Мецосопранът Светлина Стоянова изнесе рецитал в залата на Националната музикална академия, включен в камерния софийски фестивал Музикартисимо. Партньорка й бе пианистката Боряна Ламбрева. Заедно изпълниха една твърде разнообразна, многостилова програма с песни и арии на композитори от седемнайсети до двайсети век. С нея младата певица, предполагам, искаше да покаже, да разкаже на публиката многостранните си интереси и умения в областта на камерната вокалност и на операта.
Светлина Стоянова (1991) е учила в Шотландия при известното мецосопрано Клеър Ширър. За съвсем кратко време тя се налага в редица големи оперни театри като Виенската Щаатсопер и Миланската скала. Кариерата й, дори спрямо скоростта, с която се живее в момента, може да се определи като светкавична. Репертоарът й е екстензивен, включва различна категория роли от опери на Моцарт, Росини, Рихард Щраус, Елгар, Вивалди, Бетовен, Малер, Дворжак, Вагнер… Съвсем спокойно и достоверно може да се каже, че тя е влязла вече в компанията на певците, които са известни на оперни къщи и фестивали и очевидно е изградила репутация на артист, на когото може да се разчита за определен музикален проект.
В първата част на концерта си в София тя изпълни песни от Пърсел/Бритън, Малер, Рейналдо Хан, Пуленк и де Файя. Още с появата си на сцената Стоянова привлича слушателя – тя е красива, изящна, нейната младост излъчва подкупваща невинност, обаяние. Поведението й на сцената е непринудено, гарнирано от премерен мизансцен, тялото й довършва по много убедителен начин вокалното послание – артистичността й е вън от всякакво съмнение, обагрена от впечатляваща харизматичност. Това рядко качество печели веднага публиката, след което се нарежда и музикалното преживяване. Имаше много хубаво в това преживяване – фокусиран интонационно глас с красив тембър, с изявени изразни възможности, тембрист, многопластов, с емоционална енергия и с висока култура на звукоизвличане. С подходяща жанрова характерност. От първата част на програмата бих искала да откроя песните, изпети на френски език – от Рейналдо Хан и Франсис Пуленк, както и испанските “Хота” и “Поло” на Де Файя. Там музиката бе освободена, стилово подплатена, с точен щрих, с ефектно, но дисциплинирано фразиране и много добра словесна и темброва артикулация. Песните на Малер Blicke mir nicht in die Lieder и особено Liebst du um Schoenheit от Пет песни по Рюкерт все още са terra incognita за певицата като смисъл, послание, настроение и емоционален заряд. Втората песен е екстремен в интимността си зов на композитора към съпругата му Алма и тук пластовете са много, певецът трябва да търси нюансите на смисъла във вокалната си изразност. Не случайно в началото на песента Малер е сложил определението Innig, което, знае се, на немски език означава съкровено, задушевно, искрено. А и Ламбрева там бе пределно ясна, насочваща в израза си. Музикалният и словесният текст не се констатират, преживяват се – затова човешкият глас притежава безкрайни възможности, трябва да се доизработят, фиксират и тембрират. Струва ми се, че в тази област, на латентните чувства, нейният талант ще се развива още с натрупването на житейски и музикален опит.
Много ефектна и очарователна с непринуденото удоволствие от изпълнителския акт бе втората част с ариите на Шарлота от “Вертер” на Масне, на Стефано от “Ромео и Жулиета” на Гуно и на Керубино от “Сватбата на Фигаро” – стил, образ, заключен в щрих, завършено легато, фраза, блестящи височини. Всичко това се открои в тези арии, които предполагат по-малко сгъстена, скоростна колоратура. Впрочем програмата на Стоянова започна с пиеса от Пърсел/Бритън и завърши с арията на Руджиеро от операта “Алчина” на Хендел. И в двете творби ясно се откроиха проблеми с колоратурата (в първата липсваше повече драматургия на тембъра), които тепърва сигурно ще се отстраняват. Може би не трябваше да започва с If Music be the Food of Love на Пърсел/Бритън, в която е използван текст от “Дванайсета нощ” на Шекспир. Но все пак, независимо от обстоятелствата, пределната брилянтна артикулация все още стои като задача пред Стоянова, което се потвърди и в арията на Анджелина Nacqui all’affanno от “Пепеляшка” на Росини. Изпя я на бис и въпреки много ефектния, каскаден начин, по който се втурваше в колоратурите, те преимуществено минаваха “като с педал” – общо, недостатъчно артикулирано, но пък със стимулираща преживяването на публиката интонационна прецизност във височините, точност и сценична обиграност. Стоянова е много стриктна в интонацията и с тази констатация не подценявам нейния международен опит, защото знаем, че има много големи имена в оперната изпълнителска практика, които не винаги са изрядни в интонацията. За сметка на други качества. Разбира се, публиката бе възторжена – харизмата на Стоянова е действително впечатляваща – и музикалната, и сценичната. Разбира се, дойдоха да ми съобщят, колко е добра още преди концерта (слушала съм я преди, но не съм реагирала), което е знак, че тя има вече многобройни почитатели.
В заключение ми се иска да подчертая отново рядкото очарование на Стоянова, нейната сериозна вокалност, която вроденият й артистизъм допълнително обогатява. Сигурна съм, че тя ще доизвайва инструменталната характеристика на своя богат и красив глас. И ще дълбае все повече в смисъла на музикалните текстове, които изпълнява и ще изпълнява. Животът и кариерата й предстоят.