Има един стар анекдот за Росини: млад автор поканил известния маестро да чуе новата му композиция. Росини се отзовал най-любезно. Седнали двамата в една от ложите на концертната зала, близо до сцената. Засвирили пиесата на младия композитор. Той с вълнение слушал изпълнението. По едно време Росини станал и се поклонил към сцената, докато оркестърът свирел. След малко пак…. и пак. “Какво правите?” – реагирал авторът. “Поздравявам колегите си, които срещам във вашата пиеса.” – отговорил Росини.
Припомних си този анекдот, докато слушах концерта за виолончело на много прочутия композитор на филмова музика Дани Елфман (1953). Биографията му е зашеметяваща: написал е музика към много касови, но също и хубави филми. Награждаван е многократно и е от най-известните имена в Холивуд. В последните години Елфман се е насочил към писане на инструментални концерти и камерни творби (неговият клавирен квартет, например, е поръчан от музиканти от Берлинската филхармония). А на поредния абонаментен концерт на Софийската филхармония (5. 10.) много качественият и много вдъхновен френски виолончелист Готие Капюсон изпълни Елфмановия Концерт за виолончело и оркестър под палката на Найден Тодоров.
По БНТ Готие Капюсон съобщи, че той е помолил Елфман да напише концерт за него. Когато такъв музикант се обърне към теб с подобна молба, естествено правиш и невъзможното да я удовлетвориш и да чуеш музиката си, изпълнена от него. Разбирам Елфман. Не разбирам Капюсон. Не си спомням цялата филмова музика на Елфман, но имам впечатления за качествата й от филми като “Алиса в страната на чудесата” или “Едуард ножиците”. Много филми,, за които е писал съм пропуснала, защото “Батман”, например, не е сред жанровите ми предпочитания. Въпреки че съм попадала на тонови парчета от филми с участието на Елфман. И тук не става дума конкретно за успехите, за сполуките му като композитор. Става дума за практикуването в определена жанрова сфера и за това, как много често преминаването в друга не се оказва много лесно. Нито сполучливо.
Готие Капюсон идва за втори път като солист на филхармонията. Първото му гостуване съвпадна с моето пребиваване на фестивала в Русе, така че се разминах с огромно съжаление с него. Защото освен концертите му с Берлинската филхармония, които слушах, благодарение на дигиталната зала на филхармониците – първия от Шостакович и до мажорния от Хайдн не бях имала възможността да го чуя на концерт. Мисля, че освен великолепен той е и игрови музикант. В последните години се забавлява със записи на популярни песни като “Мъртви листа”, например или хитове от киното – като темата от филма “Един мъж и една жена”, заедно с Жером Дюкро. Издаде няколко албума със заглавия “Дестинация Париж”, “Емоции”, “Интуиция”, “Радио”, участва в албуми-компилации със заглавия “Класическа музика за бебета”, “Класическа музика за кучета”, “Спокойна класика”, “Драматична класика” и много още. В Спотифай Капюсон се радва на милион и половина слушания на месец. Разбира се не считам, че тези албуми са само за забавление, може би това е начинът, по който той е решил да приобщава слушателя към класическия, към акустичния звук. Той може да си позволи всичко, защото е челист, та челист. И огромен музикант.
Този концерт за виолончело действително е произлязъл странен и, в някаква степен, необичаен. Първото ми впечатление е, че Елфман се възхищава не само от Шостакович, той познава също и Стравински, ползва познати не само на него мелодични конструкции. Има доста широки познания. Музиката на концерта настоява да бъде драматична, принципал е солиращият инструмент, той е на първо място и партията му е инструментално проблематична. Чуват се ред музикални идеи, които се експонират, без да се развиват – нито тези с драматичен характер, нито многото кантиленни сегменти (впрочем някои от тях напомнят определени музикални епизоди от музиката към “Батман”). Втората част на концерта, която авторът е искал да бъде по-специална, вихрена, зловещо скерцозна, действително в стил Шостакович, прилича на пачуърк – дотолкова заложеното в нея е в една плоскост и напуска логиката на развитие. След бурното драматично редуване на реплики между бясно звучащото чело и отделните оркестрови групи, последва кратко успокоение като прелюдия на своеобразното репризиране на началото – тук се чуха други познати мотиви. За сметка на това Капюсон имаше изключително много и трудна работа в христоматийното експониране на всевъзможни инструментални техники – често при отнет или съвсем намален в състава си оркестър. Очевидно прочутият проблемен баланс при съчетанието на соло виолончело с оркестър тук бе намерил разрешение по най-простия начин – едната страна почти мълчи, за да се чуе другата. Проблемът излизаше наяве, когато оркестърът нямаше как да бъде съвсем стопиран и тогава виолончелото почти изчезваше в звуковия масив, който идваше от партниращия състав. Заложената изкуственост в изложението нямаше как да бъде спасена от невероятния челист, който никак не се пестеше – и инструментално, и емоционално, като се стремеше във всеки един момент, през щедро отредените му речитативи, да извади евентуалната образност на музиката, да съедини, да свърже отделните парчета в едно цяло. Към него ентусиазирано и много концентрирано се добавяше оркестърът, ръководен от Найден Тодоров – те очевидно бяха положили сериозни усилия да създадат най-подходящия звуков еквивалент на музикалния текст. Очаквано третата бавна част потърси лирико-драматичния ресурс, в широката разпевност на щрайха, залагайки и на изкусителния тембър и великолепния звук на челото на Капюсон, съчетан и с цигулката на концертмайстора Калина Христова. В тази част той бе силно въздействащ с изключителната, дори любовна отдаденост, с която извайваше бавните мелодични предложения на композитора. И със звукова култура – дори и тази мелодраматична част в ръцете му прозвуча оптимално, без всякакво преекспониране. Впечатляващ бе монологът му с повтарящи се реплики, които той поднасяше в градация, но с емоционална дисциплина и изискан вкус. Така произнесена от него каденцата може би бе най-добрата част от концерта. След нея музиката започна като руска пляска и отиде към киностилистиката и към едноплановата образност. Жалко за прекрасно изречената каденца! Нататък до края в т. нар. четвърта част потокът на съзнанието си свърши работата – бързи, повтарящи се куплетни мотиви с леко разнообразяване на инструментариума, ефектно влизане на челото с добавено към него изреждане на почти всички оркестрови групи с тромпетно прокламиране на руския танц, за да се разтвори във финалната част на виолончеловата партия, която отведе към края на творбата с излишно многословния оркестър. Мисля, че финалът търпи известно съкращение.
След това преодоляно възвишение “Картини от една изложба” на Музоргски/Равел прозвуча с една облекчена лекота, в която блестяха солистите на оркестъра (Петър Македонски, Мартин Джереми, Кремена Ачева, Гергана Иванова, Валентин Методиев, Михаил Живков…) и релефно създадените от тях образи. Познатият до болка шедьовър дойде да напомни що е образност, що е развитие, що е тематичен материал, що е съвършен оркестров език. Добър избор на Найден Тодоров и на филхармонията на творба, която бе изпълнена добре, с интерес и разбиране, с релефно очертание на образите. Изключение бе само финалът – Голямата Киевска порта, където предписаната фортисимо-динамика надделя доста грубичко в апотеозните намерения на музикантите.