“Светът го искаше….” Да си спомним за диригента Емил Чакъров

August 4, 2021

От 1991 година за мен 4 август е ден за спомен. За много спомени. На този ден почина Емил Чакъров. Винаги съм се пазила от прекалено афиширане на близка връзка с известен човек. Но с Емил бяхме близки – още от първите студентски години. Много добре си спомням как го забелязах, кога  го видях. Тук трябва да спомена, че през 1967 година, когато на 17 години се озовах студентка в Консерваторията, която за мен тогава беше като храм, бях сред единиците студенти, които не бяха учили в музикално училище. И за мен всичко, от първия ден, бе терра инкогнита – за разлика от прекаралите 5 години с музиката и всички нейни елементи. Неопитността ми беше огромна, веднага видях, колко нищо не знам и тръгнах трескаво да се образовам, самообразовам, да наблюдавам, да слушам музика, да чета партитури…Не познавах хората от курса, още ги наблюдавах, притеснявах се, слушах какво говорят, давах си сметка, че съм абсолютен музикален аналфабет в сравнение с тях. И някъде през октомври-ноември същата година изведнъж го съзрях.

В първи курс на теоретичния факултет имахме предмет, който се наричаше курсов хор. Водеше го Анна Белчева. (Тя ни напусна тази година.) Беше страхотна жена с изключително чувство за хумор. Можеше да бъде доста рязка, но нелицеприятните си забележки  („Пеете като войници, тръгнали на баня”) правеше по начин, който не обиждаше, по-скоро разсмиваше. Беше пиперлия, не цепеше басма. И беше добър музикант. Сега си давам сметка колко млада е била. Тя раздели курса на четири гласа. Спомням си, че поради липса на тенори попита момичетата: „Кои от вас пушат?” Така се озовах в групата на тенорите. Този предмет имаше за цел да ни запознае с известен масив хорова литература. Ние пеехме хорови партитури и всеки от нас дирижираше останалите в определени откъси. По едно време Белчева каза: “Да излезе Емил Янев” (той си смени името две години по-късно). Пред нас застана невисоко набито момче.  Трябваше да пеем част (за съжаление не си спомням коя) от “Реквием” на Моцарт. Погледнах в нотите и с известна досада вдигнах очи към поредния “диригент”. Пресрещнаха ме едни очи и едни ръце…слети в едно. С обещанието че ще ми кажат нещо много важно. Изведнъж усетих как всички наоколо бяха притихнали, готови да пеят. Започнахме с чувството, че в момента правим нещо значимо, извънредно. И красиво. Че пеем действително Моцарт, а не само зададена по програма хорова партитура. Тези негови минути бяха съвсем различни, не като при останалите. Ние бяхме певци, а нашият диригент ни насочваше към нещо тайнствено, нещо, което не бях почувствала до този момент. Аз още нищо не разбирах от дирижиране, музика, въздействие, специфичен талант… Но в един момент погледнах Ана Белчева. И тя бе разтворила очи и не ги сваляше от него. Свършихме и някак смълчани изчакахме мига да отмине. Тази сила на внушението той притежаваше още тогава. Всъщност се бе родил с нея. Не случайно желанието му да бъде диригент е дошло много преди да знае каква е тази професия.

Впрочем в Консерваторията той дойде вече като човек, който дирижира  оркестър – приютен в читалище “Заимов” (днес “Райко Алексиев”). И беше известен сред студенти и някои преподаватели, което аз не знаех. А в оркестъра му свиреха Минчо Минчев, Петър Делчев, Агнеса Митева, Сабинка Бояджиева, Димитър Иванов, Христо Паскалев, Димитър Фурнаджиев, Енчо Радуканов…и колко още! Всички те станаха или големи солисти, или великолепни оркестранти. Емил имаше рядък нюх за таланта, за личността. Усещаше отдалеч такива хора.

