Разговор с Никола Гюзелев
Публикувам този разговор с Гюзелев, не само заради 85-годишнината му. А и да припомня начина, по който той разказваше. В случая разказът му събира интересни моменти от неговия дълъг и плодотворен артистичен живот. Бе публикуван преди 15 години. Имах причини да не събера в по-обемно издание разговорите си с него, които така и не му съобщих. Понякога разказите на един по-близък артист могат да наранят друг. Не обичам да допринасям за каквото и да е напрежение между големи артисти. Затова предпочетох да запазя за себе си резултата от срещите си с Гюзелев. Мисля, че това мое решение запази по-автентичния и по-красив спомен за изключителния певец и артист, който бе интересен събеседник със свежа памет и с чувство за хумор.
– Нека започнем с концентрацията и бързата вокално-артистична реакция. Известен си с това, че учиш бързо роли и правиш неусетно репертоар. Това не е само въпрос на музикални рефлекси и работоспособност – става дума за това, че всичко си правил сякаш в движение, с най-различни хора. Научаваш роля, която не си пял тук, и отиваш директно на гастрол с нея. С диригента се срещаш за пръв път, оркестърът ти звучи за първи път, трябва да влезеш в спектакъла от днес за утре, не знаеш дори кой инструмент свири преди теб… Как става това?
– Било е естествено. Например, отивам да дебютирам в “Аида” в Метрополитън – все още функционираше старата сграда. А на пулта – Зубин Мета. И той дебютираше, ние сме връстници с него. Правим генерална репетиция. И още не съм си отворил устата да кажа: “Си коре воче”, чувам на сцената някой нещо ми говори. Аз веднага спирам. Зубин пита: “Защо спираш?”. Оказа се, че има суфльор, а аз не бях виждал в живота си суфльор и се стреснах. Беше много смешно. Тук имахме нещо като суфльор зад кулисите, но един истински суфльор… Спомням си, в Лондон трябваше да пея партията на Пагано от “Ломбардци” на Верди. Дотогава не я бях пял. Учил я бях само с пианист. А на първата музикална репетиция Ламберто Гардели ми казва: “Прекрасно звучи, прекрасно я знаеш‛. Похвали ме. А тя е трудна партия, голяма роля…
– Но това са партии, които не са играни в София. И за пианистите не са били репертоарни.
– Не са били, но се справяха. Ако трябваше да правя записи на определени опери, слушах и плочи, разбира се. Но понякога нямах и тази възможност. Затова си учех клавира. С езиците се справям. С помощ, разбира се. Да кажем, Катя Вълева знаеше италиански, френски. Когато учех “Фауст” на френски, работех с Жоржета Волц–Терзиева. Отивам в операта сутринта и започваме: “Ме воаси”, а тя ми се извинява, че не била добре гласово тая сутрин. Казвам й: “Нищо, важното е аз да съм добре”. “Но не мога да ви подавам”. Тя пееше и носовките, от нея съм ги научил. Имаше всякакви случаи. Спомням си, във Виена отивам да пея и почти в последния момент ме питат: “Искате ли и едно представление на “Симон Боканегра”? Аз веднага се съгласих, без да съм я пял никога. Знаех само арията на Фиеско. Имах около една седмица да я науча, но през това време пеех и в други спектакли, не съм се занимавал само с нея. Научих я за няма и седмица. Отивам на репетиция и казвам на Джанкарло дел Монако, той тогава беше асистент-режисьор: ‛Не съм я пял тая партия, Джанкарло, и малко ме е страх.” И той ме успокоява и ми показва – оттук влизаш, тук излизаш, тук влиза еди-кой си, тук излиза – даже нямах и партньор. А на другия ден беше спектакълът с Пиеро Капучили.
– Това звучи дори дръзко…
– Дръзко, но нито веднъж не сбърках… Когато знаеш, че ти е за първи път, си така концентриран, че не сбъркваш и буквичка. А когато си много уверен, може и да сгафиш. Освен това тази партия ми допадна – не е да учиш нещо, което те мъчи, напротив, приятно ти е… сякаш е написано за тебе. И го научаваш по-бързо и с по-голямо желание. Мина спектакълът, отиваме с Джанкарло на вечеря и той казва: “Ти защо ме лъжеш, че не си я пял, пял си я поне 200 пъти тая роля.” Отговарям: “Заклевам ти се, не съм, даже не съм гледал операта.” Наистина не я бях гледал. Е, не съм аз единственият, който ги е правил тия работи…
– Във всеки случай това говори за определени качества, които ти си осъзнавал вече и си разчитал на тях.
