Гласът е и душата, и сърцето, и корените…

July 25, 2021

Познавам Веселина Кацарова от края на 80-те години на миналия век, когато пееше Розина, когато, още студентка, участва в операта “Консулът” на Джанкарло Меноти през 1987 г. в НДК. Работеше с автора, който бе и режисьор на постановката на своята опера. Съвсем скоро след това Веселина бе поканена от Емил Чакъров да участва в записа на “Дама пика” в партията на гувернантката. Скоро след това тя замина за Цюрих и когато се върна като певица в България за своите концерти, вече бе изумителна. Слушала съм я жадно, старала съм се да не пропусна неин концерт. Тя, от своя страна, ме изненада с красивия жест да ми подари първия си компактдиск, който бе записала за ВМG с “Летни нощи” на Берлиоз, с Поема за любовта и морето на Шосон и “Шехеразада” от Равел. Писала съм много критически текстове за певицата, с които съм се опитвала да напипам същността на нейната вокална и музикантска природа. Понякога тя е откликвала на моите рецензии, разговаряли сме на различни теми, все свързани с музикалното изкуство.

Този разговор проведохме в родния й град Стара Загора, ден преди концерта й с оркестъра на Българското национално радио, под диригентството на Емил Табаков, с който бе открит оперният фестивал в града. Тогава нейните съграждани и почитатели се запознаха и с българския превод на книгата “Пея с тяло и душа” – за нея и от нея (там Веселина разговаря за живота и за изкуството си с Мариане-Целгер-Фогт). Това бе в края на 2012 г.

– Двайсет години сте на върха на една голяма кариера и сте от най-търсените певици, посягате към съвсем различни по характер роли. Кога се сприятелихте с гласа си и познавате ли го добре?

  Аз опознах своя глас, в истинския смисъл на думата, всъщност доста късно. Защото през студентските години и първите две години в Цюрих всичко беше като сън. Целта ми беше да пречупя гласа си, за да мога абсолютно всичко да изпея. Исках да се науча така да пея, че да нямам трудности, да няма роля или ария, която с теситурата си да представлява някакъв проблем за мен. Исках да се науча да пея леко. Това беше моята идея за гласа ми, но нямах представа точно какъв глас имам. Чувствах обаче, че гласът ми е свързан с много емоция и че без нея не мога да пея. За първи път осъзнах какъв е моят глас с първите си записи, които направих извън България. Това беше компактдискът с „Летни нощи” на Берлиоз с изключителния диригент Пинкас Щайнберг. От страна на фирмата – BMG тогава, това беше много смела постъпка – да записват с мен, съвсем младата българка. Макар че те три години, мисля, следяха моето развитие и слушаха почти всичко, което правя. Имаше личност в тази фирма, Щефан Микорай, който ме наблюдаваше как се развивам. И той реши тогава да запише с мен много дискография, за което съм изключително благодарна на съдбата. Това е много важно за един певец – да се види какво е пял, как е пял. Тогава открих своя глас. И научих много от тези записи. Директно и индиректно. Просто чух къде трябва да внимавам, какви са цветовете на моя глас. Защото певецът действително се лъже. Или не чува с ухото си реално своя глас в стопроцентов капацитет. Говоря за цвят, за окраска, за форте, за пиано, за всички тези нюанси, които гласът трябва да има и да развива. Но така аз опознах своя глас действително.

– И заобичахте ли го?

– Не. Най-напред получих шок – не намерих гласа си за красив. Мислех, че има повече топлина в него. Чух го не така, както съм си го представяла. И ми трябваше доста време да свикна да се слушам.

– Слушането и контролът върху гласа – това дълъг процес ли е за един певец?

– Много. Минаха доста години, преди да се науча да слушам с желание своя глас. Може би звучи доста ексцентрично, но аз съм откровена. Гласа на човека аз си представям като цветове, състояния… И за мен е много важно на определената дума да има стопроцентово изражение на гласа. Затова започнах да работя именно върху израза. Разбрах колко е важно. Разбрах също, че, например, е много по-трудно да изпееш песен от Брамс или Шуман, отколкото една ария. Да накараш публиката да заслуша и да влезе в този свят, да усети, да разбере за какво става въпрос, какво човек иска да разкаже. В този смисъл, за мен гласът е разказ, свързан с музика. Това е.

