Само за едни 90 минути Минчо Минчев и Людмил Ангелов пренастроиха, промениха живота на хората, които се бяха “осмелили” да надвият страха си от ковид-заразата и да посетят съвместния им рецитал. Концертът-събитие на 24 септември в зала “България” бе част от фестивала “Пиано екстраваганца”, чийто основател и ръководител е Людмил Ангелов. Очаквах го – двамата се събират за първи път в дуо и, познавайки степента на техния инструментализъм, културата и вкуса им, предвиждах преживяване с музика, споделена в смисъла си. За ансамбловия си дебют се спряха на композиции от Витали, Бетовен, Шнитке и Франк. Бих нарекла този подбор програма на възможните утопии за образност, която чрез музиката приближава четири века и през прочита зачерква хода на времето, фокусира слушателската фантазия върху променящото се битие на творбите в конкретен контекст. Прочутата Шакона на Томазо Витали обикновено “се отчита” като ритуално стилистично въведение в програмата. Но вариационната лексика предизвика еуфорично сливане на звук и тембър, с органика в съвместното излъчване, което разказваше философската същност на творбата в образи, с които и Минчев, и Ангелов, сякаш унесени в своето невероятно единомислие пренареждаха пространството в залата, разгънало звуковата неповторимост, която го изпълваше. Двамата се наслаждаваха именно на своята съвместност, на балансираното си приближаване към другия, на постигнатото звучащо поле на музикалния текст. Толкова фино настройване на двама партньори един спрямо друг рядко може да се чуе. Рядко може да се чуе и подобна гъвкава реакция на всеки един от тях към стъпките на другия. Всеки тонов ход, всяко тембриране, предложено от цигулката бяха мигновено отразени и допълнени от клавира с конструктивна basso continuo-логика и енергийно зареден лаконизъм в репликирането на цигулката, в обща естетическа логика и темброво въображение. Носталгичният драматизъм на шаконата бе изтръгнат от текста; израсна като скулптура от многопластово обагрената полифонична цигулкова реторика, от мекотата в съвместните контрастни провеждания, в цялостна линия, със специална звукова режисура за всяка от вариациите. Това беше прочит без ни най-малък уклон към клишето “барокова пищност”, който отхвърляше всички стандарти, за да създаде нов.
Впрочем целият концерт отвори личен файл в огромния масив от интерпретации, които земният ефир поглъща и отразява всеки миг. В Пролетната соната за пиано и цигулка на Бетовен – оп. 24, фа мажор, те дойдоха пак през звука. Въобще идеята за индивидуалната звукова драматургия и още по-неповторимата й реализация бих поставила над всичко в този концерт. Обляното в светлина Бетовеново творение “заигра” още от първите тактове с харизматично промълвената тема в цигулката, която зададе кода на общото тълкуване. Като партньор Людмил Ангелов (и друг път съм го констатирала) има рядко срещано качество на един концертен солист във функцията му на камерен музикант. В есето си “Камерна музика” из “Въведение към музикалната социология” Адорно подчертава, че първата крачка към правилното свирене на камерна музика е да можеш, да се научиш не да се самоизявяваш, а да се отдръпнеш, да направиш крачка назад. При Ангелов този процес отдавна е осмислен, завършен по забележителен начин. Той следи и респондира на гласа на цигулката рефлективно, споделящо и балансирано, с тънък слух по отношение възможностите на отговора. Така музицира и с певци. Разбира се във взаимоотношенията с цигулката разликите са необходими и очевидни, но партньорското инструментално поведение на Ангелов е все така толерантно по отношение на максимума в представянето на възможностите на общия музикален текст, на партитурата. Прочитът на творбата превърна отреденото й време в калейдоскоп от колорирани звукови късове, които се преливаха с конструктивна драматургична логика, с онази свободна артикулация на стила, която винаги е резултат на мощна в идеите си инвенция в интерпретацията. Думите понякога са недостатъчни за да се предаде всичко в този толкова личен подход към шедьовъра. Не бих могла да определя дали той се създаде от спонтанното комбиниране на двата тембъра; особено комбиниране, при което всеки от тях сякаш искаше да вибрира в цвета на другия. Или от подчертаването на тоналния план със специфично оцветяване и с извеждане на решаващите за драматургията колебания в музикалната агогика. Дали заради динамическия контрол на нюансите в контрастното тематично провеждане или заради решимостта да предложат допълнителен бонус към разшифроването на Бетовен като предтеча на задаващия се след него романтичен стил с превеса на поезийното дори и в конфликтните сегменти на формата. Разказ, който предлага размисъл за тълкуване, както е винаги в изкуството на смисъла.
