Концертът на Емил Табаков със Софийската филхармония – на 12 ноември, сътвори онова невероятно общо чувство на възторг у публиката в залата, което рядко се усеща толкова взаимно. Както винаги той беше подготвил качествена програма, този път посветена на сценична музика, родила безценни симфонични образци – сюита “Лебедово” езеро от Чайковски и Гогол-сюита от Алфред Шнитке. Двата руски шедьовъра отдавна са “напуснали” сцената и се радват на самостоятелен концертен живот. От тях българският слушател познава по-добре сюитата на Чайковски, още повече че балетът не слиза от оперната сцена, откакто е създаден преди почти 150 години. Колкото и да е познат, свирен, на някои дори леко омръзнал, един шлагер винаги може да се възроди, дори прероди, когато се пресъздаде от ума и сърцето на човек с безкрайно слухово въображение, който знае всичко за възможните метаморфози на инструментите, събрани и организирани в оркестровата формация. Дори да нямаш никаква представа за това, което ще чуеш, фигурата на диригента Табаков е толкова убедителна, властна и силна, внушава такава сигурност, че нито за миг не се съмняваш в звуковата автентичност на музиката, която неговият прочит ти дава. Дава ти я с пределно изпипаната брилянтност на оркестровата картина, в която всеки елемент на фактурата е изсвирен с внимание и е положен спрямо останалите с онова естествено разбиране – резултат от вдъхновения, сложен, но също и интимен разговор, който водят музикантите от сцената и канят публиката да участва в него. Обичам много не само да слушам, но и да гледам Емил Табаков на пулта. Той излъчва музиката, която ми предава и с тяло, и с красиви, изразителни, говорещи ръце, които носят, означават смисъла и вглъбения характер на интерпретацията. Няма ефектни пози, самоцелни упражнения, подскачания, театралничене…Ръцете му водят оркестъра и във фразата, и в щриха, и в динамиката, и в променящите се темпови и звукови параметри. Природно, естествено – като шедьовъра, който твори в момента. Всяко негово движение, в случая с неопровержима елегантност, ми “съобщава” характера и посоката на музиката. За мен това е Диригентът! Фигура с ирационален излишък (Адорно), която е натоварена с най-тежката задача в света на музикантите – да накара внушителното количество инструменталисти в оркестъра пред него да се вдъхновят, да се изразят като артисти, но и да се сплотят като негов инструмент, изцяло подчинявайки се на музикалната му воля, да се концентрират в неговите идеи за звука им – в група и като солисти, да се съотнасят едни към други; да се слушат, да изразяват личната си стойност на музиканти, като се доверят на човека пред себе си. Имаше го по време на целия концерт това усещане за взаимност и за удоволствието да разказваш на непознатите срещу теб същността на музиката, която им даваш. Разгърнаха, разтвориха в пространството пластиката на изумителното творение на Чайковски и същевременно го показаха в неговата симфонична цялост, изградиха и рамкираха формата…с онази спонтанност, на границата на импровизационното, винаги резултат на целенасочена и сигурно изтощителна работа. Без нея такъв резултат би бил немислим. Не мога да пропусна и соловите изяви на арфистката Весела Тричкова, на виолончелиста Иван Лалев, на тромпетиста Сиво Пенев, на флейтистката Кремена Ачева, на обоиста Валентин Методиев, на кларинетистите Михаил Живков и Димитър Московски, както и рядката диалогичност между отделните групи и цветовете, които произведоха в процеса на музициране. Финалът завърши драматургичното развитие с тържествения мажорен обет, отлял се във великолепното соло на арфата, напрегнато и уплътнено от струнните, които се разтвориха в оркестровото тутти. Невероятен прочит на музика, която мислиш, че знаеш, а диригентът ти показва още скрити гласове в партитурните редове.
