Не се обхваща лесно събитие като “Мартенски музикални дни”. Дори когато някои неща са очаквани, дори когато не всичко заслужава критическо внимание, пак има опасност много да се пропусне. И в този последен, по-обзорен текст ще се опитам да сведа до минимум щетите от тази опасност.
Участието на Държавната опера – Русе във фестивала отново поднесе въпроси. Заглавието бе “Ернани” – ранна опера на Верди (16.03), избрана от предишния директор на операта Кюркчиев. Неговият много консервативен вкус е известен, но едно добре поставено заглавие винаги има място във фестивал като русенския. За режисьор на спектакъла бе поканен Орлин Анастасов, а диригент бе Хосе Кура – и двамата известни в близкото минало певци. Не можах да установя някаква по-сериозна режисьорска работа, подчинена на определена концепция. Историческата, традиционната постановка все пак предполага индивидуални идеи в драматургията, работа с певците, с хора, със сценичното пространство и въвеждане на допълнителен смисъл и логика към задължителните условия на либретото. Аз не знам дали Орлин Анастасов е учил режисура след приключване на славната си певческа кариера, но от тона, което видях си вадя заключение, че все още разчита предимно на спомени от спектаклите, в които е участвал. Т.е. режисура, в класическия професионален смисъл на думата, нямаше. Интересни идеи имаше по отношение на костюмите (Денис Иванов), макар че и тук не бе изпълнена естетически цялостната костюмографска идея, заложена в началото. Диригентът Кура владее оркестъра, но очевидно времето му е било недостатъчно за изработване на ансамблите, че и на отделните арии, които са по-известни от самата опера – следователно няма как да не се чуе не съвсем сигурното вокално присъствие. Дори толкова опитен и качествен баритон като Венцеслав Анастасов (Дон Карлос) бе изумително неточен интонационно в първо действие, Теодора Чукурска бе трепетно нестабилна като Елвира, а басът Емил Желев (Гомес да Силва) очевидно не може да напусне особеното си звукопроизводство (така бе и в “Мефистофел” на Бойто, миналата есен), което се отличава с не особено издържана естетика – грубичко, предимно във форте и с едни специфични изригвания в края на фразата, които не подхождат на професионален певец. Единствено Борис Луков като Ернани имаше приближения към образа си – поне в първите две действия. След това реших да напусна представлението, което бе доста сурово и изпъстрено с различни изненади, които не ми бяха по вкуса. Няколко дни по-късно (20.03.) Хосе Кура изнесе песенен концерт, в който доминираше неговият авторски вокален цикъл “Ако умра надживей ме!”по стихове на Пабло Неруда. В част от концерта чухме и сопрана Цветелина Василева с няколко песни от Черкин и Добри Христов. Мисля, че човек трябва да знае на каква сцена е, когато представя нещо. На тази сцена, в две издания на фестивала, преди няколко години, баритонът Матиас Гьорне показа как трябва се пеят Шуберт и Брамс. Но… повечето хора в залата бяха във възторг от типа домашно, фамилно музициране на Кура. Спомням си много добре какъв певец беше, когато го чух на живо, затова сега, въпреки неговата харизма, много ми се искаше да не бях присъствала в зала “Филхармония” на следобедното вокално парти на прочутото име.
Два подстъпа към салонната класика или към нейния забавен вариант ни показаха концертите на немския струнен квартет Vision (17.03) и българския флейтов квартет Flautissimo (18.03). Германците са предимно кросоувърови мислители – практиката им бе в първата част на концерта да изсвирят класическа композиция – в случая Тринайсети квартет от Дворжак в симпатично със своята грамотност изпълнение, а във втората част – да покажат свои композиции в различен стил. Но слухът ми бе завладян предимно от келтския характер на композициите им, които те представиха под общото заглавие Spectrum. Питах се, защо са толкова популярни тези иначе много симпатични млади музиканти и си дадох сметка, че те не претендират да те ангажират мисловно или емоционално. Те просто искат да внесат малко по-розов нюанс в не особено цветния живот на съвременния човек, който, поради това ги иска. Пътуват и свирят непрекъснато – музиката им, в която няма нищо изненадващо, предлага явно онова очаквано хапче екстаз, от което всеки има нужда в някакъв момент от животеца си. По-високо в естетическата си ориентация стоят дамите от квартет Флаутисимо. Придружени от арфистката Весела Тричкова Кремена Ачева, Гергана Иванова, Петра Атанасова и Мила Цанкова предпочетоха френски репертоар, който някак много подхождаше като стил на зала “Европа”, където се проведе концертът. И бе поднесен с елегантност, със звуково въображение и с изваяна мелодична реторика.
