В 70-годишната си кариера световноизвестният диригент Шарл Дютоа гастролира за втори път в България (22.09). Първия път, преди пет години, когато пак бе гост на Софийската филхармония, се разминах с концерта му. Ето че в навечерието на 87-ия си рожден ден роденият в Швейцария маестро отново застана на пулта пред националния оркестър с класическа програма, в зоната на най-често представяното: симфонията “Из Новия свят” на Дворжак, концерта за чело на Елгар със солистка Камий Тома и сюитата “Пелеас и Мелизанда” от Форе. С нея започна концертът и може би само тази творба не се чува много в българските концертни зали. Патрик Галоа я припомни на софийската публика през 2012 година – с радиооркестъра. Тя е рискова за родните оркестрови навици пиеса, общо взето много тиха, с баладично-повествователен характер, изисква издържана, спокойна, елегантно изваяна фраза, деликатен, леко приглушен, но прозирен звук, изкусно легато, мекота в произнасянето на солата и чувствителен тембров баланс при съчетанието на отделните групи. Т.е не носи лесен, бърз ефект, а изисква вкус, култура, и знание да се пренасочи съставът към създаването на специфичната деликатност в атмосферата на тази музика. Още тук стилът на Дютоа се наложи категорично, релефно. Това е диригент на културния ненатрапчив звук, който бе съумял да овладее темпераментните пориви на оркестъра и да го насочи към онова нирванно, мистично, едва ли не, настроение. Наложи го и го удържа в пиесата и показа цялата й меланхолична, сумрачна, загадъчна красота. За нея допринесоха и солистите Гергана Иванова (флейта), Димитър Московски (кларинет), Красимир Костадинов (валдхорна), Ваклина Райчева (арфа).
Не знам колко още години сянката на Жаклин Дю Пре ще тегне над всеки, който свири Елгар-концерта за чело. Камий Тома (1988) се радва на доста впечатляваща, за 35-годишната си възраст, биография. Впрочем тя вече очевидно се очертава като редовно канен солист на филхармониците. Освен натоварена биография има и прекрасен инструмент – “Страдивариус” от 1730 година, който й е предоставен от фондация “Нипон”. Талазите на преклонение пред великата Жаклин не липсваха и в нейния прочит. Но това се очакваше донякъде. По-неочакваното бе, че въпреки инструменталното й равнище и изящната й външност, Тома по някакъв много личен, неин начин препрочете концерта съвсем предвидимо, съвсем очаквано и затова – със съжаление ще кажа – скучно. Вярно е, че емоционалният ресурс на концерта е като катехизис – опасно е да не го изпълниш целия, така както текстът повелява външно. Но тъкмо характерът на изграждането и излъчването на чувственото настроение в творбата не би трябвало да се догматизира; той предполага, не, изисква и емоционално, но и инструментално въображение. И спонтанност!
“Из Новия свят” се свири толкова често, че вече има опасност всеки прочит да заприлича на клише. Шарл Дютоа не заяви намерения да изненадва слушателя с неочаквани идеи в музиката на Дворжак. На годините, на които е и с опита, който има той бе предизвикал и убедил оркестъра да се наслади на благородния звук, който изтръгваше от него. Разгърна с лекота драматургията на творбата, създаде патинирано, наситено с усещане за история, тоново преживяване. Дадох си сметка, че живея с името Шарл Дютоа откакто музиката започна да ме интересува по-същностно, като професионално удоволствие. Сега бе удоволствие да констатирам, че един мъж, който е в навечерието на своя 90-годишен юбилей стои силно, мощно на пулта, доминира категорично над оркестъра и разказва композицията така, както я е овладял и разказвал от години. Но разказът е достоверен със своите драматизъм и поезия, с митологичния си привкус, с перспективата на преживяванията, които създава. Обзема те усещане за вечност.