Петте части на Сюитата в старинен стил от Алфред Шнитке са резултат от музиката му към два филма на режисьора Елем Климов. Тъй че тяхната природа по начало е двойствена – родени като музика към филм, но по теми от клавирен сборник, по-късно преработени в части от сюита. Но генезисът на тяхната образност седи, дори с привкус и на известна театралност. От частите на творбата “Пасторал” “Балет” и “Пантомима” са композиции от филма “Похожденията на зъболекаря”, а “Менует” и “Фуга” – от филма “Спорт, спорт, спорт”. Определението “в старинен стил” Шнитке прибавил за да уточни, че това е стилизация на ранна музика и поради това в началото не е мислел да постави името си под нея. Просто е откликнал на молбата на големия цигулар Марк Лубоцки да му даде произведение за неговите студенти. Днес сюитата се изпълнява много често навсякъде. Не толкова често в България. Но Минчо Минчев, който не престава да се самопредизвиква в репертоарно, звуково и импровизационно отношение отново показа уважението си към публиката с възможността да разшири кръгозора й с предложението за специфичния инструментален театър, кодиран в сюитата. С ювелирна субтилност в щриха и тембъра, в прибирането и отварянето на звука, в неговото осветляване и матиране, в плътността и прозрачността му преминаха тези пет “простички”, но изискващи въображение във фразирането и пластична точност в образността. Всяка от пиесите бе в различен цвят, сюитата вървеше в неизменна градация, която фугата събра в колосално звуково преобръщане и у двамата, за да се “спре” в знака за разпад на Шнитке в пантомимата. За да се опише всичко, което се случи между двата инструмента тук трябва отделен текст. Слушала съм много изпълнения на сюитата, но така пропито от Шнитке-кода – за първи път. Всяка нота, която можеше да го вкара в сюжета бе плътно фиксирана в “особен” щрих или цвят. В “Балет” този скок бе шоков, създаде необходимия контраст с танцовата тръпка в менуета като преамбюл към леко джазовия анонс на фугата-брод между вековете. Този джаз-нюанс, експлоатиран много от изпълнителите на сюитата, тук доби енигматична привидност, особено когато Минчо Минчев “изстреля” темата със заплашителния звук, породен от col legno щриха. С което насочи към финалния контекст. В заключителната Пантомима си припомнихме възможностите на Минчев да извлече звукова прозирност в тоновия сюжет – а върху държания тон в цигулката Ангелов въведе неумолимо движението до разпада-кулминация, след което изсвириха/изиграха стопяването на игривото, нежното, елегантното…до един умиращ трилер в цигулката. Шнитке казва за своите финали: “Позитивният финал не съществува. В моите съчинения често всичко завършва с многоточие или просто се прекратява, завършва без финал.” (Беседи с Алфред Шнитке от Александър Ивашкин).
И Минчев, и Ангелов отдавна свирят цигулковата соната от Цезар Франк. С други партньори. Но откритията им тази вечер надхвърлиха границите на въображението. Музиката на тази соната, поради директното си емоционално послание, често подвежда цигуларя да се отнесе в чувствена безбрежност, достатъчна за да предизвика ефекта на възторг у публиката. Тук дуото тръгна от съвсем събрано, дори леко интровертно изказано “признание” (molto dolce) в основната за сонатата тема-идея фикс, с изтръгнат в съвършено легато глас на цигулката. Пианото сякаш я подканяше към повече откровеност, смелост, което цигулката пое. Последва експресивният клавирен отговор…И историята започна – премина през всички фази на мъжествена, трудно разкриваща се, затова още по-въздействаща емоционалност, която овладя, подчини съзнанието на залата. Драматичното вълнение на скерцото смени колорита и обема в звука, с плътно и неумолимо звучене, в съдбовен диалог-връх в драматургичното развитие на формата-изповед. Наблюдавахме тяхното отдаване в името на музикалното движение, на развитието на събитията. Връщането към кодата на скерцото дойде със страстна непреклонност. Това настроение се отля в метафорична речитативност, която двамата нагнетиха с метаморфозиращ звуков устрем, в който темата-идея фикс се яви обемна, пълнокръвна, изстрадана – тук Минчев с феноменалната си, абсолютно поддържана, техника на звукоизвличане насити драматургичното развитие с впечатляваща темброва лексика. И плътност. Финалът отприщи динамична колизия у двамата, пак в съвършен баланс, следствие от начина, по който се чуваха и поглъщаха един друг – с вдъхновение, което рядко се излъчва дори от големи имена, погълнати от скоростния прагматизъм на музикалния бизнес.
Не мога да не спомена и техния бис – Романтичен валс от Панчо Владигеров. Малко предистория: концертът в зала България бе част от благотворително турне на двамата знаменити артисти в помощ на фондацията “Панчо Владигеров” – Шумен, която изпита недостиг на средства за покриване на разходите от Международния конкурс за пианисти и цигулари на името на Владигеров, състоял се миналата година. Там, освен председател на фондацията, Минчев е и председател на цигулковото жури, а Ангелов – на клавирното. И след като се разбира, че никой в тая държава не намира за необходимо да помогне на фондацията, двамата решават да съберат липсващите средства с концертна дейност. В името на конкурса и на неговия патрон. Когато слушах изпълнението им на тази младежка Владигерова пиеса, написана в стил Фриц Крайслер, нямаше как да не си спомня, как гениалният Карлос Клайбер, когато на репетиция искаше от своите оркестранти да изсвирят, както той чува и иска, едни пасажи в стакато в увертюрата “Прилепът” от Йохан Щраус-син, им предлагаше да си представят звука от бързите токчета на красива млада дама. Така се отля този валс – брилянтно и изящно, елегантно и предизвикателно…
Не искам да си мисля, че ги чувам за първи и последен път като дуо. Егоистично се надявам, че ще намерят пролука в своята безспирност отново да свирят заедно. Музиката го иска.