Трансарт е име на фестивал за съвременна музика, създаден от Михаил Големинов и Анжела Тошева през 2008 година. Програмната книжка информира, че фестивалът не е със строга периодичност и тазгодишното му софийско издание е всъщност петото поред. Три концерта формулираха фестивала (26, 27 и 29 ноември) в три различни зали. И основният акцент в програмата му бе музиката на български композитори, които отстояват модерното мислене с творчеството си. Тук искам да вметна, че след като Михаил Големинов почина през 2022 година Анжела Тошева и нейният син Иван Керековски продължават мисията на създаденото от Анжела и Мишо през 2002 година пространство Orange Factory – психоакустични изкуства. Това беше и е наистина непрекъсната, постоянна, упорита мисионерска работа, с която бяха запълнени много празнини в съвременното музикално изкуство, бяха изсвирени десетки композиции, които в България не се познаваха. Да не говорим за издателската дейност на Анжела и Мишо, която запозна музикантството и просветените любители на съвременната музика с музиколожкото творчество на големия френски композитор с български корени Андре Букурещлиев. Освен това те записаха и издадоха компактдискове с музика, създадена или изпълнена от тях, правиха майсторски класове, създаоха Международния конкурс за композиция на името на бащата на Михаил, класика Марин Големинов (Анжела и Иван го продължават – последното издание беше миналата година).
“Български клавирен авангард” бе надсловът на първия концерт в Музикалната академия, изнесен от Анжела Тошева и Иван Керековски с творби от Константин Илиев, Васил Казанджиев, Иван Спасов, Михаил Големинов, Александър Кандов и Боян Воденичаров. Това бе поредният за годината концерт, който маркира важни авторски годишнини (на Илиев, Казанджиев, Спасов, Кандов) в родната музикална история. Впрочем известно утешение е за нас, които считаме, че тук всичко и всеки се забравя бързо. Няколкото концерта в София, Пловдив, Русе, Варна, Пазарджик и Габрово опровергаха донякъде това усещане, звучеше музика от композиторите, които непрекъснато трябваше да доказват и на част от своите колеги, и на българската публика, че радикалната смяна на почерка не води до абсолютна неразбираемост на музиката, която създават. Изисква просто малко повече слушателско усилие и толерантност към различния път. Днес тези творби наистина звучат като класика и се приемат от един постоянен кръг интелигентни хора, който ако не се увеличава драстично, то и не намалява – винаги идват попълнения. Не знам доколко тази констатация може да се нарече оптимистична. Но и на трите концертни локации дойде публика с интерес и желание да проследи, да си припомни изкуството на предлаганите автори. Възможността да се проследи пътят на музикалното създаване от клавирните пиеси на Илиев с ярката им жанрова принадлежност, към съвсем новонаписаната Фантазия за четири ръце на Казанджиев (световна премиера), която те връща към спомена за Токатата му и на моменти към Триумфът на камбаните – но изчистено, графично изваяно, с една замисленост, фиксирана върху мига, върху спонтанната регистрова игра. В първата част на “Изкуството на серията” на Иван Спасов релефно изпъкна цялата логика на творческия процес в това, единствено за българската клавирна музика, творение. Ранната сонатина на Михаил Големинов (писал я е на 27-годишна възраст) завладява с обемното внушение, с яростния клавирен замах. Последва още една световна премиера – на “Нощни пеперуди II” (1993) за соло пиано от Александър Кандов – подчинена на идеята за неотклонния “ход, вървеж” на непреклонно формулирана тема в нисък и среден регистър, съпроводена, репликирана от звуци в противоположния регистър. Сигурна съм, че не съм разчела изцяло тази композиция – у Кандов винаги зад видимото наднича един допълнителен, латентен, енигматичен дори пласт. А Прелюдът за соло пиано на Боян Воденичаров от 1991 г. някак събра бързината на мисълта със звуковите вибрации на инструмента. Едно наслаждение от възможностите на клавира, от способността на автора (и пианиста) да ги разкриват.