Ние се сприятелихме малко по-късно. Някак си се намерихме – с общи разбирания за хора, за литература, за музика, най-вече за музика. Обичахме да разговаряме – нашите разговори много често приличаха на игра на тенис. Чувството за хумор, бързата реакция и, съответно, находчивостта в намирането на точния израз, носеше и на двамата някаква особена щастливост, удоволствието беше невероятно!

В тези години Емил беше общителен, участваше в купоните ни, когато искаше беше и душата на компанията, което му се удаваше абсолютно. Но, подчертавам, само когато той поиска. Имаше своите моменти на оттегляне, на усамотяване, които с течение на времето се превърнаха в неговия модус вивенди. Но това стана малко по-късно.

Беше виртуозен имитатор – нямаше човек, който да не бъде “показан” от него. Многократно пред мен е имитирал Панчо Владигеров, Константин Илиев, Добрин Петков, а по-късно възпроизвеждаше и маниера на говорене на Караян. (Впрочем, знае ли някой, че паралелно с кандидатстването си за Консерваторията, той е кандидатствал и във ВИТИЗ (сега НАТФИЗ). Стигнал до трети тур. И се отказал. Искал е да види какво ще излезе от цялата работа – един от неговите експерименти). Чак през 1987 г., когато можах да присъствам на репетиция и запис на Караян, с Виенската филхармония в Музикферайн, благодарение на Мишел Глоц и шеф-оператора на Караян Ернст Вилд, с които работех в София, разбрах колко съвършено го е правил. Просто имах чувството, че от години познавам маниера на говорене на легендарния диригент.

Чувството за хумор на Емил Чакъров беше специфично. Негово. То беше съчетание от българската му природа и от огромния опит в общуването с избрани хора, с различни темпераменти и възгледи. Тъй като беше надарен с рядка интелигентност, светкавично се ориентираше навсякъде. Чувстваше се и беше гражданин на света. Обичаше да разговаря с хора, които мислят бързо и точно и се изразяват без обстоятелства и съмнителни увъртания. Умееше виртуозно да насочва разговора в желаната от него посока. Смятам, че в това наистина нямаше равен на себе си. Когато казваше: “Направо на въпроса”, много пъти най-важният за него въпрос беше изчерпан. Отстъпваше тогава, когато беше ясно, че това ще му даде предимство поне с две стъпки напред. И така ставаше. Абсолютно съм сигурна, че ако не беше диригент, можеше да бъде много успешен дипломат. Обичаше изкуството на фразата. Ценеше и събеседника, който можеше да съчетае думата с интонацията. За него и словото беше някакъв тип музика, която изискваше съответно начало, кулминация и завършек. Умението на събеседника му да се изразява по тези закони го правеше щастлив.

Имаше много интересен начин да си подбира необходимата информация. Не беше от доверчивите, а изповедността изобщо не му беше амплоа. Не обичаше приблизителните факти, небрежните подмятания. Много бързо даваше да се разбере, че ако човек иска да разговаря с него малко по-дълго, трябва да е взискателен към себе си, към думите и внимателен в детайлите на аргументите, с които си служи.. Рядко се лъжеше в преценките си. Самохвалството го караше да се затваря веднага – просто ставаше ясно, че това не върви. Внушаваше го без приказки, с очи и вежди и едно много красноречиво движение на устните. То изразяваше пренебрежение и съжаление. Имаше и още една тактика – разказваше вица за диригента Ханс-Шмит Исерщет, който обичал като покани гости да им говори само за себе си – колко е гениален и какви успехи имал. Така обикновено минавали първите един-два часа, след което той казвал: “Е, стига съм говорил за себе си. Кажете нещо и вие! Кажете, какво мислите за снощния ми концерт?” Е, тук вече с мимика, с говор и, най-вече, с очи Емил се обръщаше към съответния “нарцисовиден” екземпляр. Беше повече от пиеса! Но когато събеседникът или темите на разговор му бяха интересни, не знам по-хищен слушател от него. Той така предразполагаше, провокираше към разсъждения, аналогии, асоциации, че често съм усещала изтощение от разговора с него, изтощена от усилието да не подценявам момента и шанса от подобно общуване, да се възпитавам на това. И сега си давам сметка колко щедър беше към хората, с които имаше контакт, как им подсказваше идеи, насоки. Безценен извор беше. Имало е случай да се убедя, че с години не е забравял даден разговор и идеите, които са се родили от него.

