а не в друг момент от операта. Впрочем, не разбрах доста от идеите на Де Ана, които заваляха от самото начало, но тук, поради ограничения обем, ще съобщя само най-събудилите недоумението ми: в първа картина Командорът излезе с пистолет срещу Дон Жуан, Лепорело му го отне, после гръмна, май без да иска, и Командорът падна. Моцарт и Да Понте обаче ни съобщават друго. Може би по този начин Де Ана иска да ни убеди, че Лепорело е алтер егото на Дон Жуан. Не разбрах защо чистачите в музея танцуваха нещо като туист по Моцартовата музика. Не разбрах също безвкусната, че и евтина секс-пластика, която ни се показваше все в моменти, в които сякаш други идеи липсваха. Кулминацията й бе нелепият стриптийз на Церлина и Мазето по време на арията на Церлина Vedrai carino. В партитурата е указано, че тя слага ръката му на сърцето си, него смята за балсама, който ще го отърве от болките, не други места по тялото й. .Впрочем, партитурата изглежда не е била от значение и в други моменти – липсваха оркестрите на сцената във финала на първо действие, сигурно е било по-удобно за режисьора. Имаше ги във финалната сцена на операта (без тях съвсем не може, Лепорело коментира откъса от „Сватбата на Фигаро”, който свирят), но там пък съдбовната вечеря на Дон Жуан бе представена като оргия с полуголи жени, нахвърляни на масата и по пода. Влизането на Командора естествено бе съпроводено от светкавици, голата женска плът хукна, след ръкуването със статуята, Дон Жуан се провали/влезе в саркофага й… Но в самия край на операта, след финалния текст на секстета – „Който прави зло, умира”, в ложата отдясно се появи главният герой с чаша в ръка и жени около себе си – да не би да забравим, че е вечен… Очаквах режисьорска визия, интригуващ прочит на сложната драма джокозо, получих постен тюрлю гювеч от буфонада, тромав уестърн и еротомански ситком.
Режисурата е поставила видими изпитания пред певците, които обаче се справиха достойно. Рядко присъствам на спектакъл, в който двата състава правят равностойно впечатление като ансамбъл, като подход към творбата и към задачите си в нея; и които правят музиката със стил и вокална прецизност в постигането на атмосферата и изпълнението на актьорските задачи, понякога безсмислено усложнени. Изключително силно впечатление прави речитативната култура в целия спектакъл, нещо, което тук често е terra incognita. Сигурна съм, че в подготовката на певците Томова-Синтова е отделила сериозно внимание върху Моцартовия речитатив – артикулация, динамика, пунктуация… Темпоритъмът на спектакъла на самата премиера бе твърде монотонен, за разлика от второто представление, където и увертюрата, и конфигурацията оркестър-сцена бяха много по-витални и адекватни драматургически. В първия състав главните мъжки роли бяха поверени на италианци, вторият състав бе изцяло български. Дон Жуан на Вито Прианте бе елегантен, подвижен, с неголям, школуван глас. Пее с лекота, артикулира стила, героят му е съобразен някак с общото знание за Дон Жуан. Което може да бъде подвеждащо. „За мен толкова е писано, че вече не знам кой съм”, казва Фауст в „Моя Фауст” на Пол Валери, което би могло да се отнесе и до символа на вечния прелъстител. Прианте предпочете героят му да прилича на палаво, понякога агресивно, ненаиграло се момче. Актьорски Петър Найденов бе доста по-интересен, по-сложен, представи многопланово своя герой, с повече състояния на образа, които изхождаха и от словесния, и от музикални текст. Той е и с по-мощен и обемен глас, същевременно достатъчно подвижен и темброво разнообразен. Изпълва сцената, музицира с темперамент и знание, като преодоля естествено някои мимолетни неудобства в преходите. Радостина Николаева пресъздаде убедително една недоизказана, изпълнена със съмнения Дона Анна. В арията си „Or sai chi l’onore”, всъщност, от самото начало на сцената с Отавио „Don Ottavio, son morta”, в речитатива тя изгради разказа си с цялата му двусмисленост, за да направи логичната кулминация с арията. Цветана Бандаловска бе по-лирична гласово с вокални проблеми, които ме изненадаха, но съм уверена, че тази толкова музикална и интелигентна певица и актриса ще превъзмогне проблема. За всеобщо учудване, Габриела Георгиева се яви като Дона Елвира (по телевизията тя съобщи, че режисьорът „я преместил”?!, след като работила с Томова-Синтова Дона Анна. За музиката думата не трябва ли да има диригентът?). Георгиева е прекрасна певица, направи ролята си емоционално, изрядна вокално с кристална бистрота в бързите пасажи, вложи и приятна доза хумор… Тази роля пасва и на Лилия Кехайова, която помним с драматичната роля на Яна от операта на Пипков „Янините девет братя”. Тук тя предпочита да е по-малко колоритна и по-насочена към едно гневно-влюбено състояние на своята героиня. С времето, струва ми се, ще избистри повече фразирането и ще насочи вниманието си към психологизирането на съответните арии. Ще се запомнят двамата великолепни тенори, които се редуват в ролята на Дон Отавио – Хуан Франциско Гател и Хрисимир Дамянов – с впечатляваща деликатност, изящно фразиращи, със съвършена колоратура… Дори при Хрисимир Дамянов открих повече вокална цветност и по-активен мъжки нюанс, който рядко се усеща при интерпретацията на този Моцартов герой. В тази толкова трудна партия тук спектакълът разполага с истинското богатство на двама чудесни артисти. Що се отнася до много важната роля на Лепорело, категорично считам, че Петър Бучков бе по-добрият в тази роля от Андреа Кончети. Бучков „пое” своята част от драматургията с приятно шаржиране (“Madamina”), стабилна вокалност, сценична органика. При Кончети тъкмо органиката липсваше, липсваше и усещането за лична подредба – вокална и актьорска – на образа. Млади сили чухме в ролите на Церлина и Мазето. Силвия Тенева и Ина Петрова, както и Валентин Ватев и Николай Войнов заразяват с емоция и ентусиазъм. И двете дами в началото на своята артистична поява имаха известни проблеми – много вибрато и леко съмнителна интонация, вероятно от напрежение. Това бе преодоляно – и всяка от тях, очевидно и заради указанията на менторите, бе „уловила” своята Церлина. Както и двамата млади в ролята на Мазето много точно предадоха селското простодушие и разбиране за мъжественост на своя герой – с приятно вокално присъствие.
Последно изречение: спектакълът предлага музика и певци, които трябва да се чуят.
Вестник „К” , бр. 15