На 27 март, преди заключителния концерт на фестивала, в едно от фоайетата на Доходното здание в Русе бе представен мартенският брой на списанието на БТА – ЛИК, посветен на 6о-годишната история на “Мартенски музикални дни”. Това е съвместно дело на русенската община и на Българската телеграфна агенция. Броят се финансира от общината, а БТА предоставя изключителния си архив, от 1961 г. насам, с подбрани от него снимки и съобщения. Главен редактор на списанието е Георги Лозанов. Той и директорът на БТА Кирил Вълчев представиха броя и очертаха неговото значение за поддържането на културната памет. Броят действително е събрана безценна памет, открояваща важни фигури от дългата история на фестивала, показваща ключови моменти от неговото развитие. Издаден е във формат А-4, с обем 80 страници, с текстове и впечатляваща сбирка от снимков материал. Освен БТА-съобщенията през годините в броя са отпечатани и няколко интервюта с Емил Табаков, Минчо Минчев, Красимира Стоянова, Найден Тодоров, Светлин Русев, всеки със своята гледна точка към този фантастичен класически фестивал.Отделно е публикувана анкета с участници в тазгодишния фестивал като Пламен Джуров, Драгомир Йосифов, Струнен квартет “Фрош”, певицата Галя Симеонова, Орлин Анастасов, който тази година се яви в качеството си на режисьор на операта “Ернани”, постановка на Държавна опера – Русе. Имаше нещо символично и, разбира се, вълнуващо в това мисловно събиране около историята и настоящето на фестивала в последния ден на тазгодишното му издание.
И по традиция, както става от години насам, “Мартенски музикални дни” бе закрит от своето най-скъпо създание – Русенския фестивален оркестър, под палката на Емил Табаков. Няколко думи за тазгодишните перипетии, осигурени не за първи път на създателката и организаторката на оркестъра, директорката на Училището по изкуствата Мария Дуканова. Има хора, които като не могат да създадат нищо качествено, се усъвършенстват в преченето на другите да си свършат работата качествено. Думата ми е за бившия, слава Богу, вече директор на операта в Русе Иван Кюркчиев, който още в качеството си на директор е организирал пътуване на операта с постановката на “Ернани” до Букурещ, точно когато оркестранти от русенската филхармония са ангажирани с репетиции във фестивалния оркестър за заключителния концерт. Които, оказа се, не могат да поемат. Кюркчиев още от миналата година знаеше датата на този концерт и колко репетициии ще са необходими за него. Още повече, че диригент на концерта винаги е Емил Табаков, за когото сипеше дитирамби. И се кълнеше, че ще се съобрази, тъй като има достатъчно време нещата да се планират както трябва. Разбира се, както и друг път, това не се случи. Кюркчиев прави не за първи път подобни “колегиални” жестове и това, че говори едни работи, а върши съвсем други, доста по-различни, надявам се някой ден да получи поне някаква морална обществена оценка. За такава категория хора, в България няма друг вид санкция, за съжаление. Разбира се оркестърът пак бе комплектуван и жалките опити за възпрепятстване на работата му се оказаха…наистина жалки.
Програмата на заключителния концерт, избрана от диригента Табаков бе изцяло руска – Прокофиев и Мусоргски/Равел, а за солист бе поканен великолепният италиански пианист Александър Гаджиев – лауреат на конкурса Шопен, както и на още авторитетни конкурси през миналата година. Брилянтно изваяната Класическа симфония откри концерта с много тоново изящество – и от оркестъра, и от неговите солисти (ще припомня само уникалното по характер соло на флейтиста Явор Желев в Гавота на симфонията) и въведе публиката към едно най-провокативните творения на Прокофиев – неговия първи клавирен концерт, написан от 21-годишния композитор, който е солист на премиерното му изпълнение и събира всички видове реакции за тази невероятна своя композиция. Това не му пречи две години по-късно да го свири отново на изпита за дипломирането си в Петербургската консерватория. Концертът сякаш е създаден за Гаджиев, който се чувстваше изключително удобно в тоналността ре бемол мажор, в колорита, в специфичнните й тежнения и в невероятното й звучене, което солистът комплицира по много ефектен начин с личния си звуков ресурс. Гаджиев е мощен, но не груб музикант, тембрира великолепно, същевременно шокира с агогическите си идеи, но е и изключително дисциплиниран партньор на оркестъра. Мисля, че с Табаков се разбраха великолепно в естетическия подход към концерта и в експлицирането на специфичната му, мъжествена лирика, наследила много от клавирния опит до създаването на творбата. Привлекателна мистика излъчваше в по-бавния епизод в соловата си партия Гаджиев, репликирана впечатляващо от оркестъра, който с отзивчивостта си еманципира още по-настойчиво солиста, подготвяйки мощната му каденца, която Гаджиев изсвири с невероятна звукова фантазия, в която разгърна забележителния си технически ресурс. Светкавичният, зашеметяващ финал на концерта, припомнящ началото му, но тук, със съвсем различна концентрация на енергия сякаш гръмна в своя завършек. Изключително органичен прочит и от солиста, и от диригента! Гаджиев е дебютант на фестивала, но се надявам, че не го чуваме за последен път, че и той ще бъде част от Кръга ММД. С двата си биса – Четвърти прелюд и Осмия етюд, оп. 10, който бе изсвирен (не знам защо) с еуфорична скорост младият пианист (роден е 1994 г.) припомни на публиката, защо е станал лауреат на Шопен-конкурса през миналата година.
Безсмъртният цикъл на Мусоргски “Картини от една изложба”, окъпан в щедрия колорит на оркестрацията на Равел – една привлекателна задача, за диригент, който страстно обича големия оркестър и който знае как да извлече от него целия възможен ресурс, за да разкрие възможно най-ярко и плътно забележителната образност на пиесата. Какво удоволствие достави великолепният звуков паноптикум, който отрадно можахме да проследим! Табаков, сякаш допълнително към направеното от Мусоргски и Равел, постави отделните картинки в някаква магическа шапка и ги разбърка, за да им даде възможност да се свържат, не само чрез авторовата подредба, а да прибавят още към изобилието от колори и да го “раздадат” на отделните епизоди с нанасяне на изненадващи темброви бонуси във всеки един от тях. Разноообразието от идеи в архитектонично, темпово и звукотемброво отношение, богатството на прозрения по отношение специфичния и много често изненадващ, неподозиран щрихов контур на фразата, блиц-смените в звуковите дименсии – плътност, прозрачност, острота, заобленост, широта и фиксиране върху детайла, монолит и сонорен релеф, мощни звукови пана и неуловими, но ясно доловими импресионистично-колористични приплъзвания, пробягвания върху тях – не могат просто да се изброят асата, които Табаков, като маг извади от ръкава си и щедро ги раздаде на всички в залата. Когато държиш в ръцете си такъв отзивчив инструмент, като Русенския фестивален оркестър, сигурно импулсите ти се умножават, дават понякога изненадващи и за самия теб решения, които музикантската ти природа приема моментално, дори в режим на импровизация. Ще се запомнят тези “Картини….” на Мусоргски/Равел/Табаков, които породиха едва ли не фаустовски копнеж у публиката да задържи звуците, да не се разделя с тези музиканти, които щедро споделят щастливата си участ да произвеждат и да раздават красота.