Започна с нов главен диригент. Името му е Константин Илиевски. Познат е на софийската публика с гастролите си – дирижирал е и радиооркестъра, и филхармонията. Биографията му сочи, че той продължава да е диригент на оркестъра на Словашкото радио, както и преподавател във Виенския университет за музика и сценично изкуство. Програмата, която бе съставил за началото на първия си сезон (6.10.) с радиооркестъра бе от класическото статукво – Брамс-концерт за цигулка и симфонията “Из Новия свят” от Дворжак. Чудно ми е защо, след като сезонът им бе обявен доста по-късно от този на филхармонията, не бе съобразено, че същата симфония ще се изпълнява две седмици по-рано от Шарл Дютоа и филхармониците. Имало е време да бъде сменена. Удобно е да се предлага едно и също. Не е удобно да се слуша постоянно едно и също.
Концертът започна с пиесата на Панчо Владигеров “Усамотение”, оп. 10. В програмата към концерта, авторката Лилия Големинова е пропуснала няколко важни изречения – че този прелюд оригинално е написан за пиано като трета от цикъл от четири пиеси през 1920 г. със заглавие “Самота” (затова е опус 10), а по-късно, през 1956, а не през 1957, както е посочено в програмата, Владигеров го оркестрира и заглавието става “Усамотение”. Записана е от радиооркестъра под палката на Александър Владигеров и е издадена от “Балкантон” през 80-те години на миналия век. Това са “дребни” факти, но те съобщават на слушателя моменти от творческия процес на композитора. Пиесата е оркестрирана деликатно, с търсена прозирна звучност и за да се разгърне във времето, но и в пространството се изисква малко по-релаксиращо темпо, повече дихание във фразирането, за да се усети цялостно лирическото настроение, както и повече внимание към динамическите изграждания – така че звукът да не става прекалено напрегнат, напорист, а да бъде адекватен на емоцията в това откровение на 21-годишния Владигеров. Не прозвуча като откровение, прозвуча като звукова констатация за един музикален текст.
В концерта за цигулка на Брамс солист бе словашкият цигулар Далибор Карвай. От 2020 година той е концертмайстор на Виенския симфоничен оркестър и свири на Страдивариус от 1694. Прибран цигулар е Карвай, предпочита звукът му да се разхожда в динамики от пианисисимо до мецофорте. Много изискано звучеше в началото; всичко в концерта си бе на мястото, но някак не ме напускаше усещането за недостиг на звук, за липсата на мощ. Този концерт изисква много повече мащаб, по-обемен звук и много по-широки амплитуди в драматургичното си развитие. Много повече емоционално напрежение. Маниерът му на свирене и философията на прочита му бяха най-добре изразени във втората част на концерта, която допуска този тип минимализирано тоноизвличане. От своя страна Илиевски не успя да балансира състава с прекалено фината, тиха емисия на солиста, което се отрази и на отчетливостта на неговите пасажи, и на съвместността в изгражданията и кулминациите на творбата. Публиката поиска бис от солиста, Карвай изсвири отново в присъщия си приплъзгващ, а не артикулиращ пасажите маниер “Полетът на бръмбара” на Римски-Корсаков.
Стандартен, образцов в средността си прочит получи симфонията на Дворжак “Из Новия свят” със странни явления в музикалното развитие. То вървеше на тласъци и тук отново се прояви особената привичка на Илиевски да бави темпото в тиха динамика и да го ускорява в крешендо и форте, без да са предписани ачелеранди в партитурата. Нямаше особени идеи за личен прочит, липсваше компактност в драматургичното изграждане, в което се чуха много пробиви по отношение на оркестровия звук – твърде много акценти в началото на фразите, резки, понякога груби в силата си акорди, непрецизни и неуеднаквени щрихи, не бяха отразени редица динамични предписания в партитурата, което направи звученето твърде равно. Получи се прекалено семпло и твърде монотонно, с една инертност на музикалното движение.
Константин Илиевски, както се вижда от биографията му е зает човек – при това в чужбина, не в България. Радиоркестърът е имал такъв тип главни диригенти, които живеят в чужбина и които не работеха с него, просто изпълняваха концертните програми, в които се бяха ангажирали. И си заминаваха. Разбира се в съвременната диригентска практика отдавна е прието един диригент да е на няколко места. Но обикновено това може да се получи при оркестри, които знаят да удържат ниво. Които се интересуват реално от това, с много работа и самовзискателност. Които са възпитани в една стабилна звукова култура и не напускат границите й. Засега оптимизмът ми по отношение на тази комбинация е умерен, твърде умерен.