Във времето, когато ние бяхме студенти, който искаше да учи композиция, дирижиране или музикознание, се явяваше отново на приемни изпити за така наречения специален клас, след втори курс на Консерваторията. Емил не беше приет дирижиране, не бе одобрен и на следващи изпити за стипендия в Съветския Съюз. Същото сполетя и Емил Табаков, който кандидатстваше композиция, и мен – с музикознанието. Шегувахме се, че сме станали абонат-кандидати. На третия път приеха и тримата. Така че бяхме в един курс – заедно с Методи Матакиев, Марио Станчев, Цветан Денев… В същата тази “неуспешна” 1969 година, Емил организира лектория в читалище “Заимов” и ме покани да я водя. Темата беше “Романтизмът в музиката”. Понеже той имаше удивителното качество да не подценява нищо, с което се занимава като музикант и диригент, бе издействал от телевизията музикални филми с Бостънската филхармония под диригентството на Шарл Мюнш. Те “закриваха” лекцията, заедно с кратки концертни програми, които се изнасяха от квартет “Дреников”, от Ваня Миланова, Минчо Минчев, Петър Делчев, Ася Златкова, младежкия оркестър. Салонът винаги беше пълен и от това читалище той съумя да направи малък музикален център. В читалището дирижираше като на световна сцена. Организираше и вечери на български композитори. Там за пръв път чух Концерт за струнен оркестър от Лазар Николов. Между другото Радиото разполага със запис на това произведение, направен от 20-годишните музиканти на читалищния оркестър под негово ръководство. Според мен това е най-добрият запис на творбата, колкото и невероятно да звучи.

Действително беше гениален организатор. Всеки замисъл се изпипваше в главата му до последния детайл. Първо очертаваше цялото, голямото, после започваше да разработва основните моменти и детайлите. Той така работеше. Където и да се намираше, беше изключително прецизен и самовзискателен. Аз не видях този човек нито за секунда небрежен, немарлив, неспретнат. И това далеч не се отнася само за годините, когато вече живееше от хотел в хотел и от град в град, когато се движеше в кръга на световни артисти… Още от най-младите си, най-бедните си години проявяваше сакрално отношение към детайла, към нюанса, без да бъде дребнав и педант. Беше просто естет, вярваше си много и имаше защо.

+++

Бе някъде април-май, 1971 година, когато в една пауза между лекциите, в Консерваторията той ми съобщи, че предстои Вторият международен конкурс за диригенти “Караян” в Западен Берлин и че той на всяка цена ще отиде. За мен не беше ясно как ще стане това, но знаех, че ще стане, след като беше решил. Искаше да учи при Караян и щеше да го постигне. В читалището проявиха абсолютно разбиране към липсата му на условия да се подготви и му дадоха възможност да се занимава в една таванска стаичка с грамофон и пиано. Емил разграфи и планира времето си така че да е сигурен, че за всичко ще му стигне. Аз, разбира се, се отнесох скептично към този безумен план, в който нямаше и пет минути свободни – от 6 часа сутринта до 11 часа вечер. Освен всичко друго в него се вместваше и учене на немски език. В архива си той е запазил речника си по немски език, в който всяка страница е една дата от тази, 71-ва година. Финалната дата е началната за конкурса. И първата дума, записана от него в речника е глаголът “fordern” – изисквам. Няма нищо случайно в този свят и в този живот. Точно така той изиска от себе си да прави няколко месеца всичко по този начин.

