На 9 декември залата на Националната музикална академия бе посетена от музиканти и интелектуалци. Поводът бе новоиздадената мемоарна книга “Разказ за преживяното. Биографични бележки и размисли” на големия български композитор Лазар Николов. Той напусна този свят преди седемнайсет години, като остави колосално музикално наследство на България. Тази година отбелязва 100-годишнината от рождението му и тази годишнина импулсира институции и музиканти да покажат непознати страници от творчеството му. Като премиерата на операта “Чичовци” в Пловдивската опера. А сега и този мемоар, които най-после стана обществено достояние със съдействието на Националната музикална академия.
Книгата е сериозно в обема си издание. Нейните 400 страници са не само автобиографични. Те са прозорливо, прецизно и естествено много лично, субективно свидетелство на времето. Мемоарите са писани в период от 15 години – от 1973 до 1988. Лазар Николов неведнъж е казвал, че има много добра памет и поради тази причина помни (а може би е и записвал) многобройни факти не само от своя живот. Помни в детайли и много събития от музикално -творческия живот в България и участниците в него. В края на живота си Николов е предал написаните страници на своята племенница Елиана Захариева (дъщеря на брат му Никола), която с присъщата си сърцатост и всеотдайност ги е предоставила на хората, за които е била сигурна, че ще извършат щателно и навреме работата по издаването им. Тук най-вече заслугата е на професор Юлиан Куюмджиев, който има таланта и търпението на музиколог-изследовател и редактор да възкресява в печатни издания ценни архиви на български композитори. Ще припомня само събраните писма на Лазар Николов и Константин Илиев, монографията за Лазар Николов от Константин Илиев, още архивни страници от Лазар Николов, кореспонденцията между Димитър Ненов и Стоян Брашованов (2009)… Много са архивните страници, видели бял свят, благодарение на Куюмджиев и това е изключително съществен принос към осветляването на историята на българската музикална култура.
“Разказ за преживяното” се чете на един дъх. Допускам, че така са я прочели всички, които са били съвременници на хората и събитията, описани от Николов – дори само за дадения период от време, което обхваща книгата. Защото като пряк участник в тях Николов поднася подробности, които не са известни или са малко известни, дори допускани за същността на личностите в българската музика и на техните взаимоотношения, като не спестява нелицеприятни факти и особено своите коментари към тях, които допълнително го обрисуват, оцветяват личностно. Много интересна е неговата позиция сред колегите му композитори – някак двойствена: активен участник и наблюдател-коментатор. Николов е имал такъв вътрешен, собствен филтър, който като че ли му е посочвал почти безпогрешно кога, каква позиция е необходимо да заеме. Но и в двата случая той “снема” достоверната, според него самия, картина на случващото се в дадения момент.
Книгата на места е стряскаща с констатациите на своя автор, на места дори шокира. Това е остър поглед “под лупа”, който е позволявал на Николов да вижда, да усеща, да знае неща, които са под повърхността. Решил е да ги сподели с мемоарната си тетрадка (8 тетрадки – голям формат, според Куюмджиев, допълнени с още 12 тетрадки – малък формат, в които споделя всичко, свързано с операта му “Прикованият Прометей” и портрети на композиторите Димитър Ненов (негов учител) и Любомир Пипков, диригента Добрин Петков, художника Никола Ганушев, както и неговия брат Никола). Решил е какво да се публикува, ако се публикува и какво да не става обект на обществено достояние. Човек не може да не оцени наблюдателността и перото на писателя Лазар Николов. Забележително е описанието на Бургас и на културните практики, и личности в града от първата половина на ХХ век. В много случаи композиторът не се задоволява само със съобщението, той го поставя в конкретната среда и по този начин, с неговото констектуализиране, му прибавя допълнителен обем, някак го допроизвежда, въпреки пределната точност на съобщението, на фактите в него. В някаква степен книгата е своеобразна история на българската музикална култура, от една гледна точка. И по тази причина тя някак те кара да се връщаш към описаното в нея, към характеристиките, епитетите с които Лазар Николов дарява хора и събития, да се впечатляваш от наистина паметното възпроизвеждане на факти и начина, по