– Много пъти споменавате, че има роли, които приемате веднага, и други, които отказвате. Познание или интуиция е това – особено в началото на кариерата ви?

– Мисля, че всеки човек е малко виновен за всичко, което постига или не постига. Понякога много неща не можем да контролираме. Не съм приемала роли и съм била предпазлива поради няколко причини. Първата е, че срещнах хора в нужния момент, на нужното място, личности, които разбират от оперно пеене. Личности, които виждат развитието на гласа във времето. Те не мислят единствено какво може един глас днес да изпее, а какво ще може този глас да изпее след десет години. Второ: аз имам интуицията да отсявам приказките на хората. Има хора, които говорят умни неща, и други, които не са винаги на ниво. За съжаление, в нашата професия човек се сблъсква с много хора, които не разбират, но се влияе от тях. Говоря за диригенти, за интенданти и т. н. Защо аз всъщност не изпях някои роли? Защото, когато работих с големи певци, виждах какво означава да пееш тези роли. Виждах какво се крие зад това. Всъщност, аз помъдрях много бързо. Защо? Не мога да кажа – дали е интелигентност, дали е интуиция…

– Дали е страдание…

– Да! Напускането на България за мен беше изключително голяма мъка. Първата година може би съм давала абсолютно всичките си средства за телефон – да говоря с моите родители. Имах много ниска заплата в Цюрих… И разбрах каква мъка е за мен да не живея в родината си, когато я напуснах. Човек не знае какво ще чувства, преди да го е направил. Всъщност, нося в себе си изключителна сила, нося двама души, така казва и моят съпруг. Аз съм изключително ранима и изключително силна на сцената. Дано думата „силна” не звучи арогантно или високомерно. Но силата я имам. Изживях много трудни неща и въпреки всичко, никога не съм напускала сцена от страх. Или някой да ме е унищожавал психически – диригент или режисьор. И по това мога да преценя, поне до днес, че съм силна личност. Това ме е спасявало.

– Когато се вгледа човек във вашата биография, не може да не му направи впечатление, какъв репертоар сте усвоили през 90-те години. Нечовешко е, толкова много роли! Това означава ли, че имате бърза реакция пред нотния текст, че го усвоявате бързо. Или сте чудовищно работлива.

– И двете! Не може едното без другото. Аз усвоявам нотния текст и либретото, словесния текст, много бързо. Може би благодарение на това, че съм инструменталист и че съм имала изключително добри учители и в гимназията, и в Консерваторията. Те ми дадоха основата. Просто слушах това, което трябва да се чуе. Това е естетиката, това е мъдростта – да взимаш това, което е хубаво. Може би сега засягам много теми, но всичко е една съвкупност при нас, артистите. Важно е бързо да усвояваш. И после – аз съм много дисциплинирана. Много рядко съм влизала в продукция, без да си знам текста наизуст. Аз не мога да разчитам на суфльора, макар че тази вечер казах на един колега-суфльор: „Вие сте най-важният човек!”. Да, така е, защото постановките вече са много трудни. А има театри, където няма суфльор. Например, в „Кавалерът на розата” в Париж пях Октавиан без суфльор. Това е мазохизъм, самоубийство! Само защото на режисьора му пречи суфльорската будка. Ето, това е дисциплина. Аз, например, не мога да закъснея за репетиция. И до ден днешен трябва да бъда точно в 10 ч. на репетиция. Това е в моя характер. Мисля, че тези неща не са маловажни и може би заради това съм успяла – при положение, че имам и дете.

– Преди много години, в началото на вашето пребиваване във Виенската държавна опера, ви се обадих по телефона и вие ми казахте: „Аз по цял ден седя на едно пиано и уча, нищо не съм видяла от Виена, само уча роли.” Звучи тривиално – уча роли. Но си мисля, че за да направиш една роля, трябва да имаш не само вкус, но и някаква дарба да я разчетеш така, че тя да е различна от клишираната представа.