Вторият концерт бе назован “Музикална графика” и бе много сполучливо ситуиран в София лайв клуб. Всъщност концертът бе звуков портрет на Михаил Големинов, включил три негови пиеси за два рояла, създадени през 2001 г. и музикалната графика за пиано, електроника, лайф електроника и видео “Звуков конфликт”, композирана 20 години по-късно (2021). Тук протагонисти бяха Антони Дончев и Боян Воденичаров в интензивно, плътно, напрегнато дуо-съгласие и това не беше изненада: независимо че официално те се занимават с различни сегменти от музиката, знае се, че не само джазменът Дончев, но и Боян, който в младостта си също свиреше джаз (слушала съм го в клуба на операта) отдавна е известен като импровизатор с много богато въображение, с огромен ресурс от изразни средства и могъщ инструментален потенциал. Всъщност той отдавна се е заявили и с композициите си. Сумрачното пространство на клуба допълни атмосферата с още пластове носталгия. Беше и хубаво, и тъжно, защото си спомних съвместните импровизационни игри на Боян и Мишо в къщата-музей Борис Христов, тогава те бяха и в знак на почит и уважение към Стела Димитрова, спомних си какъв пианист беше Мишо. Разгръщам програмата и чета едно от Мишовите напътстващи есета със заглавие, което е типично негово -“Погледът на звука”. Ето само един кратък откъс: “От тук нататък може дълго и обширно да се дискутира доколко свободни импровизации по една графика могат да бъдат нейни достоверни звукови въплъщения, но независимо от субективността на тази материя и възникващите съмнения, музикалното изкуство заслужава генерираната от абстракцията свобода.” Идеята за музикална графика у Михаил Големинов може да се разчете и в по-ранната му пиеса Klavierstück I от 1994 г. Тук чуваме колосалния размах на “генерираната свобода” – с процеса на взаимно стимулиране на импулсите, породени от различните клавирни почерци на Воденичаров и Дончев и тяхното звуково общение, което доминираше по онзи естествен начин, характерен за музиканти, способни да импровизират, създавайки цялостен семантичен кръг. Симптоматични бяха заглавията и на трите Мишови пиеси за два рояла – “Долината на илюзиите”, “Замразено лицемерие” и “Лабиринтът на бълнуванията”. Писани са малко след неговото завръщане в България и някак си не мога да не си помисля, че са реакция на сблъсъка му с манталитетното проявление на гилдията към този, който идва “отвън”. В “Замразено лицемерие” те пронизва ясен образ с повтарящия се леко изменящ се мотив от двамата изпълнители, в неговата упорита, неотклонна замръзналост и само привидната му промяна, колкото да не се промени. Разбира се можем да окачествим този репетативен подход и като минимализъм, към който Мишо имаше влечение – но тук развитието в пиесата някак ме отдалечава от тази мисъл. Тук това повторение прилича на скандиране, на демонстрация на нещо, което не иска да помръдне. На диктат. Тази пиеса създава различен тип познание за образността. Като в определението на Роберт Музил в “Човекът без качества” за познанието като сума от две противоположности – едната определя като “точност”, “математика”, а другата – като “душа”, “ирационалност”, “хаос”… В “Лабиринтът…” надделява едно страхотно импровизационно своеволие в неспирната задъханост на тоновото формулиране. В натрупването на енергии, в импулсите и тяхното отлагане… Сериозен тандем са Антони Дончев и Боян Воденичаров, не ги бях слушала заедно и се надявам, че и друг път ще се яви подобна възможност. А в музикалната графика “Звуков конфликт” съзнанието просто се предава пред спонтанната изкусност на образността. И досега мисля, че музиката на Михаил Големинов е изключително образна, някак винаги видима, независимо от избрания маниер на създаване.