– Ако певецът няма тези качества, не може да бъде певец.
– Има много певци, които учат бавно роли.
– Има обаче и други, които учат още по-бързо. Аз не съм супермузикален, в нормата съм. Но тук трябва наистина концентрация – да запаметиш една огромна роля. Освен арията си, Фиеско веднага след нея има огромен дует с баритона. След това идват ансамбли – колкото щеш…Роля! Голяма роля! В цялата опера пееш. Да не говорим за образа – той е най-главният там заедно със Симон, те са антагонисти.
– Как се формират отношенията с другите ти колеги при гастроли?
– Различно е. С някого вече си пял. С друг се познаваш бегло, трети те познава, а пък ти се питаш: “Кой беше този?” Но особено италианците са страшни: “Помниш ли на еди коя си дата какво пяхме еди къде си…” А и кариерата ти като върви, нещата се завъртат и започваш да се срещаш предимно с познати хора. С някои от тях ставаш приятел – ако сте се паднали в един хотел, си правите компания. Има такива, има и други, които гледат себе си. Зависи. Но обикновено, когато се събират колеги, които се знаят, изкарват един период на хубаво приятелство. Това е професията.
– А когато беше млад и тръгна по света, как беше при срещата с кумирите?
– Е тук идваме до анекдотичните моменти. Например в МЕТ си беше голямо изпитание. Отиваш в Метрополитън опера, не къде да е. Посред зима, и ще пея при това нови роли, които не съм ги пробвал въобще. Да не говорим за Колин от “Бохеми” – там знаеш какви трудни ансамбли има. Хайде, да кажем “Аида” – там е малко по-православна партията, заставаш прав и пееш. Ама Колин? При това аз от “Бохеми” много не се интересувах, не ми е била операта, която трябва да пея непременно, нали. Един Колин – може с него, може и без него. И изведнъж се оказа, че много навреме е да изпея Колин, докато съм млад. И пак репетирах – дори не си спомням дали имах партньор. Обясняват на малка сцена къде, какво, що. Защото това са възстановени спектакли, които се въртят през сезона. Идва спектакълът. И във второ действие изпявам каквото изпявам с Шонар, когато влизаме. Той някаква тромба пробва, аз си купувам палтото и сядаме на масата. Идват Рудолфо и Мими. И Мими – Рената Тебалди, сяда до мен, а от другата страна – Франко Корели. За първи път ги виждам в живота си, тях, кумирите. Тогава това бяха най-големите певци на света! И аз пея с тях, без дори да сме се запознали, не сме репетирали заедно. Тя пееше също в тия две опери. И Франко пееше в тях – пет спектакъла на ‛Аида‛ имах там с него. Но там е по-друго. А тук сядаме на една маса, носят пилета. И в един момент Тебалди, така, както седи от дясната ми страна, се наклонява и ми прошепва: “Приятно ми е, Тебалди.” (Пиачере ,Тебалди) И се ръкува. След това Рудолфо я пита ‛Е ту, Мими, ке вуой‛, а тя отговаря: ‛Ла крема‛. И след малко носят ей такава висока разлата чаша, пълна с мелба. Тя не яде, а ми го пробутва на мен: “Ако искаш, изяж го!”. А аз й казвам: “И на мен ми е много студено.” И това ми е първото представление на “Бохеми” в живота, в същото време. Дойде мойта ария, изпявам си я и от първия ред чувам: “Браво, Колине, браво!‛ Така че, ако искаш да правиш кариера, трябва да се справяш с всичко. А, за Франко Корели да ти кажа. Като пеехме “Аида”, в нилската сцена, след като той издава тайната, аз като Рамфис се появявам и казвам “Гуардия” и го арестувам. Той идва към мен, аз съм леко с гръб към публиката, малко по диагонал. А той е с лице към нея. И казва: (пее) “Сачердоте, ио ресто а те.” И предава меча. То е написано така, както го изпях. Обаче той го пее: “Сачердоте, и–и-и-и-о-о-о-о-о, ре-е-е-е-е-есто‛ – половин час на всяка буква държи, държи да покаже височините, драматизма. На един от спектаклите не му стигна въздухът – скръцна накрая. И, подавайки ми сабята, коленичи и вика: “Порка мадона, порка мадона, ма ке мизерия …”, псува човекът и само аз го чувам. Защото му изскърца накрая гласът. Той прекаляваше с някои неща, защото само той можеше да ги прави. Корели например е единственият тенор, когото съм чувал да взема горе “си”-то на първата ария на Радамес и да го филира. Само той можеше да го прави.