– Аз съм индивидуалист. И го разбрах късно. А за да съм индивидуалист, е виновно пианото. Сядала съм и съм учила сама – сама съм търсила нещата. Инструментът ми е помагал много и това, което разбирам с годините, е, че чувствам всичко в организма си… Гласът е и душата, и сърцето, и корените на един човек. Преди малко показах на един млад човек как трябва да контролира гласа си. Но мисля, че за това е необходима много фантазия. Сега казвам една думичка: „фантазия”, а фантазията е свързана с детството, с чистотата. Музиката за мен е нещо много откровено и чисто. И тази фантазия аз я нося, и тя е силна, тя ме е спасявала във всички трагични моменти, които съм имала – болести, напрежения. Тя ми е казвала: „Всичко ще бъде добре. Всичко е добро”. Защо ние, хората, не запазваме чистотата, малко от това, което сме имали като деца. И аз така си обяснявам защо се запазих като човек. Мен славата не ме промени. Станах може би по-мъдра. Мисля, че фантазията, чистотата в хората – това е интелигентност. Те не позволяват негативната енергия да надвие. Ето една друга тема – негативната енергия. За мен е много важно каква енергия носим като хора. Аз съм изпълнена с много позитивна енергия, с много сила. А съм чувствала много негативна енергия в публиката. И съм получавала тежко главоболие. Единственото спасение тогава е тази чистота, тази светлина. Имала съм много трудни моменти. Например, в „Капулети и Монтеки” в Париж преживях голям шок. Накрая, в сцената с Жулиета, има една арийка, мъничка, кратка, ако човек я е работил в къщи, а аз съм я работила по 100 хиляди пъти, не би трябвало да има никакъв проблем. В мига, в който започнах да пея тази ария, емоционално получих шамар от композитора. Показа ми се какво е изкуството „оперно пеене”. Не можех повече да пея. Това беше в Париж, беше в такъв важен момент – всички диригенти, интенданти от Париж, от Мюнхен, от Америка бяха на този спектакъл. Аз имах чувството всъщност, че гласът ми някой го е отнел с ръка. Емоцията беше толкова силна… Не можех… Не ставаше въпрос изобщо нито да пея, нито да транспонирам с една октава по-ниско – нищо! Няма спасение. Това стана за секунди и аз си помислих: „Сега всички разбраха какво става с мен!” И какво ми помогна? Имаше стълби и стени от лявата и от дясната страна. Аз отидох до дясната стълба, това го знам от професор Колева – винаги трябва да имаш опора, загубиш ли опората, гласът е загубен, нямаш контрол върху него. Отидох до дясната страна и си казах : „Пея светло, Моцарт, Моцарт…”, защото Моцарт е гениален. Той е моят любим композитор заради светлината. Моцарт е тъжен, но при него винаги има светлина. Дори в трагиката има светлина, път, чистота. Това ме спаси. Гласът ми се освободи и продължих да пея. За първи път тогава разбрах, че това изкуство е много сложно. И ние не можем да го подценяваме. Може би някои големи артисти биха казали: „Защо, Весе, разказваш това?”. То би си останало една моя тайна. Но аз я разказвам, защото може би на младите певци би им помогнало някога. Може би те ще се намерят в същата ситуация, защо трябва да страдат.

– Но за подобна реакция се изисква и психическа енергия, самообладание, да намериш начина пред две хиляди души да се спасиш, да излезеш от проблема. С тази енергия ли се ражда човек или отново е въпрос на култивиране, на съхранението й в едно тяло, което съдържа и инструмента?