Всяка сутрин Емил ставаше и тичаше от квартирата си на ул.”Юри Гагарин”, която се намира срещу хотел „Плиска” до читалището, което е на ул.”Парчевич”. Правеше го за добра форма. На хлебарницата при завоя на Раковски спираше за да изяде една кифла и да изпие едно мляко. И се затваряше на тавана. Тогава по всички диригентски проблеми безценен постоянен съветник му беше маестро Добрин Петков. Емил уважаваше у него дълбочината на музиканта, богатата ерудиция, абсолютната дисциплина в работата. И безкористността! Тази спартанска програма се проведе от игла до конец. Резултатите се знаят – трета награда на конкурса и поканата от Караян да учи при него в Западен Берлин. Ето какво разказва Чакъров в едно телевизионно предаване: Никога няма да забравя когато пристигнах първия път в Берлин при Караян и го попитах: “Какво трябва да правя сега за да уча дирижиране?” Той ми каза: “Много просто. Вземете партитурата, научете я, елате на репетиция, гледайте какво правим и това е всичко.” Аз, естествено, не можах да го разбера: “Как, няма ли да мога да попитам нещо, ако не ми е ясно?” А той: “Млади човече, ако вие не разберете по време на репетицията това което правя, тогава никога няма да го разберете.” Оттук нататък Чакъров се подчини единствено на неумолимите изисквания, които целта за международна кариера постави пред него. Беше самотник от гледна точка на всеки човек, който води живота си по общоприетите норми. Сега си мисля, че той всъщност никога не се е чувствал такъв. Най-малкото по начина, по който би се чувствал всеки с по-малки изисквания към себе си и живота си. Беше се научил да не занимава хората с проблемите си, да се справя сам.

+++

Неговата международна кариера беше едно невероятно усилие. И няма нищо по-нелепо от мненията, че той е бил нечие протеже. За съжаление не беше. Ако някой в чужбина го беше покровителствал, в кариерата му щяха да се впишат много повече записи, както и оркестърът, за който мечтаеше. Бе представител на страна, която респектира света предимно с певците си. Традициите й в областта на диригентското изкуство обаче не внушават и до днес подобно отношение. Ето защо всяка стъпка изискваше от него десетократно повече усилия, внимание и предвиждане на отражението й върху следващата. Както и много по-изтощителна работа (говореше 5 езика, които учеше “пътьом”). Спомням си, как след един негов триумф, на който присъствах – в Мексико с Orquesta filarmonica de la ciudad de Mexico, през който бяха минали диригенти като Бърнстейн, Едуардо Мата или Ефрем Курц той дирижира “Така каза Заратустра” (Р. Щраус) и една “Ероика” (Бетовен), която ще помня винаги – когато публиката само дето не го понесе из залата, той ми каза: „Знаеш ли, просто се уморих всеки път да се доказвам. Да преодолявам препятствията на младостта (тогава беше 32-годишен), на учудванията, че диригент от България…Чакам това да се нормализира.” Факт е, че в граденето на кариерата си той беше абсолютно сам. Да не говорим, че откакто бе тръгнал по света, слушах десетки “прогнози” за провалите му във всеки град, с всеки оркестър… Намираха се и “свидетели” на тези провали… През това време Емил Чакъров изпълняваше стриктно програмата си за сезона и пълнеше с ангажименти следващите – за години напред. Гледаше си работата. Гледаше и какво става по света. Беше много гъвкав и търсеше начини да преодолее някои от неудобствата на социалистическата сигурност, които много се отразяваха в изкуството.

Първият му по-дълготраен ангажимент в България бе назначаването му за диригент в Пловдивската филхармония – 1975 г. Тогава главен диригент там бе Добрин Петков, а диригенти – Георги Димитров и Румен Байраков. Тогава Пловдив чу за първи път “Смърт и просветление” от Рихард Щраус, Симфония № 4 от Густав Малер, музиката към “Ана Каренина” на Родион Шчедрин… След това дойде идеята за “Симфониета” – фестивален оркестър, в който той покани най-добри български музиканти. Повечето бяха работили с него в младежкия оркестър. В своите четири сезона “Симфониета”  направи няколко цикъла – Бах, Хайдн, Шуберт, Моцарт… Чакъров доведе тук за първи път Малкълм Фрагер, Раду Лупу, Ане-Софи Мутер, Александър Лазарев, Огюстен Дюме, Фредерик Лодеон… Тогава той направи и първата серия записи за “Балкантон”… Нямаше проблем за него да събере около себе си и оркестър, и сътрудници, и публика. Защото знаеше как да ги мотивира, как да ги провокира, да се работи с него беше най-приятното предизвикателство. А и музикантите много искаха да свирят под ръководството на такъв диригент.

