Имах възможност не само да посетя концерта на Оркестъра на Пловдивската опера в Дома на културата “Борис Христов” в града, но и да проследя две репетиции на състава под палката на Емил Табаков и солистичното участие на цигуларката Лия Петрова. Преди време Нина Найденова, която е директор на Пловдивската опера, направи умен ход – предложи на Емил Табаков регламентирано сътрудничество с поверения й оркестър, като го покани да бъде негов главен гост-диригент. Така Табаков има възможност не само да изнася концерти и в Пловдив, но, което е по-важно, да предава от колосалния си опит на музикантите от оркестъра. В този смисъл присъствието ми на репетициите за този концерт ми беше изключително интересно. Също и полезно. Не за първи път, разбира се,наблюдавам репетиционния процес на големия диригент, но всеки път, заради различните програми, работата му ми помага и като музикант, и като критик да осмисля възможностите на неговия подход към партитурата, на изискванията му по отношение на ставането на музикалната творба, на специфичните насоки, които той дава на оркестъра в името на стила и характера на композицията. Програмата на концерта му този път бе посветена на руски творения, станали вече митологични: Вълшебното езеро от Анатоли Лядов, Концерт за цигулка от Алекснадър Глазунов и Гогол-сюита от Алфред Шнитке.
Слушах две репетиции, едната – шестчасова със съответните паузи, а другата – двучасова, преди концерта. Често оркестрите и, съответно, диригентът са поставени в не особено благоприятни, за работния си процес, ситуации. В Пловдив Домът на културата “Борис Христов” е общинско притежание и часовете на репетиционния процес се определят не от нормалния график – обикновено сутрин, а от заетостта на залата. Разместванията в часовия график на оркестъра са препятствия в нормалната му работа. В случая това особено се отнасяше до репетицията преди концерта, която не дава възможност на музиканта да отдъхне, да се настрои, да възстанови енергията и концентрацията, които са му необходими за пълноценното участие в публичния акт. Това го напряга допълнително и само той си знае как преодолява умората за да запази свежестта на ума си и съответно на звукопроизводството си. Изненадах се приятно, когато видях колко отзивчиви са оркестрантите от Пловдивската опера и с какво удоволствие слушат и изпълняват указанията на Емил Табаков. Споделяха, че научават от него много, че освен като проникновен интерпретатор им е необходим като лакмус в изчистването на чисто технологичните проблеми, които определят и качеството на представянето на дадената партитура. Приятно е да се установи подобен ентусиазъм, без следа от недоволство от дългата репетиция, от изнурителната работа.
На концерта залата беше пълна. А този концерт определено обещаваше да бъде събитие – и заради диригента, и заради солистката Лия Петрова, която винаги се извисява като сериозен и отговорен музикант (не съм била свидетел досега на някакъв компромис в свиренето й), и заради програмата, събрала по-рядко изпълнявани в града шедьоври. Концертът започна с Вълшебното езеро на Лядов – и още от първите тактове тихо и неусетно над залата се спусна звукова пелена, изтъкана от тайнствено, почти мистично преливане на тембри в пространството, което тази музика създава. Оркестърът сякаш излезе извън времето и се отдаде на вслушването в звуците, които създаваше… В тази, сякаш замръзнала във времето, тонова картина всичко вибрираше – би било незабележимо, ако не беше постигнатата интензивност в сведеното до почти мълчание и хармонично обагряно звучене. Красивата приказка прелетя през залата като мигновение, изпълнено с поезия. Някак естествено дойде продължението на вечерта с цигулковия концерт на Глазунов – най-вече поради изтънчения, изпълнен с дълбока лирическа нежност, прочит на Лия Петрова и споделения отговор на Емил Табаков и оркестъра. Слушала съм я да свири Моцарт, Прокофиев, Бетовен – винаги с различен звуков подход, с много сериозна лична взискателност към спецификата на фразиране. И сега – Глазунов, един романтичен разказ, сякаш тургеневски, с толкова недоизказан копнеж и чувствена щедрост. Как го направиха само! И в тази музика Петрова показва неограничен в разнообразието на средствата емоционален