– Има неща, на които човек не може да се научи. Да чувстваш, че нещо може да се случи. И да го избегнеш. Затова казвам „интуиция”. Това не можем да го научим, но можем да го развиваме. Много е важна средата, в която попадаме. Аз мисля, че хора, които носят тази интуиция, понякога много страдат. Защото виждат детайли, виждат всички нюанси. Понякога мразя това в себе си. Защото, когато човек е млад, иска и другите да го могат. Той не разбира защо другите не го могат и чувства вина в себе си. А сега, след толкова години, бих казала: „Аз съм щастлива, че имам тази интуиция и знам защо съм живяла с музиката…” Ще разкажа нещо мое, лично. След като родих сина си, исках да напусна пеенето. Не исках повече да пея. Тогава съпругът ми каза: „Весе, ти не можеш да не пееш. Не е нужно да излизаш на сцена, но моля те, ти трябва да продължиш да пееш. На мен само или на някого, но трябва. Ти ще бъдеш нещастна, ако не пееш.” И той е много прав, той разбира моята психика. Аз се нуждая от пеенето и от сцената. Но съм и един много критичен човек. Например, тази година напускам три големи роли: Ромео от „Капулети и Монтеки” (Белини), Розина от „Севилският бръснар” (Росини) и Октавиан от „Кавалерът на розата” (Рихард Щраус). Напускам ги, но защо? Защото съм говорила с две големи личности – Мирела Френи и Николай Гяуров. И те са ми казвали: „Веси, все някога трябва да се простиш с нещо, но не когато не го можеш, а докато го можеш. Да те запомнят хората с това, което можеш.”. И съм благодарна, че съм познавала тези хора. Затова напускам тези роли. За това се иска много сила, иска се да бъдеш реалист, да разбереш, че ти си на 47 години, а идва един тенор, който е на 28. Какво всъщност искам да кажа? Не е само гласът. Това е и личността, която пее. Човек вече не може да бъде тази Розина, тя е сега друга. Тъжното обаче е, че сега по-добре пея, че съм по-сигурна, по-свободна съм, с повече знания, повече ум. Ще стане не така младежки, а с мисъл, с разум. Розина ще я изпълнявам винаги концертно – арията, но не ролята. Идва младо поколение, а аз никога не съм обичала, когато съм чувала от по-старо поколение: „Ние бяхме най-добри и след нас нищо не идва.”. Аз мисля, че певци ще се раждат и слава на Бога. Гениалните обаче певци не може да се раждат всяка година. Интересно, раждат се на всеки 10 години. Защо е този феномен, не мога да си го обясня – но са гласове, които веднага се запомнят.

– Във вашето есе за режисьорите, което е поместено в сайта ви и което е много интересно, пишете, че сте отворена за различни режисьорски решения. И веднага си зададох въпроса – различният контекст на сцената, създаден от даден режисьор, при вашето пословично слушане на ролята, при изработването на тембъра, на цветовете, на лично вашето фразиране, променя ли нещо – защото мисля, че различният контекст се отразява и на самата роля? Какво става с нея?

– Променям начина на пеене, звучи малко прекалено, но не е. Например, много са важни паузите в пеенето. Композиторът не ги е написал напразно. Певецът трябва да си вземе време. Той не трябва да галопира. Дори и в бързите темпа паузата е много важна. Според мен, паузата, научих се, създава проблема при режисьорите. Те искат да има една постоянна динамичност. При нас, певците, има един тайминг, трябва всичко да бъде стъпка по стъпка, всичко да бъде програмирано: вдишване, пеене, при нас всичко е като в кабуки, тече с много мисъл, с контрол, следва издишване, отдишване. Това е много важно. Диханието. И ако един режисьор не разбира това, следва борба. Не мога да работя с режисьори, които не знаят за какво става въпрос. Пълно е с такива. Това е трагедията на нашето време. А и трагедията на певците. Един млад певец има нужда от помощ. Не всички имат тази интуиция, пак се връщам към нея. Аз я имам. Но аз отидох в операта в Цюрих и започнах да работя с Едита Груберова, с Гуинет Джоунс, с Мати Салминен. Дебютирах във Виенската опера през 1991 година в „Силата на съдбата” (Верди) с Лео Нучи, Джузепе Джакомини, Ева Мартон. И Весето от Стара Загора. Изпях тогава с Мирела Френи в „Дама Пика” Полина със Сейжи Озава. Работих с Атлантов, с Марта Мьодл, която ми показа какво е игра. Тя ми вкара тази мисъл в главата: „Певецът не е само певец, певецът е и актьор”. Тази жена умря на сцената. Всеки път я наблюдавах отстрани и просто ми настръхваше кожата от нейната игра. Имала съм щастието да работя с големи певци и да ги гледам – големи артисти, пеещи драматични актьори. Които правят състояния. Какво е за мен един голям артист? В публиката никой не може да се изкашля, те слушат, получават се тези моменти, те са секунди. Учила съм се от тези големи артисти. И това е останало в мен. Аз бях поколението на модерната режисура, изчистената – само един стол, една маса и ти трябва да накараш публиката да те гледа и да те слуша. Силата ми дойде тогава, защото винаги съм искала като дете да бъда артист. Като малка съм казвала: „Аз ще стана Лили Иванова”. Ето, аз съм, например, голям фен на Лили Иванова. Защо? На тази възраст си задавам този въпрос. Защото тя е индивидуалност. И пее все още и днес, и всичко подчинява на това. Това е човек с дисциплина, с естетика. Тя е тя – марката Лили Иванова и никой не е като нея. Може би се опитват някои да бъдат и не казвам, че е лошо да се опитват. Но тя е единствена. Аз обичах театъра. Не знам как съм го разбрала. Обикновено човек не знае какво носи. Но той си върви – по тази пътечка, по този път и обикновено стига там, където иска. Не съм го правила никога със спортен хъс, както се казва, на всяка цена. Аз, например, си представях в живота да имам три деца и да си бъда в къщи, да музикантствам в един уютен план… Колегите ми, които искаха много да направят кариери – не се получи. Но това не означава, че аз вътрешно в душата си не съм си мечтала за някои неща. И исках да правя хубава музика. Истинска музика. Знаех, че да прави човек истинска музика, трябва много да работи. И не са само нотите, които са пред теб. Зад нотите има много други неща.