– В кои други театри си спомняш дебютите си като някакво голямо за теб изпитание и вълнение?
– Арена ди Верона. В какъв смисъл обаче? Освен че беше дебют, но беше “Борис Годунов”, роля, която чувствам като моя. Само че пак бях поставен на изпитание. Трябваше да я пея за пръв път на италиански. Тоест, половината ми спокойствие е било отнето вече от факта, че ще пея на италиански. Хористите не искали да я учат на руски и хайде – на италиански. Единствен път съм я пял в превод тогава. Винаги съм я пял в оригинал. Кое беше обаче вълнуващото в случката? Нали в коронационната сцена знаеш как е музиката: “Слава, слава, слава (пее). Да здравствует цар Борис Феодорович”. И втория път, като се обадят болярите, той се показва от катедралата, върви по права линия – обикновено на авансцената – и започва първата му ария. Добре, ама там аз много по-рано, може би още от началото на хора, изскачах от най-високото – нали знаеш Арената какво чудовище е! И бавно, бавно по тия стълби и надолу, надолу, надолу с всичките царски одежди, представяш си какво става; но така бяхме изчислили, че на акорда, вече в началото на арията, аз съм на авансцената пред суфльора. Беше много вълнуващо, защото, освен че съм Борис с всички атрибути около мен – хоругви и огромни запалени истински свещи, и цялата публика беше със запалени свещи – 20 000 души! Беше нещо фантастично! И една луна отгоре, и звезди – страшно вълнуващо. И още един спомен от ‛Борис Годунов‛. Във Верона често вали дъжд. И ако вали много сериозно, спектакълът прекъсва. Или го отлагат преди началото, или го спират по средата. Зависи кога се случи. И си спомням: аз съм на колене и вече се прощавам с Фьодор, още малко и завършва представлението. Но сме в момента, когато аз казвам: (пее) “…на чад моих, невинных кротких чистых…Сили небесние!”; и една капка, туп, до едното ми коляно, още една капка, едри капки такива, редки, но тежки. Аз съм почти над оркестъра и виждам как едно цигуларче си прибира цигулчицата и нотичките и се готви да си тръгва. А аз на ум си казвам: ‛Изпрати благодат на моите чеда, не пращай дъжд.” И дъждът спря. Заклевам ти се. Само няколко капки… и спря дъждът. И завършихме спектакъла.
Но имах и съвсем различен случай – пак там. Пеех Мефистофел на Бойто. Бях си уговорил прекъсване за няколко дена, имаше някакъв заместник, а аз бях заминал за Лондон и за фестивала в Единбург. В Лондон пях Шостакович, 14-а симфония. И се връщам, но беше студено, въпреки лятото. В Единбург бяха едни ветрове, дъждове. И простинал, пътувал цял ден, пристигам, посрещат ме на миланското летище, закарват ме до Верона, след два часа започва представлението. Дето се казва, едва се добирам. А трябва да пея. Криво ляво, вземах аспирини, защото наистина бях намръзнал. Колегите ми казват: “Снощи се отложи спектакълът, валя дъжд, имаше буря‛. Викам си: “Дано и тая вечер се отложи.” Започва спектакълът. В един момент, вече съм в кабинета на Фауст и съм си изпял първата ария, задава се втората (пее): “Сон ло спирито, ке нега…” Но преди това, още сме зад кулисите, пръв трябва да влезе тенорът, аз се появявам след него. И Вериано Лукети казва: “Ако знаеш как се чувствам кофти тая вечер, така съм уморен. Погледнах го: “На мене ли го казваш, че блъсках като луд”. И то от Шостакович се връщам, нали. В един момент, май че на самата сцена, му казвам: “Сега ще направя една магия да ливне дъжд.” Той пита: “Как!”. “Виж какво, аз дявол ли съм или лукова глава!” И когато казвам: “Само да разтворя този плащ и ние ще полетим във въздуха.” И разпервам един огромен плащ, отгоре тряска една светкавица и ливва такъв дъжд, ще ни удави. И той се втрещи: ‛А, стига бе!”. И отложиха спектакъла. Чакахме, чакахме, казаха на публиката да си ходи, освободиха ни, ние си вземахме и хонорарите, защото бяхме изпели доста. И отидохме отсреща на пиаца “Бра”, поръчахме спагетите и рибите и като грейна една луна…(смее се). Имаше от посетителите, насядали наоколо ни, гледаха на кръв… А ние се веселим.