Един момент от работата му, който почти винаги оставаше скрит беше репетицията с оркестъра. Чакъров беше привърженик на тезата, че репетицията на един диригент е нещо, което му принадлежи, това е неговата подготовка и тя не е за очите на публиката. Разбира се аз нееднократно чувах как копирал Караян и как маниерничел. Само недобросъвестен или непознаващ достатъчно нещата човек би могъл да приказва така. Защото репетицията е по-важният етап от концертното цяло и на нея диригентът и оркестърът допускат само когото пожелаят. Чакъров много държеше на оркестъра, с който в момента работи и не искаше чужди хора да чуват “неговия инструмент” да греши, да не може… Той имаше следното верую: “Най-добрият оркестър е този, с който работя в момента.” Никога не си позволяваше да приказва против оркестър след репетиция или концерт, да не говорим за викове, ругатни, обиди по време на репетиция – неща, които съм виждала често. Той се явяваше на репетиция винаги половин час по-рано, усмихнат, ведър, а лицето не изразяваше нищо друго освен спокойното щастие на човек, комуто предстои добре да си свърши работата.

Първата репетиция винаги започваше с изсвирване произведението нацяло. По този начин той разбираше какво му предстои да работи, за да постигне това, което му е необходимо. Той беше много емоционален музикант, но никога “не продаваше” емоции на репетиция. За него това беше един съвсем прагматичен, делови контакт с оркестъра, една трезва подготовка – работа сериозна и целенасочена. Работа върху щрих, фраза, темпоритъм. Имаше инстинктивно чувство за форма и знаеше как да постигне всеки елемент в нея. Нямало е случай да чуя диригента Емил Чакъров да си служи с метафори, художествени образи, исторически аналогии, биографични и др. подобни елементи от арсенала на всеки диригент, който не знае какво и как да поиска от оркестъра. Нагледала съм се и съм се наслушала на подобни речовити капелмайстори. Той никога не казваше “по-лирично” или “по-изразително” или “с настроение”… Първо всичко показваше с ръце – ръцете му бяха толкова ясни, толкова изразителни, толкова внушаващи, че глух да си ще го изсвириш както го иска – диригентската техника при него бе нещо, което никой не постави под въпрос, сякаш се разбираше от само себе си. И за да получи този оркестров звук, който го интересуваше той даваше на музикантите напълно конкретни указания. С което показваше най-вече уважението си към техния “апарат” и често артистичните им способности. С две думи – не какво, а как да се свири. В това отношение бе изключително последователен. В работата си с оркестъра винаги сменяше темпото и настроението на контакта си с хората: беше човек със светкавични реакции, рефлексът му бе пословичен; никога не губеше репетиционното време – своето и на хората, които свиреха с него. Усещаше кога е необходимо да „завие” в различна посока по време на репетиция, за да даде възможност на оркестъра пред него да отдъхне за малко. В един безценен филм, който Ленинградската телевизия направи за него през 1988 г. със заглавие „Професия диригент” Емил разказва пространно за същността на диригентската работа: „Репетицията с оркестъра трябва да минава без емоции, да бъде точна и ясна. Тя подготвя технически произведението, което ще се изпълнява. В същото време репетицията трябва да минава с определено настроение, защото е по-трудна от концерта. На концерта изпълняваш симфонията отначало до край – и това е, а на репетицията през цялото време работиш с тези хора – това е, разбира се много интересно, но и много трудно и е нужно през цялото време така да провеждаш репетицията, че на музикантите  да им е интересно… Не трябва да се забравя, че диригентът по време на репетиция и на концерт е единственият, който слуша и чува всичко. Той е, който поема и преценява целия звуков резултат. Музикантът в повечето случаи е съсредоточен върху своята партия, от своето място той няма пълната картина на звука. Само диригентът може да я чуе. Затова диригентът е длъжен да каже на оркестъра как, по какъв начин трябва да получи резултата, който го интересува. А не само да разказва своята концепция – това не е интересно за оркестъра. Музикантите не се интересуват от концепции. Те се интересуват как, къде, с какъв лък, с какъв щрих – спикато, легато, пиано, форте. Ако аз им кажа точно това – тогава те знаят как да го направят. Но ако аз започна да им разказвам музиката в образи: “Утро е, слънцето изгрява” или да им обяснявам какво е искал да каже композиторът, те не разбират как да свирят. Концепцията е нещо което аз, диригентът, трябва да знам,  а на музикантите трябва да обясня технологията за да постигна тази концепция.Още в момента когато диригентът излиза на сцената пред оркестъра, конфликтът вече е налице –  несъзнателният конфликт между диригента и оркестъра. Защо? Защото сто различни музиканти свирят в оркестъра, а диригентът е сам. Той трябва да обедини мненията и вкусовете, и разбирането за музика на сто души. Това, разбира се, без воля е невъзможно да стане. А хубавото изпълнение трябва да бъде дисциплинирано. Не само в смисъла на абсолютната дисциплина на работа, но също и дисциплина на интерпретацията, дисциплина на мисълта, дисциплина в разбирането на стила. И когато диригентът съумее да постигне  това и даде на своите музиканти да разберат, че те трябва да свирят именно така, а не по друг начин, те разбира се го следват с удоволствие. И тогава се получава голямото изпълнение.”