– Имало ли е личност, която да ви бъде коректив. Да отидете и да кажете: „Виж сега, тук съм измислила пет вида фразировка, коя според теб е най-подходяща за ролята, за момента…

Срещнах един много голям корепетитор. Той е и диригент. Ние много години не сме се виждали вече, името му е Джанкарло Андретта. Срещнах го във Виенската опера. С него много работих – италиански текст, италиански маниер, Росини. Той ми предаде много неща за музиката. След това Николаус Харнонкур. Той, например, като диригент също винаги има противници. Бил е отричан и много критикуван. Но този човек ме научи какво е смисъл на пеенето. Той е много неясен, когато човек за първи път с него работи като певец. Говоря за ръцете. Няма тези красиви дълги ръце, не е типът Рикардо Мути. Но той спира и казва: „Всяка дума има значение”. И изважда по две-три партитури. Отива в библиотека и намира какво е било, какво е искал композиторът. И той беше единственият диригент в моята кариера, който спря виенските филхармоници, това беше скоро, преди 4-5 години, и каза: „Мили колеги, никога един певец не трябва да се заглушава. Винаги трябва да го чувате. Повече нямам какво да ви кажа”. Това е големият диригент. Обича певците, цени ги, обича гласа.

– Вие продължавате да учите роли. Предстои ви Амнерис, предстоят ви по-драматични партии… Кога слушате компактдискове на ваши колеги, които са правили ролята – когато вече сте я научили и сте измислили вашите „ходове” в нея и искате да направите сравнение или съвсем в началото – за ориентация? Или не слушате изобщо?

– Аз не слушам много и различни певици, слушам конкретни певици. Миналото за мен винаги беше с Джулиета Симионато. Мисля, че съм такъв тип глас. Както има и една певица, Татяна Троянос. Аз съм такъв тип малко по тембър. Може и да се лъжа. Обикновено слушам веднъж. Например, в „Дон Карлос” чух само Агнес Балца, след като ми мина премиерата. Защото имам много опит от дискография. Тя не е реална.

– Може би лайвзаписи..

– Лайвзаписите пък са често разочароващи. Слушах „О дон фатале” (голямата ария на Еболи от пета картина на „Дон Карлос”) след това. Някои певици си дишат, където искат, а това са големи имена. Не ги критикувам. Аз критикувах себе си, но след това си казах: „Момент, ти поне не дишаш неправилно. Как ги пееш тоновете, е друга тема на разговор.” Но не дишам в средата на една дума. Много големи певици имат страх от тази роля – Еболи. Чета много биографии напоследък, това ми е интересно. Не е, както ми каза една колежка за ролята на Венера от „Танхойзер” – защото има много „благородни” колеги. Те искат нещо да кажат, но не чувстват колко са нетактични. Та тази колежка ми каза, че Венера е неизпеваема. И че аз също няма да мога да я изпея. Изпях си я. Изпях 9 спектакъла. Така че всичко зависи от психиката. И нали говорих за чистотата на фантазията… Имам респект към всички певици. Но искам да намирам своя път. Например арията с воала при Еболи. Тя не трябва да се влачи и да се пълни с ненужен тубиран глас, това въобще не пасва на ситуацията. Тя е бравурна ария. И затова Верди казва, че е писал тази роля за два гласа. Това е дяволска роля. Трябва човек да е много опитен… Сега разбирам защо Йоан Холендер навремето ме отклони от нея. Трябваше да минат години, за да разбера, че съм срещала гениални личности, които са ме обичали и са ми мислели доброто.