От рецитала на Росен Идеалов и Надежда Цанова (26.03) изваждам пред скоби музиката на ХХ век, която представиха. Надежда изсвири великолепно прочутата клавирна Токата на Васил Казанджиев, една творба, която не помръдва в своята актуалност и която в нейния прочит получи допълнително темброво обживяване и разнообразяване на токатното внушение през интересно педално решение, което разшири звуковото пространство на пиесата. Идеалов изсвири великолепно Пирует II от Драгомир Йосифов – това е безспорно негова пиеса, провокациите на която възбуждат въображението на слушателя, през импулсите на мощния инструментализъм на известния ни кларинетист. А дуетът Идеалов-Цанова внесоха допълнителни, свежи багри в Сонатата за кларинет и пиано на Лазар Николов, в която пианото изтръгна от пиесата емоционален смисъл, който разкри още пластове в драматургията. Искрено се надявам, че интересът на Цанова към музиката на ХХ и ХХI век ще бъде траен и че в нейно лице рядко изпълнявани композиции ще намерят сериозния интерпретатор.
Ренесанс – с тази дума се изчерпва програмата на самодейния Смесен хор “Васил Арнаудов” с диригент Свилен Димитров. Амбициозна програма, изискваща специфична ансамблова техника, с която хорът се е занимавал през годините на своето съществуване (от 1993 г. ), още когато негов ръководител бе създателят му Драгомир Йосифов. В лицето на Димитров хорът има самооотвержен диригент, който се отнася с уважение към неговата история и се стреми да запазва неговата култура и да развива възможностите му. Интересно наблюдение за мен бе, че по-близки до природата и светоусещането на певците се оказаха творбите на английския и испанския ренесанс , в сравнение с тези на италианския. Въпреки не съвсем равномерното ниво на прочита, изключително явление в днешното особено време продължава да бъде желанието на певците от хора да се посвещават в свободното си време на музиката – една практика, която у нас е на изчезване за разлика от страните в Централна Европа, например. Ето защо е изключително важна подкрепата за талантливия състав на тази формация.
Известно напрежение имаше около втория концерт на Русенската филхармония, когато се разбра, че очакваният млад челист Боби Костадинов, предвиден в програмата, се е разболял и няма да може да свири на концерта на 23 март. Положението бе спасено от известния ни и много активен Атанас Кръстев, който колегиално се отзова веднага и пристигна в Русе за да изсвири включените в програмата Рококо-вариации на Чайковски. Диригент на концерта бе Иво Венков. За Кръстев тази пиеса естествено е репертоарна и въпреки това скоростта, с която реагира на ситуацията и равнището на прочита му впечатлиха. Срещата му с диригента не бе особено благоприятна за него, тъй като още с краткото оркестрово въведение стана ясна разликата в мисленето им по отношение на фразата и на характера на творбата. Но Кръстев пое лидерството още в началото и се наложи с логика и стилова дисциплина във всяка една от вариациите, както и с органичното реализираното съчетание на специфичното изящество на галантния стил и откровената, щедра емоция на руския романтик. За това той разчита не само на музикалния текст, но и на богатата звукова метафорика, която излъчи и която внесе допълнителна интрига във внушението. Отличен вкус показа Кръстев, избягваше всяка възможна спекулация с “романтичните ефекти”, които изкушават мнозина. Показа и великолепна агогическа дисциплина с чисти, ясно означени темпови преходи, чиято релефност и бистрота в характера бяха изцяло издържани през щриха и характера на фразата. Увлече и оркестъра, и диригента със себе си в една особена будност, която създаде специфична атмосфера в изпълнението на пиесата. За личен диригентски прочит в Петата симфония на Чайковски ми е трудно да мисля след твърде еуфоричната, на места до нелепост, мануална лексика на Венков. Старанието му да отрази едва ли не всяка нота от музикалния текст доведе до разсейващото му раздробяване, което често се случва при диригенти с малък сценичен опит.
Както писах в един предишен текст, за мен, като данъкоплатец, не само като слушател на фестивала, бе съвършено недопустимо, че Българската национална телевизия пренебрегна фестивала, дори с няколко минутен репортаж – нещо, което бе абсолютно възможно, при положение, че в Русе телевизията има регионален център, чиято задача, доколкото знам е да информира и за културните събития в града. Твърде интересен въпрос, на който, естествено отговор няма да има. Разбира се този необясним бойкот не е в състояние да омаловажи значението на “Мартенски музикални дни”, който продължава да изпълнява своята висока естетическа мисия. И чието следващо издание вече очаквам.