Той имаше фантастично чувство за хумор и го прилагаше с някакво магическо пасване към човека и дадената ситуация. Работеше с много оркестри по света, но това не му пречеше да познава чудесно музикантите от тези оркестри – без да фамилиарничи, без да скъсява дистанцията, която стриктно поддържаше. И за това се беше готвил специално. Знаеше колко е важно да познава всеки човек от оркестъра, неговите особености, капризи, добри качества и естествено начина, по който би могъл да бъде накаран да даде максимума си. Затова ставаха нещата, затова работата беше много интензивна, но не беше изморителна, защото се работеше по същество, без да се губи време в приказки и “надскачания”. Чакъров осъзнаваше чудесно професионалната си стойност и именно затова не се впускаше в дребни битки с оркестрантите. Оркестрантите го обичаха, не само защото притежаваше рядка харизма, но и защото с него музиката ставаше по един особен начин. С един специфичен порив. Затова и солисти никога не му отказваха. Точно обратното –  мечтаеха да са на сцената с него.  (Бяха минали близо 10 години от смъртта му, когато с Гена Димитрова говорихме за диригенти и тя произнесе името Емил Чакъров. И ми каза „Ама той имаше едни очи…”. Те направиха заедно „Норма” – концертно и запис.)

И още: Чакъров обичаше директната реч, без високопарност и претенциозност. Спомням си един път, по повод, ми каза: “Какво само си играете на интелектуалци? Аз не съм интелектуалец, аз съм диригент.” Никога не парадираше със знания от книги. Ако цитираше, то цитираше винаги някакви анекдотични случки с големи диригенти или някаква сполучлива фраза, чута и запомнена от него. Беше артист, не случаен артист. Естествено това го знаех. Бях го видяла и почувствала десетки пъти. Но не знаех как изглежда библиотеката му. Видях я след смъртта му – събрани на едно – от Париж и Монте Карло –  в София книгите, които е чел, които са били с него, книги на пет езика (освен родния)… Подобна сбирка би правила чест на доста от тия, които претендират за интелектуално “звание”.

+++

Последният му български проект беше създаването на Фестивалния симфоничен оркестър, на Новогодишния музикален фестивал и записите, които направи. И днес още не мога да схвана как станаха толкова много неща от месец май, 1986 до януари, 1990 – четири фестивални издания, записи на седем опери, на симфонични и кантатно-ораториални произведения, видеозаписи, турнета и участия в международни фестивали.