– Мислиш ли, че певецът трябва да слуша диригента и режисьора за всичко, или ако има някоя идея, на която държи, трябва да си я защитава?
– Горко на тоя певец, който няма свои идеи и само чака да се подчини на диригента или на режисьора. Разбира се, артистът е длъжен по определен начин да влезе в спектакъла, да се съобрази, за да стане общото. Уви, в дългите години на една певческа кариера ти срещаш и лоши диригенти. Диригенти, които може и да са добри, но не са за тоя репертоар. Виждаш и някой прекрасен, от когото се чудиш какво по-напред да вземеш… Всякакви има. Обаче обикновено артистът, освен да си е научил добре ролята, трябва да има и своя концепция за нещата. Зависи какво пееш, какво представлява образът. Казвал съм го и друг път, че аз се мъча да ‛рисувам‛ моите герои. Но диригентите най-много се интересуват от нотичките и правилното музициране, което е в основата на всичко. Не може да си позволяваш волности, както е имало период в операта, когато певците са измисляли и ноти даже. Днес вече това не съществува… Но, разбира се, в рамките на текста можеш да направиш всякакви работи и ако диригентът е чувствителен, той много внимателно ще те следи и даже ще направи така, че да ти помогне. Много диригенти не само че не ти помагат, ами ти пречат. Аз съм имал щастието да пея с много големи диригенти. Но и с всякакви други, разбира се. От кого съм се учил? Много е трудно да се каже – от този това научих, от онзи – не! Артистът, развивайки се, се учи от всичко, граби с пълни шепи, дето се вика. Ти участваш в един общ живот, в едно общо музициране и човек някак си расте с всичко това. Оттук малко, оттам малко, в един момент току си дадеш сметка, че може би си вече на друг етап от развитието си. Но е много трудно… Например Нело Санти, Антон Гуаданьо. С тях се работи с удоволствие. После те самите са хора общителни, естествени, непредвзети. В същото време владеят операта, знаят спектакъла как се прави, темпата, напрежението. При тях никога няма измишльотини. Някой би казал, че са рутинери. Аз бих казал същото, само че в най-добрия смисъл на думата. Работил съм с всички. Но ето, Хайтинк, например, в “Княз Игор” в Ковънт Гардън, видеозаписа ти го знаеш, направо ми разгони фамилията (пее) с темпото си, не схващаше, че два пъти по-бързо не може да се прави. Не може. Обяснявахме се дълго, но като го няма в кръвта си… А не разбира и текста. Иначе в целия спектакъл оркестърът му звучи прекрасно, от увертюрата ще ти падне шапката. Но не е там работата. Ние всички зяпаме в мониторите, аз даже с кьоравите си очи гледам да не се разминем, защото той си води оркестъра, без много да се съобразява с теб. Докато тия, италианците, са диригенти, които нямат грешка. И едни ачелеранди като ти направят на места… Гуаданьо даже прекалява, обаче създава настроение, обстановка, създава атмосфера, нерв… Защото има други, дето веднага казват: “Ама тук е писано така.” Когато се прави музика, няма писано… Нали разбираш? Е, това са изтъркани неща, всеки ще ти ги каже. Спомням си един спектакъл с Борис Хайкин в Москва. Гостувах в Болшой, там рядко съм бил, но поне пет спектакъла на “Борис Годунов” ми се събират, изпял съм и една “Хованщина”. Отивам аз за “Хованщина”, но се оказа, че те правят Корсаковата редакция, а аз пея редакцията на Шостакович. За един ден трябваше да я науча. Доста разлики има. Както и да е, успях. И идва последната сцена, арията на Досифей, последният монолог (пее); и още не се е вдигнала завесата, когато чувам, че оркестърът започва страшно бързо. Мисля си: “Майко, какво ще правя сега?”. Завесата след малко се вдига, а темпото продължава да е същото. Но само “здесь” като казах, една дума, с една нота като встъпих, Борис Хайкин продължи веднага в моето темпо. Веднага ме усети. Ето какво значи големият оперен диригент! В “Хованщина” имам незабравимо преживяване с Елена Образцова. Тя пееше Марфа, аз пеех Досифей. Ние с нея не се познавахме. Но в голямата ни сцена и двамата се разревахме с истински сълзи – едно партньорство, родено от двама артисти, които живеят с образа си, не със себе си. Тя е истински мецосопран, каквато беше Елена Николай – с гръдните хубави тонове. Сега всички си потъмняват гласовете, за да звучат. Казвам на младите: “Пей си с гласа. Когато има нужда да се уплътни фразата, ще го направиш, както го иска композиторът.”