Третият концерт даде възможност на публиката, изпълнила Първото студио на БНР да види ефекта и да чуе резултатите от композиторския конкурс “Марин Големинов”. В последното му издание до името на Марин Големинов Анжела и Иван са решили да поставят и това на Михаил, както пише Анжела “като израз на запазване паметта на двамата композитори, всеки със своя уникална орбита и свой път в своето време.” Тук е мястото да добавя и впечатлението си за много високото равнище на текстовете на Анжела в програмната брошура от 28 страници – ценна информация за слушателите на фестивала. И тази вечер бе смислено структурирана – в началото й прозвуча страхотният “Микроквартет” от Марин Големинов в изпълнение на струнния квартет “Фрош”. Написана през 1967 г. творбата и до днес се свири много, всеки български квартет е осъзнал нейната гениалност и тези 8 минути, които обхващат четирите части на квартета, посветени на всеки музикант от квартет “Димов”, за който е написан, са невероятно сгъстени, концентрирани в афористичния си изказ и, същевременно, изчерпващи смисъла на идеята. Програмата бе съставена от музика на лауреати на конкурса и на композиторите, участвали в журито на конкурса Александър Кандов и Фъргъс Джонстън (Ирландия). Бе много интересна възможност да се констатира различният избор на изказ от носителя на първа награда от конкурса португалеца Фабио Шикотио (1991), който е получил първа награда на конкурса. Неговата пиеса “Изковани връзки” за бас кларинет и електроника бе умело пресъздадена от Кристиян Калоянов. Различни избори предложиха Йесонг Йона Хан (1999 – Южна Корея), както и португалецът Жоао Педро Оливейра (1959), чиято пиеса “Сингулярност” за виолончело и електроника в изпълнение на челиста Мигел Роша (Португалия) напряга вниманието със своята интензивна компактност и с изобретателното провокиране на слуха в играта между акустичния и електронния звук, ефектът от която бе “на ръба” с глисандиращите движения в челото и високочестотният електронен резонанс. В тази своеобразна продукция чухме още Соната № 5 от германеца Матиас Хутер (1967) в изпълнение на Иван Керековски и кларинетната пиеса на Кейсуке Йокота (1990) Cla”ri – Obscur, в която нашият известен кларинетист Росен Идеалов създаде интригуващо темброво изражение на контрастните звукови полета в пиесата. В изпълнението на първа част от “Поток” за соло пиано от Александър Кандов, Анжела Тошева (дори не мога да обхвана обема на нотните текстове, които голямата българска пианистка поднесе на този фестивал) предложи възможните метаморфози на изначалния тонов материал в лаконична импровизо-разработка. А ирландският композитор Фъргъс Джонстън, представи две свои пиеси-посвещения за кларинет и пиано (Росен Идеалов и Анжела). Пиесата, посветена на паметта на Мишо Големинов и на кларинетиста Идеалов приех като баладичен разказ, който гради музикалното време през съчетанието на два типа инструментална фактура – напрегната бавна протяжност в кларинета като приближаване на нещо неизбежно, надвиснало и “съпротивата”, която му оказва пианото със своите реплики, заредени с енергия и все пак сякаш недовършени, недоизречени. От малкото пиеси на Джонстън, които съм чула, бих могла да го определя като композитор, който предпочита наратива пред визуалността. Но разказът му предлага възможност за общуване, грабва вниманието по един особен, специфичен начин, без да се долавят особени усилия да се показват някакви специални ефекти. Разказът тече спонтанно, смислено, предразполагащо и завладяващо. Разказ на роден композитор.
Надявам се, че и следващото издание на Трансарт ще намери софийско убежище. Компромисният, но по-труден вариант е да има две свои издания – в любимото на Михаил Големинов негово обиталище, наречено село Антон, както е било, но също и в София – по-възможна локация за част от публиката на фестивала. Но както и да решат да го направят, където и да решат да го положат, фестивалът е невероятно със значението си събитие. След фестивалите “Музика нова” и “Пианисимо” днес свободните територии за музиката на днешния ден в България горе долу са закрити. Остана може би Габрово с Иван Стоянов – в една своя част. Тук там проблясва някой и друг концерт в програмите на други фестивали. Но не и като пространствата, които освобождава във времето на своето звучене Трансарт.