Отидох на този концерт-матине (1.10.) най-вече за да видя и чуя Деляна Лазарова. Разбира се, че солистът на концерта Светлин Русев е артист, който е притегателен център, но аз пиша често за него, а и поредният концерт от Паганини, този път четвърти, не е моята провокация. До него Лазарова бе решила да представи с музикантите от Софийската филхармония Втората симфония на Бетовен, която щедро предлага диригентска проблематика по отношение подредбата на оркестъра, неговия звук, идеи, които могат да се родят от музикалния текст, проблеми на драматургията, решението на които резкрива различни черти на личния диригентски прочит. И все пак – успехът на ръководството на филхармонията по отношение на равнището на изпълнителите отдавна е безспорен. но репертоарната листа е доста свита. 90 процента от програмите включват много познати произведения, които се повтарят непрекъснато. Това, което липсва са големите имена на съвременните композитори от ХХ век – по-скоро от втората му половина. Всяко бегло сравнение, с който и да е оркестър извън страната ни, а особено с тези, които се наричат първи или национални показва, че тук музикалната практика почти е отрекла съществуването на огромни музикални масиви, които ще донесат нова гледна точка на слушателя, ще го насочи към различното звучене, ще му даде възможност да разшири, да напусне тоналното си съзнание и да усети, че привлекателни и ангажиращи могат да бъдат много непознати нему композиции. И автори. Няма да се откажа да напомням това, колкото и разрушителната реформа на сценичните изкуства (Вежди Рашидов) да принуждава съставите да предъвкват само най-популярни и познати на слушателя композиции. Винаги може да се намерят пари за авторски права на едно или две произведения за сезон от големите на късния ХХ век.
Допускам, че Светлин Русев е решил да запише интегрално концертите от Паганини, защото от известно време минава през тях – свири първи и втори, за третия не си спомням. Сега чухме четвъртия. Все повече си мисля, че концертите на гениалния цигулар от деветнайсети век са по-подходящи като инструктивна педагогическа литература, както са капризите, например. Въпреки че въпиещата любов на зле възпитаната (от нас, музикантите) публика към наниза от мелодийки и изумителни, хващащи окото, освен ухото инструментални акробатики е гаранция за продажбата на билети. Светлин Русев свири както почти винаги с лекота, с елегантна демонстрация на личната си техника (изненадах се да чуя известно интонационно колебание в някои двойногрифови пасажи – на всеки може да се случи), с изящна кантилена, брилянтно вписващ се в семпло конструирания оркестър и, разбира се, привлече публиката и с харизмата си. Тя му поиска три пъти бис – той удовлетвори желанието й.
Деляна Лазарова (1985) понастоящем е плътно ангажирана до май, 2024 – в много точки на Европа и в Съединените щати също. Репертоарът, с който борави, освен класическите стандарти включва и автори като Дьорд Лигети, Унсук Чин, Адам Шьонберг (да не се бърка с Арнолд), Патрик Станфорд, Лерой Андерсън, Добринка Табакова. Има и още, но няма да ги изброявам, могат да се видят на личния й сайт. Естествено това е знак за любознателност и за постоянно разширяване на репертоарното ветрило – нещо, което на стандартния български диригент липсва. Лазарова стои стабилно, уверено на пулта, знае как да изисква от оркестъра това, което я интересува в композицията. В случая – най-вече контрол върху драматургичното изграждане и спазване на общите стилови белези по отношение на фраза и тонова характеристика. Нейният прочит осезателно и релефно подчерта и драматизма и суровия лиризъм на творбата. Освен това Лазарова осъществява по най-естествен начин, без затруднение или някакъв вид акцентиране преходите в симфонията. Музиката тече – няма разчленяване или някакъв тип желание за доказване досконалното познание на текста. Или на стила. Този тип престараване у много диригенти (и диригентки), което винаги насича музиката, отдавна е преодоляно. Убедена е в постигнатия резултат и работи ефективно с мануалната си техника без маниерничене, без ефектни пози и отиграни предварително движения. Всичко произлиза от същността на музиката и на нейното развитие. В целия този много обнадеждаващ стил на Лазарова би ми се искало да усетя още по-сериозно експлициране на контрастите в творбата – еднаквостта в тяхното поднасяне, води до някакъв тип констативност, а не до проблематизирането им в контекста на определения момент от развитието. Получава се известна монотонност в появата им и в звученето им. И като написах звучене, бих искала да допълня, че ми се струва, че Лазарова има капацитета още да “дообработва” оркестровия звук – и по отношение на щриха, и по отношение на характера на акордовите структури, и по отношение на вертикала, в който все пак основата (баса) трябва да бъде осезаема. Плътна.
Деляна Лазарова, според мен е най-истинското присъствие сред българските жени-диригенти. Отдавна съм заявила, че съм скептична относно женското присъствие в някои професии – една от тях е диригентската. Но Лазарова някак надделя в латентния спор между нас. Ето защо ще очаквам следващ неин концерт в София.