Но да се върна на диригентите. Днес са на мода така наречените симфонични диригенти, които много обичат да дирижират опера, много им се услажда. Театърът е сладко нещо. Особено оперният театър. Та някои от тях дирижират прекрасно опера, не казвам, че всички са загубени, но… някак си едва ли не модно стана да се чува: “Да, ама не го знаеш какъв симфоничен диригент е!”. Добре де, какво от това. Театърът е друго нещо. Живият актьор на сцена, хорът, то е страшна работа. И затова трябва особено усещане. Тия рубати, които се правят на места, дъхът на певеца, да дишаш с него… Въпросът не е в буквалното дишане. Да дишаш с певеца означава да си с неговите чувства. А пък има някои, които налагат техните си чувства върху чувствата на артиста и става отвратително.
– Имал ли си случай да отказваш ангажимент, защото дирижира диригент, с когото мислиш, че не можеш да пееш.
– Мисля, че не. Но имаше един диригент – в Брюксел пеех “Фауст” с него. И се скарахме за серенадата на Мефистофел. Той много го даваше сухарски, пък аз, какво ме беше прихванало, държах се едва ли не грубо от сцената. “Маестро, казвам, ако това не го направите така, аз си отивам.” Нещо такова му казах. После обаче се разбрахме, извиних му се. Но оркестърът беше на моя страна и той се почувства неудобно.
– И кой беше този диригент?
– Чакай, че не мога да се сетя… винаги съм бил слаб на имената… не че го крия. Помня само, че беше зет на Тулио Серафин.
– Знаеш ли колко партии си пял?
– Не, точно не ги знам, но около 90 бяха по едно време, включвайки обаче и концертни изпълнения, и записи. Защото има някои партии, които съм изпял само за запис или в концертно изпълнение, като “Мазепа”, например. “Йоланта” също съм пял в концертно изпълнение. Имам ги и на запис.
– Спомняш ли си първия си запис?
– Беше тук, в България, още през 1963 година направих първата си плоча. Тогава с Руслан Райчев започнахме нашето сътрудничество. После правихме много записи. След това беше този за Пате Маркони с Андре Клюитанс – “Хофманови разкази”. Отивам в Париж, зала Ваграм, маестро Клюитанс, Николай Геда и т. н. Естествено, че съм притеснен. Но те се оказаха готини хора. Например Клюитанс… Изпявам аз куплетите и той ме вика да отидем в кабината, за да чуем. Отиваме. И той казва: “Се биен, се тре биен!” Да караме нататък. Питам: “Маестро, няма ли да го повторим?” “За какво да повтаряме?” Аз мислех, че ще правим 10 записа поне, нагласил съм се, че това едва ли не ми е репетиция. А той казва :”Продължаваме”.