Вие тогава отказахте ролята, нали?

Да, анулирах всички договори и отидох към Моцарт. Започнах с Керубино. С моя славянски глас всички искаха да опитам в драматичното. Рикардо Мути през 1994 г. искаше да пея Азучена. Аз отказах. Той се сърди дълги години, скоро се видяхме в Залцбург и ми каза: „Е, сега, сега! Ти отдавна си за тези роли. Постоянно пееше грешен репертоар. Ти си много женствена, не си за мъжките роли.” Това е неговото мнение. Ето, давам за пример колко са различни хората. Аз мисля с респект за този голям диригент Рикардо Мути. Но ако през 1994 г. бях започнала да пея Азучена, не знам дали днес с вас щяхме да водим този разговор. Нямаше да издържа на това темпо. Неотдавна един човек от операта каза: „Успяват да оцелеят само тези, които могат.” Ужасно е, но това е истината в нашето изкуство. Никой не те защитава, защото в днешно време са най-важни режисьорите. След това са диригентите. В операта идват и диригенти от симфоничната музика. Ако диригентът не знае, че гласът трябва да бъде акомпаниран, а не певецът да акомпанира, не става.”Това е азбуката на оперното пеене и на оперните диригенти”, казва Нело Санти. Той е от незабравимите хора – обича певеца. При него пианото е пиано, мецофортето е мецофорте. А ако гласът днес е недиспониран, той смъква оркестъра. Или ако почувства, че певецът днес малко бави, не е спал добре, може би е малко болен, той върви с него, не притеснява певеца. Казвам всичко това с много простички думи, за да бъда ясна. Това са големите диригенти, които вече изчезват.

– Впрочем, като стана дума за двата гласа при Еболи, винаги съм си мислила, като съм слушала записите ви, че и при вас има два гласа. От една страна е колоратурният ви глас, а от друга страна – низините, които показват съвсем различен волум.

– Аз съм винаги певицата-изключение. Критиците казват, че съм индивидуален глас. Нося го този глас и имам щастието да мога да пея различни неща. Аз ръководя гласа си. Исках да задържа колоратурата, защото колоратурата е живот, пъргавина, както спортът. Ето сега, спортувам от известно време и чувствам, че съм по-подвижна. Колоратурата е същото нещо за гласа. Подвижността в един глас. Не трябва да се форсира гласът, не трябва да се шири повече от това, което е. А низините винаги съм си имала. Това беше проблемът в България, дали съм алт. Обаче имах и много височини – дали пък не съм сопран. А всъщност по-неясен беше центърът на моя глас. Но със сигурност съм мецосопран. Аз го чувствам така, но ми е казано и от фониатър. Гледа ми гласните връзки и ми каза: „Веселина, вие трябва да знаете 100 процента, че сте типичен мецосопранов глас.” Моят глас не е този, стандартният, не е изключителен по волум. Но е глас, който се носи…

– … с различни лица…

– Да, аз съм като един хамелеон, може да звучи лошо, но съм като хамелеон. И пак се връщам към инструмента – трябваше да изразявам с пианото състояния. И така го научих моя глас да влиза в тези теситури и да търси красивото. Хамелеонът за мен е много интелигентно животно, така го е създала природата. С хората съм също дипломатична – да знаеш как да се държиш, къде са границите. Тъй е и в пеенето. Всичко за мен има връзка. Затова моята професия никога не може да ми бъде скучна.