Още по-завладяваща и ефектна бе трактовката на Гогол-сюитата от Алфред Шнитке. Тя е гениален пъзел от парчета музика на композитора за спектакъла на режисьора Юрий Любимов “Ревизорска приказка” по Гогол, съставен върху “Мъртви души”, “Ревизор”, “Нос”, “Дневникът на един луд” “Шинел”… Поръчката от Любимов пристига след чутовния скандал, който през 1974 г. предизвиква изпълнението на Първата симфония на композитора – в закрития град Горки под диригентството на Генади Рождественски. В своите разговори с Александър Ивашкин (“Беседи с Алфред Шнитке”) композиторът говори подробно за т. нар. приложна музика и за възможностите, които тя дава в усъвършенстване на композиторската техника. Абсурдният Гоголев свят му дава неограничена свобода – и по отношение на музикалната стилистика в избора и съчиняването на материала (от ефектния цитат от Пета симфония на Бетовен в увертюрата, през Хайднови и Моцартови рефлексии, барокови мотиви, “руски” валс…), и във функционалната изобразителност на тематизма, и в интерпретирането на онази, чисто руска атмосфера през типизацията на мелодичния език, и по отношение на виртуозната оркестрация, която изобилства със страхотни темброви петна, които произвеждат картина след картина. Впрочем, не случайно, след първата симфония на Шнитке, тук, в оркестъра заемат своето място електрическа и бас китара – след флексатона, глисандите на бас китарата още в увертюрата пробиват и разклащат, разтърсват звуковата реалност; ударните, специфично подбрани за целта (може ли да се забрави кикота, “изигран” от флексатона или кречеталото и пробивната стъкловидна звучност, създадена с помощта на челеста или на лира-звънчета), пианото, челестата, клавесина и органа – всички използвани като аргументи в драматургията в крайни, в своята стремглавост, регистрови комбинации. Музиката диша, свисти, проглушава, шепне, смее се с уплътняване и разреждане на фактурата, със свиване и разширяване на оркестровата маса, с галопиращи смени в движението, с шокиращи динамични контрасти, с колоритни инструментални реплики (да не пропусна солата на концертмайсторката Ана Иванова), изведени до абсурдни каламбури…Една лудост е тази музика! Артикулацията й може да бъде колкото лесна, толкова и подвеждаща. И в хипертрофията на изказа са необходими граници. И дисциплина в звуковата материя. Тук вкусът на диригента бе безупречен. Мисля си, че тази пиеса е интересна на диригента, но и на композитора Табаков. Наслаждаваше се на виртуозната игра между гротеската и пародията в непрекъсната градация, в която всеки елемент бе “изваден”, извънредните темброви съчетания в партитурата, които произвеждаха шокираща звучност бяха умело подчертани от него. Всяка брънка от този неутолим, неизчерпаем интонационно-инструментален театър на Шнитке излиташе в ефира, с различно темпо и артикулация, с фантастична галерия от щрихи и великолепно осъществени преходи. Роля в една част-преход “Фердинанд VIII” – кратък монолог на руски на Аксентий Попришчин из “Дневникът на един луд” “получи” и диригентът. Изигра я с ефектно артикулирана интонация. Прибавям и хипертрофията на регистровите абсурди, на оркестровите експлозии и имплозии, внезапните прекъсвания…Безценни находки в прочита на тази, ненаситна в съобщенията си музика! Приижда на талази, притиска те със злокобен смях, пророческа в същността си. Пророческа донякъде в онзи смисъл, в който Пенчо Славейков вижда Гогол – като “пророк, изстрадал настоящето и бъдещето на Русия” (писмо до Мара Белчева). Самият Шнитке, не може ли да бъде определен по същия начин през изстраданото си творчество? Посланията му днес са още по-зловещо актуални, събуждат мисълта за реалността на кривите огледала. След балетната приказка с мажорен финал, мисля си, Емил Табаков не случайно е избрал да припомни на публиката контрастния свят на Гогол и Шнитке, така съизмерим с днешния.