и инструментален ресурс. Нейното свирене е толкова богато – най-напред в драматургичното изграждане! Тя го осъществява със съвършена музикантска логика, с дълбочината на една личност, съчетала интуиция и мисъл по възможно най-плодотворния и резултатен начин. Освен впечатляващия слух по отношение на тоноизвличането й, което изглежда безкрайно в промените на плътност, на колорит, на израз, при нея много силно въздейства фразирането. Има моменти, особено в закриването на фразата, когато звукът е съвършено филиран, почти до косъм, за да се освободи после в нова, различна дименсия, способна да продължи разказа естествено и красиво. Отдавна не бях слушала този концерт, интерпретиран така богато, с въображение и превземаща спонтанност. Петрова разкри емоционалната щедрост на неговата музика, наблегна на изповедния й характер като нито за момент не напусна конструктивната логика на творбата, дори и в завладяващата импровизационност на каденцата. Въздействието на този прочит върху публиката доведе до биса –Любовен поздрав от Елгар, заедно с оркестъра. Тук звукът на цигулката стана още по-фин, затрептя с гъвкава елегантност, със забележима изтънченост, обагрена от подвижния, рефлексивен оркестър. Пиесата просто отлетя с лекотата на мигновение, родено от тишината и погълнато от нея. Залата полудя и поиска още. За да чуе една великолепна сарабанда (от Втора солова партита на Бах), различно тоново откровение, което за няколко минути разкри инструменталната философия на Лия в прочита й на Бах – издържана агогика, моделирана фраза, с темброва дисциплина на тихия, но много интензивен звук. Само субстанция, без излишества!
Преди година слушах в София Гогол-сюитата на Шнитке с Табаков и Софийската филхармония. Тогава, в отзива си, публикуван на 15 ноември, 2020, с категорично ясното заглавие “Диригентът” писах за Табаков “Наслаждаваше се на виртуозната игра между гротеската и пародията в непрекъсната градация, в която всеки елемент бе “изваден”, извънредните темброви съчетания в партитурата, които произвеждаха шокираща звучност бяха умело подчертани от него. Всяка брънка от този неутолим, неизчерпаем интонационно-инструментален театър на Шнитке излиташе в ефира, с различно темпо и артикулация, с фантастична галерия от щрихи и великолепно осъществени преходи.” Помнех впечатленията си от тази интерпретация и очаквах следващия прочит на диригента – в друго време, с друг оркестър, в различна акустика. На репетицията още се чу как проверява звученето на всеки важен за драматургията тембър, акустичния баланс, как не се уморява да търси оптималното, да съвместява колориращи общия звук тембри и да ги разполага възможно най-резултатно спрямо изискванията на фактурата. Не знам кога Табаков си дава сметка, какво още може да добави към вече изпълняван музикален текст, но тук чух как търсеше още по-ярка отривистост на движението, как задържаше в многозначителни дъхове важни “реплики” от творбата, за да получи по-силен ефект на това, което Драгомир Йосифов нарича в текста си към програмата на концерта “камшична натрапчивост”. Ефектната контрастност между частите се разгърна още по-ярко заради пределното фокусиране върху изпипването на щрихите и подчертаната игра с темпата, която внесе многозначителен акцент върху двойствената характеристика на познатите теми, както и освети ярко зловещата сатиричност на музиката. Ще подчертая, че в случая с Гогол-сюита към прочита на диригента Табаков се добавя и инвенцията на композитора Табаков, която привнася, допълва и допълнително хипертрофира звуковите находки на Шнитке. Но с много вкус! Прави го през темпото, през тембрите (електрическа и бас китара, челеста, чембало, перкусии, туба), през специфичния щрих., през умелото разтягане и свиване във фразирането, през внезапните динамики и ефектните финали, по-скоро прекъсвания между частите. Великолепно съчета театралния характер на пиесата, нейната подвижна пластичност с чисто музикалните находки в нея по отношение и на мелодичната деструкция, обратите в характера на познатите мотиви, стилистичните каламбури. Майсторска и детайлна работа, подчинена на всеки семантичен сегмент от творбата, с подход, който изведе до краен предел абсурда на гротескния шниткеански маскарад.