Композиторът Михаил Големинов покани публика в къщата-музей “Борис Христов” на авторски концерт (27 октомври), който бе назовал “Нереални хоризонти” – за пиано, електроника и компютърна 3D анимация. Не винаги разбирам всичко, което Големинов създава – концертите му постоянно ми създават усещането, че знанията и опитът ми не стигат, за да рефлектирам пълноценно върху музиката му. Не се отказвам, защото винаги ми е интересно. И уважавам неговото самотно, гордо и свободно присъствие в българската музика. Идеите му са някак иманентно енигматични, поставят въпроси, понякога бариери, често изискват лично опресняване на сегменти от новата музикална практика. И точно затова привличат онази много малка част от музикалната публика, предпочитаща да се включи в изкуство, което принадлежи и говори на съвременния човек. Не познавам всекидневието на Големинов, не сме в онзи тип близки отношения, които предлагат информирана възможност в очакването на следващия му композиторски жест – а и той някак мълчаливо успява да парира любопитството. Но и извън тази възможност очакване има. Предизвиква го природата на неговите интереси, която определя и езика му на композитор. И която често се основава на взаимодействието между акустична, електронна музика и компютърна анимация, което Големинов предпочита за да проектира, да материализира идеите си.
Субектите, импулсирали новите му работи са художниците Рене Магрит (Десет погледа към Рене Магрит) и Салвадор Дали (Hommage a Salvador Dali). В края той изсвири, отново със своя видеореализация, два прелюда от Дебюси – “Ундина” и “Потъналата катедрала”. Анимацията в първите две произведения представи елементи от творчеството на Магрит и Дали, разиграни според въображението и сюрреалистичната “отнесеност” на Големинов. “Десет погледа към Рене Магрит” e около 30-минутна композиция за пиано, лайв електроника и компютърна анимация. Екранът представяше визуална концепция върху основни фигури/символи/значения от творчеството на Магрит. Допускам, че и темата на концерта е изведена от изключително известната работа на Магрит Mystyque Horizontal. А прочутите образи на сюрреалиста плуваха във видео изображението на Големинов, напрягаха и импровизационната музикална материя на неговите “Десет погледа”… Помня емблематичната фигура на мъжа с бомбето, лунния сърп, лулата… И мрак. В музиката – също. Впечатляващи пиеси в режим на импровизация, с различен интензитет, обединени от тъмнината, излъчващи растяща, нагнетяваща се заплашителност. И кохерентни на предварително програмираната анимация. Съчетанието между тях буди въпроси, раздвижва фантазията, провокира паметта, която е много необходима в случая; някои неща се изплъзват, поради многообразието и гъстотата на изпълнението. Мисля си, че погледите на Големинов към Магрит акцентират най-вече върху мистичността и обсесивната поява на някои образи с натрапчиви внушения. Но има и други “отправки” – към стряскащите перспективи на Магрит, в които играе с картини на свои предшественици, заместващ фигури с ковчези. Не помня подобно изображение в анимацията, но музиката ми донесе този спомен. В края на произведението ясно се чува (на два пъти) кукуригане на петел. Знак за събуждане, напускане на сънуваното, връщане към”превратностите на материалното”?
“В почит към Салвадор Дали” е 6-7 минутна работа за пиано, върху анимация, създадена на същия принцип – мекият часовник, жирафът, роялът “играят” в създаденото от композитора анимирано видео пространство. Поне те се помнят от едно гледане с любителско око. За разлика от предишната пиеса, тази е кратка и настоятелно диатонична. Започва с лесно разчетим и разчленим диатоничен модел, като разложен акорд – сякаш размишление в каква посока да тръгне. Кратък дъх и музиката пое към натрапващи се бързи пентахордови повторения и някаква игра на простота с разложени акорди по клавиатурата.
Големинов като пианист – това е съшо тема. Между него и пианото съществува особена органика. Нищо по-естествено не можеш да си представиш от Мишо на пианото. Когато той свири идеите за стил, интерпретация и всичко, което предполага устойчивост, традиционност, бягат, спират да те интересуват. Съумява някак си да подчини и най-известния текст – с история, със стилови закономерности, едва ли не постулати, за да го моделира в нещо, което в момента му е необходимо, сякаш е пластилин. Може всичко да изсвири, разбира се, но целта му като пианист въобще не е да смая своя слушател с пианизма си. Не, той преформатира така нотния лист – чуваш какво точно него го интересува в момента – кое смята за важно в музиката тук, в случая на Дебюси – и там където много големи пианисти “ваят”, той “изрязва” и го поднася като че ли отделно от цялата пиеса. Като музика в музиката. И в двете пиеси чухме композитора Големинов, който “редактира”, “обръща”, композитора Дебюси – изключително вълнуващ процес на волно пресъздаване, без никакви задръжки, с някаква мощна освободеност в дълбаенето, в изчегъртването на пластове – като стара, олющена боя на картина… И пиесата “свети” различно, в тонова артикулация, с доминиращ хармоничен интензитет, който стръвно държи вниманието. Не го пуска. И вече не мислиш за традиционни прийоми в музиката на Дебюси, прилагани прекрасно и убедително и от най-големи имена. Защото чуваш възможности за спекулации с текста, за преместване на внушението в различна плоскост. Възможности, които ти предлага импровизиращият, креативният музикант, загърбил практиката на колегата си интерпретатор. Само композиторът-пианист Михаил Големинов ми е създавал подобно преживяване на пренаписване на азбучни текстове – преживявала съм го с музика от Бах и Лист, сега и от Дебюси.