Традицията “Софийски солисти”
60-годишна е! И това, само по себе си, е забележително. Всеки, който малко се интересува от история и факти в класическото поле на музиката у нас би могъл да предположи, да допусне какви усилия и какво постоянство са необходими за да се запази една формация като Камерния ансамбъл “Софийски солисти” толкова дълго. Първият им концерт е през март, 1962 г. под палката на Михаил Ангелов. Трима са диригентите, които определят вида ансамбловост и стила на звучене на “Софийски солисти” – Васил Казанджиев (1964-1978), Емил Табаков (1979-1988) и Пламен Джуров, който ръководи състава от 1988 до днес.
Концертът им на фестивала отрази и първата им поява в софийското концертно пространство преди 60 години. Програмата им бе построена на принципа “Бах + ХХ век”. Бах – с Третия Бранденбургски концерт и ре-минорния клавирен концерт със солистка Виктория Василенко (тя скоростно замести разболялата се Милена Моллова), а след това – Камерния концерт за флейта и английски рог от Артур Онегер (свирили са го с Михаил Ангелов на първия си концерт) със солисти Явор Желев (флейта) и Слав Славчев (английски рог) и Концертът за струнен оркестър от Лазар Николов, избор на Пламен Джуров за отбелязване на 100-годишнината на композитора.
Днес ансамбълът донякъде може да се определи като сбор от второ и трето поколение музиканти спрямо основателите му. Но във всеки от днешните “солисти” по различен начин живеят дълголетната традиция, усещането за престижа на позицията, стремежът да защитават високото качество на бранда, което са наследили и което (дай Боже!) един ден ще бъде наследено от тях. Доказано е чрез концертите, които непрекъснато изнасят (над 3000 са досега) из целия свят с един репертоар, който започва от епохата на барока и включва композиции, написани неотдавна и посветени на тях. Този “многоезичен” репертоар, поддържан ревностно от ръководителя им Пламен Джуров ги прави незаменими в много културни и обществени събития.
Фестивалната програма на солистите зареди публиката с положителна енергия, която растеше с всяка изпълнена творба. Стил, познания и почитане на традицията – така бих характеризирала Баховата част от програмата, в която ансамбълът в Бранденбургския концерт и, по-късно, заедно с пианистката Виктория Василенко с клавирния концерт, припомни на публиката най-същественото от традицията Бах, преминала през десетилетията. Василенко е от най-известните български пианистки на днешния ден, музикант с респектираща биография. За мен бе много интересно да чуя един съвременен интерпретатор, така уважаващ и така стриктно, прецизно и дори прилежно спазващ много елементи от известната традиция в прочита на музиката на гениалния лайпцигски кантор – с леко нон легато, плътен звук, пестелив педал, устойчив ритъм, сдържана изразност. И с дисциплина на въображението, която се наложи малко повече от необходимото. Според мен.
Втората част на концерта показа градация в енергията и интензитета на ансамбъла. Творбата на Онегер впечатли с тънката звучност, с особената системност в организацията на формата, със специфичния солистичен тандем, при който бравурната роля бе отредена на флейтата, която Явор Желев изпълни с впечатляваща поезийност, с лекота, със светъл звук, визуализиращ сякаш цветовете, които проблясваха в него. Удивителен музикант е Желев! Удоволствието, с което се включва в музикалното ставане и начинът, по който го прави винаги надхвърлят очакванията ми. Изненадват с непрекъснатите открития в инструменталните и темброви параметри на флейтата – и като солист, и, в случая, като инвентивен партньор на английския рог, и на струнния ансамбъл. Славчев бе коректен и подходи внимателно в контрапунктичните реплики на бравурата на флейтата, като създаде усещането за диалог-наратив, който бе същностен за драматургията на концерта. В чудесно ансамблово съгласие с партниращия им състав формулираха тънката игра в първоначалното алегретто, изпълниха със строга, въздействаща меланхолия бавната част, за да отиграят със скерцозна лекота финала на тази, много рядко изпълнявана у нас, композиция на Артур Онегер. А Концертът на Лазар Николов бе кулминацията на вечерта: ансамбълът заблестя с качествата, които са негова марка и с които той шества и по света. Най-напред това бе великолепната инструментална и звукова споеност. Пламен Джуров бе изработил абсолютно прецизно специфичната агогика на концерта, в темповите колебания звукът на струнните бе наситен, но и великолепно метаморфозиращ, с впечатляващи дъхове, между фразите с въпроси и отговори. Интензивността на звукоизвличането им позволяваше лукса да промълвят в най-тихи динамики отчетливо и ясно тоновите предложения на съвсем младия Лазар Николов (бил е 26-27 годишен, когато пише концерта), да предложат сгъстената, концентрирана лирика във втората, пасакална част, толкова необичайна за времето си, а толкова грабваща днес (“”Млад бях, илюзиите стояха далеч от мен, сезонът беше пролетен и концертът стана лирична увличаща музика.” – Лазар Николов). Както и да изградят токатния дух на третата част, която Джуров действително изведе до нивото на вакханалия, за която пише и близкият приятел на Лазар Николов Константин Илиев. Великолепен финал на концерта, великолепно начало на юбилациите по случай празника на Камерния ансамбъл “Софийски солисти” и на Пламен Джуров – той води успешно състава и у нас, и по света от 34 години и се справя с целия букет от проблеми, които специфичната за България среда за работа и развитие на класическия музикант предлага.