Присъствах на впечатляващ рецитал (15.11) на виолончелиста Атанас Кръстев. Той свири с пианистката Виктория Василенко, с която са дуо отдавна. Препълнена бе камерната зала “България” и наблюдавайки пътя на Кръстев, когото вече не искам да наричам “млад инструменталист” съм склонна да мисля, че присъствието на толкова много слушатели на концерта се дължи не само на атрактивната меломанска програма. Дължи се и на престижа, който и двамата музиканти са изградили в средата, която обитават. За това те полагат и съответните респектиращи усилия, работят и като инструменталисти, и като реализатори на идеите си в чисто организационен план. Всъщност софийският концерт е финалният от един цикъл от 9 концерта със заглавие “Светлини и сенки”, който Кръстев и Василенко са организирали с цел да поканят на камерен концерт публиката в градове като Шумен, Враца, Пазарджик, Хасково, Сливен… също Пловдив, Варна и Бургас. Турнето им имаше сериозен отзвук, което освен всичко друго показа, че този тип концертна практика в страната не е само спомен от миналото, че освен на фестивал, българинът, който иска да разшири своята музикална среда има право и необходимост да посещава понякога и сезонни концерти.
Самото заглавие на цикъла подсказва някакъв тип контраст в програмата на концерта – по отношение на характера на творбите и на тяхната популярност в България. Започнаха с един “шлагер” – Шубертовата соната “Арпеджионе” в ла минор. За онези, които считат, че сонатата е придобила популярност под това име, защото в нея има много арпежи (чула съм подобни версии на “капацитети”, че и на професионални музиканти) бих искала да припомня, че сонатата всъщност е за инструмента арпеджионе, създаден от виенския майстор на инструменти Георг Щауфер през 1823 г. Инструментът накратко може да се определи като китара с лък – с шест струни, настроени като старинните виоли. Сонатата се радва на много голяма популярност сред изпълнителите на виолончело – в репертоара е на почти всички. Записва се непрекъснато. Ще се отклоня малко от събитието в тези редове, за да споделя, че за мен най-добрият запис на това произведение е на Мстислав Ростропович и Бенджамин Бритън, който великият челист е слушал до смъртта си.
На по-прогресивния мислител в музиката сигурно му е чудно какво толкова виждат майсторите-инструменталисти в тази соната. Действително тя е семпла, естествена, непринудена в звученето си; написана по-скоро за да увековечи един инструмент и неговия създател, някак като дар за приятел. Тематизмът е изречен ясно, без особени претенции и усложнения, в духа на съвременната на композитора битова кантилена – простичка, кратко изложена, с подкупваща искреност. Но колко изящна! Може би тъкмо лекотата, която се предполага в изсвирването на творбата е задачата, привличаща челистите, които работят с един изначално драматичен инструмент, с уникален тъмен глас. Не съм сигурна, само предполагам. Но това, в което съм съвсем сигурна е, че Кръстев е подчинил прочита си и цялото си сериозно инструментално можене тъкмо на идеята да постигне тази подкупваща нежност, споделена непринудено, но толкова съкровено. Тук Василенко беше креативен, досъздаващ партньор – и в щрих, и в динамика, и в своеобразната транспарентност в разширението на звука, която му предлагаше. Към това бих могла да добавя и усещането си за елегичност, която ме срещаше от сцената – с известна носталгия по нещо, вече изгубено, зад нас… Но за това не се скърби, ми казваха от сцената с цялото звуково очарование, на което са способни и което никак не е малко. Сякаш свиреха фразата на Борхес – “Наше е само онова, което сме изгубили…” Всяка генерация прибавя смисъл към онова “изгубено наше”. Прибавя и памет за него. В чисто музикален план звуковата чувствителност на дуото съвсем безапелационно завладя, покори сетивата на залата с промислената спонтанност във фразирането, с щриховото разнообразие, с прецизността в нанасянето на цветове и от двете страни, за да се запази специфичният колорит на творбата. Въображението им провокира съзнанието да поема чутото, инстинктивно да го сравнява със спомена, с представата и щастливо да отчита изненадващите го с различни идеи моменти.
Сонатата на Григ, която по-рядко се чува от концертния подиум, предложи съвсем друг ла минорен свят – дълбок, драматичен, бушуващ, пар екселанс северен романтизъм. Сумрачен. Характерът на тематизма и музикалното движение предлагат много възможности за разгръщане на виолончеловия звук – да се представи в обем, дълбочина, да бъде метежен, страстен – нещо, което бе великолепно съчетано като изказ от Атанас Кръстев, чийто звук превзе аудиторията с темброва експресия и изградена стилистика, в увличащ, поглъщащ, съдържателен емоционален разговор с пианото-партньор на Василенко, особено в първата и втората част на творбата. Темпераментен прочит с невероятни кулминации, увенчаващи вулканични конструкции, дълбока недоизказана чувственост, изградена забележително, цялостно.
Последваха две съвсем контрастни на лирико-драматичния романтичен свят пиеси – две транскрипции за виолончело на “Цигански напеви” от Сарасате (ар. Георгиян) и на “В подражание на Албенис” от Шчедрин (ар. Мандози). Отново съвсем различни музикални текстове.. В пиесата на Сарасате не владееше само изрядната бравурност, която за Кръстев отдавна не е проблем. Той с удоволствие предложи всички “кодове на виртуоза” – ефектен пасажен устрем, пълноводен звук, филиран звук, импровизационен унес, емоционално въображение, много динамичен изказ – всичко това бе придружено с лека усмивка в прочита. Разчетох я в типа каскадност, който придобиваха бравурите, в приплъзването във фразата и леката приповдигнатост в каденциращите моменти – едно приключение, което в бързия дял на пиесата, се превърна в темпов бяс, посрещнат с френетични овации.
И до откровената виртуозна стихия на “Цигански напеви” бяха положили (според мен прекрасна идея за намаляване на откровения виртуозен дискурс) великолепната пиеса на Родион Шчедрин “В подражание на Албенис”. Показаха фантастично недоизказаната, латентна еротика в пиесата на Шчедрин – с “аритмията”, която пиесата естествено носи в себе си, и към която те добавиха интересна свободна, заредена с артистизъм пунктуация и различен тип напрегнатост, наситеност на звука. Освен културата и моженето в звукообразуването и звукосъчетанието тук интуицията им по отношение движението на музиката нажежи пространството за тези 3-4 минути, в “играта с другия”, екстазна игра на поемане и връщане, на реално и нереално. На отражения.