– Не познавам много певци, но познавам певци със световна кариера. Много рядко от певец се чува името Киркегор. Страст към философията ли имате или просто търсите по дадена тема литература от философи или музиковеди. Имам предвид вашето есе за Моцарт, където посочвате като източник Сьорен Киркегор. Бях много изненадана. Кога намирате време да четете философия в целия този конгломерат – нови роли, концерти, спектакли, пътувания, семейство?

– На всички нас, певците, трябва някой да им помогне, за да могат да намерят литературата. При мен това е моят съпруг. Той е изключителен. Може би защото е всестранна личност. Не го прави заради мен, той самият се интересува от тези неща. И чрез него аз ги научавам. Както и езиците. Учила съм френски и немски с известни хора, но също много и с моя съпруг. Защото той много добре знае моя проблем като българка с вокала ъ и с потъмняването на а. Във френския ние, българите, имаме проблеми с отвореното а, с носовките. Ние винаги потъмняваме. Та моят съпруг много ми е помагал за тези неща. Разбира се, мога да имитирам или да правя като другите. Но моят проблем е, че страдам. А човек, за да бъде убедителен, трябва да вярва в това, което прави. Проблемът ми е, че просто не мога нещо да правя, без да имам контрол, без да бъда убедена. Всъщност, за мен музиката е нещо много интимно. Имам чувството, когато пея, дори и да е пред 3000 души, че винаги пея за един човек. Дори за себе си. Имам чувството, че това нещо е много интимно и го споделям, но само с един човек. И не мисля за голямото и помпозното. Само по този начин оставам вярна на себе си и успявам да вмъкна тези състояния, които искам. Емоцията! Защото за мен всичко друго става грубо, всичко друго е направено. Макар че театърът иска поза. Аз влизам в един образ и това не съм аз. Тук влиза пак фантазията, желанието, актьорското майсторство. Влиза обаче и тази нотка – интимното. Правя го за себе си, всъщност, пея за себе си. Затова трябва да бъда убедена. В живота правя повече компромиси, но когато съм на сцена и правя нещо, което не искам или не разбирам, се чувствам нещастна. Едно разбрах от големите артисти. Трябва да бъдеш много силен, за да останеш верен на себе си. Големите са критикувани винаги и така трябва да бъде. За да не заспиш и да не стане всичко рутина, а да живееш и да продължаваш да се развиваш.

– И как се справяте с бизнеса, след като имате тази философия и отстоявате това поведение на певица и на артист?

– Ако бъда откровена, те са много компоненти: първо – цената. В това време, в което има икономическа криза, скъпите певци индиректно страдат. За младите, които са талантливи, също е много трудно, защото бързо ги изхабяват. Всички малко или много чувстваме кризата. Но искам само едно да кажа – сега разбирам каква кариера са направили Николай Гяуров, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева, Никола Гюзелев… Те са се борили с други неща, с друг бизнес, с друга дискриминация. Сега разбирам защо те са били принудени винаги първо да учат. Дали са имали нужда или не, никой не ги е питал. Аз, например, не трябваше да уча. И слава Богу. Защото в оперното студио в Цюрих не се знаеше на какъв педагог щях да попадна. Аз дължа много на България и това трябва да го подчертая. Сега чувам и знам, че не всичко е наред. Моите преподаватели обаче, като започна с Реса Колева, Мати Пинкас – ще пропусна някого, това бяха личности… Александрина Милчева – певица, която знае страшно много… Защо хора като нея не преподават в академията? Не съм човекът, който трябва да каже как трябва да бъде, но такива хора като Милчева или Гюзелев… Мисля, че тези знания трябва да се предават. И сега разбирам какво тези големи български певци са направили за себе си и за изкуството в България. Защото ние сме малък народ. България значи носи тази естетика и ми се иска за в бъдеще да продължава да я носи. Има много мъдрост в класическата музика. Тя винаги е била елитарно изкуство, никога не е била за масите. Но това е единствената музика, която една лоша режисура – глупава, брутална, не може да унищожи. Музиката още повече се изкачва на пиедестал, колкото по-глупава е режисурата… И разбирам, че това изкуство е действително велико. Остава във времето. Колко е мъдра тази музика и колко още има да ни каже!

Вестник “Култура” – Брой 3, 25 януари 2013

 

 

 

 

 

 

 

.

 

 

 

 

 

.