За “Декка”, когато записвах арията на Алвизе от “Джоконда”, ми оставиха последните 5 минути от сеанса. Аз търча като луд в кабината, а англичаните покрили с бял чаршаф уредите и ми поднасят една пластмасова чаша с шампанско. “Вери уел, вери уел. ” “Искам да чуя.” ‛А, не може, приключихме.” Така и не я чух. Първото ми и последно изпълнение на арията. Няма повторение, няма поправки, нищо. Каквото станало, станало. Маестро Гардели ме успокои: “Добре беше”. И аз, докато се чудя, приближава Тебалди. Това беше в концертната зала на Санта Чечилия в Рим. Вече се познавах отдавна с нея и тя ми казва: “Много хубаво, слушах те в салона и фа-то горе – браво!” Тогава се успокоих. Ама човек все си мисли: “Можеше още веднъж, можеше да стане по-хубаво или монтаж да се направи.” В България бях много разглезен с монтажите: “Я да повторим тая фраза, я да опитаме това…” Тук разхищавахме време. Там няма такива работи. Но Джоан Съдърланд ми взе акъла, като записвахме “Хугеноти” в Лондон. Ние, повечето мъже наоколо, кой се изкашля, кой пие нещо, кой се приготвя, напрежение, микрофони… А тя, седнала на стола пред микрофона, и бродира. Бродираше с едни големи гергефи за столове. Вече звучи интродукцията, почва й арията, буквално на тона става, оставя гергефа и запява. Чудовище беше. Страхотна!
– Имал ли си възможност, когато си бил с подобни хора, като млад певец да общуваш повече с тях, или просто всеки си свършва работата и си отива.
– С някои от тях съм бил в приятелски отношения. Например с Николай Геда. След тия записи, в Женева откривахме “Театър дьо Женев”. Пяхме “Бенвенуто Челини”. И бяхме почти все заедно, той знае руски, много е готин. Даже си спомням, антракт дадат, отидем отсреща в един бар, той вземе студените бири и се налива с тях, а аз си поръчвам по изключение бира и искам да ми я топлят. Смееше ми се. Нали е швед. После съм се срещал с него неведнъж. Той идва и тук. Спомням си, като правихме видеото на Девета симфония – Геда стои до мен, а Емил Чакъров нещо казва. Всъщност казва ние, четиримата певци, да се изправим в последния момент, да не ставаме един по един или преди това. Геда ме пита: “Николайчик, что он сказал?” Обясних му. А той: “Ой, пока я мою старую жопу… (докато си надигна стария задник). Голям тенор и голям човек е Николай Геда. Той е особен тенор, не е от типа на Франко Корели. Но можеше да пее всякак и всичко. Да не говорим, че е полиглот, на руски пее като руснак, на френски пее като французин, даже по-хубаво.
– А правил ли си компромиси заради общия замисъл – в смисъл да се съгласиш да изпееш нещо по начин, по който не го мислиш?
– Правил съм, когато не съм бил в състояние да избегна компромиса. Или трябва да си вдигна чуковете и да си отида, което е скандално, или трябва да приема. Например отивам във Флоренция да пея “Медея”, на френски този път. Шърли Верет пееше тогава Медея, тя беше станала вече сопран. Лилиана Кавани бе режисьорка. Започваме репетиции и излизаме в коридора да изпушим по една цигара. Преди това не я познавах. Тогава бях с брадичка. И й казвам: “Сега върху тая брада как ще лепя на Креон голямата брада.” “Какво ще лепиш – ти тази трябва да я обръснеш”, ми отговаря тя. “Как ще я обръсна?” “Ами как, в тоя период няма бради.” “В кой период няма бради, бе?” Тя направила вече в Париж постановката и сега я повтаря във Флоренция, като стилистиката е Луи ХІV. И така си е повярвала на своята измислица, че в тоя период бради не носят, че са бръснати, с белите перуки, с лентите, с чорапите. И аз пях така Креон – обръснах си брадата. Заради Кавани. Е, какво да правя? Да се карам ли?
– А имал ли си случай да попаднеш на безсмислено модерен режисьорски спектакъл?
– Попаднах на такъв в Берлин. Не попитах каква е постановката на “Фауст” в “Дойче опер”. Но като чух “Фауст”, си казвам: “А, чудесно!”. Оказа се, че девет пъти трябва да сменям костюм – дори на сцената. Постоянно ми слагаха някаква дълга опашка отзад, независимо от различните костюми. На серенадата бях облечен като Елвис Пресли – с коженото яке, с бакенбарди, не искам да те тревожа. Срамувам се да го разправям. Ама нямаше как. Беше отвратителен спектакъл – някакво метро, трамваи, не се знае каква е тая Маргарита, така и не загрях. Участвам в един спектакъл, който не съм виждал. И като доктор-хирург ме преобличаха. Но най-смешното беше, че винаги бях с тая опашка. Аз, който съм правил дявола от първия момент, когато запях тая роля с човешки грим, без никакви подобни идиотщини! Не мога да си спомня на кого беше постановката. [На Джон Дю – Е.Д.]. Но си го изпях, щом съм приел.