който те се интерпретират. Тези страници са значими не само поради изненадващото си съдържание, но и заради свойството им да доподреждат, донареждат сложната картина на българския музикален живот особено в годините между 1944 и 1988. За мен лично бяха много интересни страниците, свързани с Константин Илиев – колегата и приятелят от ранната музикантска младост. Както и с други естетически съмишленици като Георги Тутев, Иван Спасов, Васил Казанджиев. (По-късно споменава и много по-младите Йовчо Крушев и Драгомир Йосифов). В тях открих нюанси, които не съм подозирала. Вярно е, че този вид интимно споделяне, разкриване на съвсем лични чувства се отнася към жанра на дневника, но все пак те бяха неочаквани за мен. Лазар е имал идеята, че един ден тези негови записки могат да стигнат до повече хора: “Части или откъси от части някога (курсивът е на Лазар Николов – бел. ред.) могат да бъдат публикувани. (Но аз вярвам, че не ще се дойде до това). Тези части, които не желая никога и в никакъв случай да се публикуват, ще отбележа специално.” Това е откъс от предварителните думи на Николов, когато започва да води своя дневник – на 31 януари, 1973 г. Преди края му, чиято дата Лазар Николов е отбелязал – 26 ноември 1988 г. (през тази година, на 6 март, умира Константин Илиев), той пише: “Исках да кажа още много неща. За музиката, за смисъла на живота, за религията и за много други проблеми, които дълготрайно занимаваха мисълта ми…. Но изглежда се налага да свършвам. Скърбя за това.”
Сигурна съм, че тази книга ще се чете много. В нея сдържаният, дори енигматичен образ на композитора Лазар Николов някак се прояснява. Придобива допълнителна релефност. Тя дава възможност и на тези, които го познаваха, и на тези, които тепърва ще се запознават с него чрез музиката му да изградят или да дооформят портрета на композитора чрез мислите му. И спомените му.
Кратък авторски сонатен концерт придружи представянето на мемоарите на Лазар Николов. В първата част на Шестата клавирна соната (1982) съвсем младата Йоана Георгиева “изнесе” безпределността на звуковите възможности по отношение на интензивност, плътност и разреждане, транспарентност, динамическа мобилност, и сякаш възбуди нова субстанциална същност на творбата. Можеше да се съжалява, че не чухме цялата соната (тричастна), която е посветена на Константин Илиев, а нейният първи изпълнител е Стела Димитрова през декември, 1982 г. След това бе поднесена цялата Соната за флейта, съчинение от 1962 година, важна година за Николов, което е подчертано и в посвещението “На съпругата ми Ханя” – всъщност през тази година композиторът сключва брак. А самата соната има първото си изпълнение на фестивала “Варшавска есен”, същата година, от флейтиста Йежи Худиба и Ядвига Шамотулска – пиано. Тук прочитът й бе поверен на Яна Карапеткова – флейта и Димитър Наков – пиано, които се бяха концентрирали, според мен чудесно, в поетизацията на тембъра, която тази соната постига и предлага в една дълбинна лрика, получила тук своя пълноценен израз. Последните две изпълнения бяха отредени за инструменталисти, чиято връзка с музиката на Лазар Николов е дълга и плодотворна. Росен Идеалов, който е пресъздал много качествена българска музика, освен всичко друго, тук предложи своя темброво нюансиран, наситен с инструментално въображение прочит на втората част – Ларгето – от Сонатата за кларинет, написана в същата 1962 година (Тя прозвучава за първи път едва през 1980 г. с Едуард Свобода – кларинет и Радка Чомакова – пиано). А Анжела Тошева с прочита си на Осмата клавирна соната (2000) насити пространството с екстензивност на колорита в релефно очертаните гласове във фактурата на едно творение, което в трите си части играе с инструменталната специфика на арфата, вложена с токатна напрегнатост в клавирния инструмент, както и с внушението за определени цветове в тоновия изказ в третата част, назована “Движение в жълто и оранжево”. Впрочем Тошева е първият изпълнител на творбата – през 2001 г.
Всеки създател на изкуство периодично възкръсва, когато хората се обръщат към неговото творчество. Тази година бе година на Лазаровото възкресение – и с “Чичовци” в Пловдив, и с издаването на мемоарите му, и със сезонните, и с фестивалните концерти. “Непредубеденият български слушател”, както пише композиторът, а и този, за когото музиката на композитора е близка и необходима, получи дял от едно творчество, родило идеи, в които времето се вслушва.