Забележителен бе концертът на Софийската филхармония под палката на австриеца Саша Гьотцел. След по-малко от месец от последния му софийски концерт той отново застана на пулта пред филхармониците, на 22 октомври. Посетих концерта най-вече заради включването в програмата му на “Метаморфози” за 23 щрайх-солисти от Рихард Щраус – творба с трагично-изповеден характер на 80-годишния композитор, видял в края на 1944 г. разрушенията от войната, която бележи началото на неговото сбогуване със света. “Тъга по Мюнхен” четем върху една от скиците на тази, изпълнена със скръбно размишление пиеса – всъщност бавна симфонична част, която е израз на сбогуването на композитора със света, “отражение на целия ми отминал живот”, пише с болка Щраус. Трудна творба, създадена за отделни гласове, които се организират, сливат в болезнена, мъжествена изповед. Експресивно я изградиха щрайхистите на филхармонията; Гьотцел управляваше, насочваше състава с подчертано внимание към хомогенното излъчване на всяка фраза-линия в текста. Ръцете му наистина произвеждаха характера на звука, бе много изразителен в жеста, в пластичния образ на музикалното ставане. Малко по-живото темпо от това, с което стандартно се свири пиесата създаде чувствителен трепет в преживяването на самия оркестър. Очевидно Гьотцел фиксира своя темпови избор не толкова върху определението “Адажио”, колкото на допълнението “ма нон троппо”, нещо, което много негови колеги пренебрегват, предпочитат бавността в израза на страданието. При Гьотцел ефектът на този израз бе в порива на инструменталното гласоводене, в спонтанната непреклонност на драматургичното изграждане, обединило великолепно солистичната воля на музикантите, които се слушаха и следяха внимателно и отзивчиво, направлявани майсторски от диригента. Рядко в български оркестър се чува резултат от взаимно слушане, в повечето случаи всички са вперили очи единствено в движенията на диригента, без да вземат под внимание звуковото качество на кореспондиращия глас до тях. И когато това се случва, то се чува, резултатът е от съвсем различно звуково качество. Особено когато прочитът на диригента изискваше леки, но чувствителни колебания в темпо и в динамика или кратки дъхове при преминаването от една фаза в друга. От тъмния към светлия регистър – плавно, без излишно маркиране на драматургически поанти, което често чуваме, породено от желанието да се изтъкне важен момент в изграждането. Въздействаща изповед създадоха, която се изля на един дъх, със забележителен тембров рисунък, с едно благородство на звука, което прави чест на оркестъра. И солата, които се открояваха, но в обща смислова линия, с внимателно приближение в характера си, насочени към приноса си в цялостната звукова картина. Това бе прочит, детайлите на който бяха част от онова тайнство, което приобщава абстрактното към личното преживяване.
Приключението с интерпретациите на Гьотцел продължи с Моцартовата Симфония № 40. Този абсолютен шлагер е обрасъл с история, с безкрайна изпълнителска практика, в която днес е изключително трудно да се внесе нещо различно, обезпокояващо рутината в свиренето и в слушането. А и защитата на лични идеи по отношение на вечните опуси в сегашно време често попада в плен на оркестровия навик. И на комерсиалната конюнктура. Изисква се енергия и категоричност в отстояването им, ако са убедителни и за оркестъра, разбира се. Изисква се също и умение да се забравят големите примери, доверие в собствената визия за различния прочит. Саша Гьотцел изгради убедително своя, като отново потърси по-осезателната темпова активност и изчисти фактурата от многото наноси на традиционното схващане за стилова чистота, от презумпцията за вечност. С една дума, напусна музея. И все пак нищо произволно, извън Моцарт, нямаше в трактовката му. Лекото “мръдване” напред в темпото, направи тоновото движение по-освободено, волно и някак промени пропорциите във формата. Музиката дишаше в някаква нова устременост, придобила качеството да се изрази с различна възбуда, с преобразена лексика. Вълнуваща, романтична задъханост излъчваше първата част, а това промени качеството на драматичното й внушение, съчетало конкретност и метафоричност в проявленията на смисъла, означавайки го с рядка двойственост. Забележителен бе звукът на оркестъра – отново мекота и благородство, гъвкаво балансирано съотношение между щрайх и духови, което рядко се чува в нашата оркестрова практика. Всички свириха прави и не съм сигурна дали необичайността на тази, лишила от удобство музикантите, позиция не допринесе за по-внимателното им звукоизвличане, резултат на друга тип концентрация. В провеждането на втората част, отново с малко по-задъхано темпо, впрочем логично съотнесено с това на първата част, не съм сигурна, дали Гьотцел не искаше да излезе от сянката на Тамино, която се появява в частта и да насочи мисленето повече към симфоничното ядро на развитието в това активно Анданте, означило изявата на инструментите и репликите между тях с едно различно усилие в търсенето на същността на композицията. Което създаде и различна напрегнатост при възприемането й. (Една част от публиката, ненаучила още, че една симфония има части и че между тях не се ръкопляска, постоянно ми отнемаше необходимия дъх във формата. Неграмотността е дълготраен порок.) Менуетът смени темпото си до възможността да бъде дирижиран на едно – но за мое учудване този подход активизира звука, изостри тематичния профил в още по-изявен драматизъм. И в едно усещане за импрозиационност. Триото също “мина напред”, получило функция на катализатор по отношение на репризата. Финалът бе очаквано бравурен с бетовеновска енергия на контрастите, с лирически подем във втората тема, преминал с гъвкавост от щрайха в духовите…Поредното провеждане на началния мотив бе “изигран” рисково, в необичано съотношение, което напусна текста, но бе изключително въздействащо и внесе нов, по отношение на драматичното, контекст не само в частта, но в цялата творба. Една неутолима трагическа нотка завладя последните минути от творбата. И утвърди нейното прераждане.