– Ти си, общо взето, дисциплиниран човек.
– Е да, така е в нашата професия. То не става само с номера и с… пози. При големите изпълнители-професионалисти такива работи няма. Не може да има. Не може без дисциплина.
– Имаш ли любими твои гафове на сцената?
– Като се замисля, пак с “Борис Годунов”– във Верона, на италиански. На първия спектакъл, аз вече съм влязъл в образа, халюцинациите идват и трябва да кажа: “Вия, вия фанчул, нон ио…” А аз почнах: “Чур чур дитя, не я…не я твой лиходей”(смях)… Там имаше една въртележка и аз започвам да се въртя и да падам. Обаче някои приятели италианци, които бяха в салона, ми казват: “Ти там нещо… на руски пропя по едно време..” Те внимават много. Пък аз, знаеш, че артикулирам доста добре, всичко ми се разбира и сбъркам ли и това се разбира. Добре, да кажем това мина-замина, но само месец-два след това отивам в Болшой театър да пея Борис, естествено на руски. И започвам монолога. На италиански беше така (пее): “Йо потер супремо е чинкуе ани…” И какво става: аз почвам на руски (пее) “Достиг я висшей власти, шестой уж год я царствую спокойно, но…счастья нет моей….”. И продължавам: ‛Ин ванно…”. Добре, че имаше суфльор, та веднага ми подаде “Дни долгие” и минах пак на руски. Ти си го набивал в главата си тоя текст, едва ли не да забравиш руския, защото е много трудно. Същото казваш, но не е. На италиански звучи хубаво, но вече не е Борис. Например на руски: “В семье своей я мнил найти отраду” – едва ли не като тенор запяваш и слушай: “В семье своей” – всичко е меко, а на италиански: “Нел ла фамилия йо черкай ла джоия е препараво ле ноцце де ла филия миа Ксения коломба пура…” (смее се) Думите са чудесни, но друга опера става. И след паузата идва Евгени Нестеренко, дошъл да ме слуша. И пита: “Никола, сегодня тьй что, забил текст…” Така, злобничко. “Не съм го забравил, бе, моето момче, минах на италиански”. Умряхме да се смеем.
– Имаш наистина вид на човек, когото стресът не докосва.
– Не е вярно. Аз сигурно имам вид на човек, който е самоуверен, но всъщност не съм такъв. Много съм притеснителен някой път… Това е почти болестно състояние в мен. Може би защото приемам нещата с много отговорност. Така съм свикнал. Това е професионално изкривяване. В седем часа палката на диригента се вдига и ти трябва да си готов.
– Правиш впечатление на удовлетворен човек, на човек, който си знае цената, равнището… В хармония ли си със себе си. След тази кариера как преценяваш нещата в твоя живот?
– Много пъти съм си казвал: “Тук сбърка, защо не прие, защо се държа така.” Често се упреквам. В един момент тези неща са изпепелени, ти не можеш да върнеш събитията. Много неща съм изпуснал така, между пръстите си. Има едно филмче, лъвът си лежи и една муха му бръмчи около главата, той я дебне, ръмжи, страшен и накрая я налапва. И се усмихва страшно доволен, а мухата изхвърча от устата му. Та аз съм малко от този тип. В този смисъл не съм бил болезнено амбициозен. Никак! Даже много неща, които са били полезни за кариерата ми, неща, за които съм могъл да се замисля, да ги планирам по-добре, да ги насоча лично – или не съм го правил, или съм го правил погрешно, или съм попадал на непочтени хора. И някак си – така съм вървял напред – и със семейството, и с децата, и с всичко останало. И с много труд. Някой път си мисля: “А бе, дявол да го вземе, аз цял един живот какво съм правил – пял съм. Що? На тоя свят толкоз други работи има.”
Вестник “Култура” брой 33, 29 септември 2006