За всичко, свързано с Новогодишния фестивал в периода 1986-1990 г. може да се напише книга. О, никак не беше лесно! Не беше лесно да се въведат стандарти, които биха изкушили артистите, които канеше, да поискат да дойдат отново. Постоянни негови съветници и продуценти на записите му бяхме французинът Мишел Глоц (неговият импресарио и звукозаписен продуцент на Караян) и аз. Малко след като Емил почина аз помолих Мишел да ми прати редове за човека и музиканта Чакъров. Ето част от тях: „Той притежаваше изключителен магнетизъм, фантастична интелигентност и брилянтен ум. Неговото основно качество, което го правеше различен от много други големи диригенти бе, че той бе по-чист, в смисъл, че имаше съвършен респект пред музиката и композиторите и беше много интензивен в музиката, която правеше….Не мисля, че беше от най-големите късметлии в кариерата си… Много често ме караше да мисля за него като за котка, която играе с огнени топки. Понякога играта завършваше с успех за него, понякога тя го изгаряше… Наистина мисля, че той имаше още много да каже в различните полета на музиката и неговата смърт е изключително трагичен факт, защото той щеше да бъде абсолютно признат като световен музикант и диригент, въпреки че и това, което направи бе много. И светът го познаваше добре. И го искаше.”

Чакъров беше всичко в този проект. Той го измисли, той подбираше артистите, даваше идеи за вида и репертоара на фестивала. Беше и диригент, и импресарио, и режисьор. С времето се създаде такава организация, че беше просто удоволствие да се работи. И така трябваше да бъде, за да се работи ефективно, без да се губи никакво време. (Това изречение и днес изглежда утопично.) Защото през фестивалния подиум и през студиото за записи минаваха световни артисти. Те идваха, защото бяха съмишленици на Чакъров, защото виждаха, че това място си е част от света и те имат възможност да си гледат работата добре, както навсякъде. НДК тогава беше станал наистина дом за музиканти и почитатели на музиката. Артисти на фестивала бяха: Алексис Вайсенберг, Анна Томова-Синтова, Мирела Френи, Елена Образцова, Николай Гяуров, Рафаел Ороско, Никола Гюзелев, Петер Дворски, Борис Мартинович, Наталия Гутман, Олег Каган, Александрина Милчева, Николай Геда, Васил Арнаудов, Огюстен Дюме, Хари Спарнай, Мишел Далберто, Жан-Бернар Помие, Гена Димитрова, Агнес Балца, Карло Косута, Деон ван дер Валт, Гундула Яновиц, Том Краузе…

Малко преди да почине Чакъров получи две престижни награди за своите записи, по-точно за онези, които видяха бял свят, които бяха публикувани: записът на “Кназ Игор” получи наградата “Шарл Кро”, а “Дама Пика” донесе на Чакъров наградата “Бруно Валтер”…

Емил ми помогна да разбера как всъщност трябва да се правят нещата, показа ми точно какво мога. Тези знания са ми полезни и до днес. Беше ми връстник, но като че ли се беше родил години по-рано за някои неща, така ги беше прозрял. Беше ми приятел, съветник, коректив, съмишленик – сродна душа. Въпреки всички трагични обрати, които класическата музика у нас преживява, все още си мисля, че тази енергия, която вложи във всичко, което направи не може да изчезне. С нея са заредени и неговите записи, наследството, което той остави. За съжаление не всичко от тези записи намери мястото, което му се полага, поради факта, че бяха продадени, след смъртта му, от ръководството на НДК на съмнителна фирма, която никога не ги издаде. Търговците у нас никога не напускат храма. Емил се отнасяше с подобни хора, точно както им се полага. И те не пропуснаха да отмъстят, според повелите на манталитета си и заради отсъствието на най-елементарна чувствителност по отношение на неговото изкуство.

Съдбата ме срещна с необикновен човек и музикант. Пътуването с него беше кратко, но незабравимо. Не бих могла да твърдя, че ще бъде помнен вечно във времената, в които живеем. Но все още има много хора, които не са го забравили. Няма да го забрави и музиката.