Вторият за ноември концерт на Симфоничния оркестър на Българското национално радио (26.11), независимо че промени програмата си – очевидно заради повечето изпълнители в предвидената Бетовенова оратория “Христос на маслиновата планина”, отново привлече вниманието ми. Най-напред заради диригента Георги Димитров, чиито програми се старая да не пропускам. Не е необходимо за пореден път да пояснявам защо, но ще кажа само, че концертите му винаги разкриват сърцевината на музиката, която изпълнява. Привлече ме и новосъставената програма: Моцарт – Концерт за пиано № 20 в многозначителната за гения тоналност ре минор и малката до мажорна, Шубертова Симфония № 6. Колкото и традиционни и познати да са творбите, прочитът на Димитров винаги обещава и очертава интересни идеи, които прецизно и настоятелно провежда с всеки оркестър, пред който застане. Накрая името на 21-годишния грузинец Гиорги Гигашвили бе също много привлекателен момент в този концерт, въпреки всичките опити на рехавата реклама да ме отблъснат с определението “феноменален”. (Кога ще се научат да работят с думите и да избягват клишетата?) При наличието на толкова информационни източници все могат да изкопаят някое по-свежо определение. Още повече, че съвсем младият солист е оригинален, взискателен и задълбочен музикант, събрал вече достатъчно опит, информация, независимо че е толкова млад. При някои нещата се случват по-бързо и качествено. Този концерт, който Моцарт е композирал и изсвирил 19-годишен във Виена, се откроява, заедно с още няколко, сред клавирните му концерти. Не само защото е първият му концерт за пиано в минорна тоналност, както и не поради самата минорна тоналност. Просто това е силно изповедно творение, което предвижда, предсказва развитието на музикалния език след десетилетия. Не знам дали младият Гигашвили го е мислил в тази посока, но с изпълнението си той, от една страна, влезе в конвенцията на диригента, а от друга, с напълно естествена импулсивност напрягаше фразата и изискваше различна скорост в провеждането на темпата. Във втората част търпението му в тази посока изневери. Но е пианист и музикант с изключителни качества – и по отношение на звука и неговите възможни трансформации, на тембровото въображение, на разгърнатата инвенция в импровизационната материя, която се прояви интензивно в каденците на Бетовен към концерта. Прозорлив и проникновен музикант, който също е способен да бъде партньор в музикалната игра, да се вслушва в мъдрите предложения на диригента, да “сканира” в изявата си цялостната фактура на творбата с впечатляваща емоционална напрегнатост. После той е и рядко органичен пианист, връзката му с инструмента е много щастлива. И индивидуална. Концертът прозвуча в цялост, самият оркестър бе изработен абсолютно според мярката на Георги Димитров – с изпяти фрази, с ясна семантика в музикалните фигури (като категоричната тревожност в синкопираното движение на първата част), с подходящо начало и финал на фразата, с мекота във включването в общата звучност – музика на Моцарт, изваяна в качествената виенска традиция като смисъл и внушение. Първият бис на Гигашвили пък насочи към българската традиция с клавирна импресия по темата на песента “Хубава си, моя горо” – един флирт с публиката, който бе посрещнат с шумен възторг. До-мажорната соната от Скарлати, която последва, бе артикулирана съвършено, с безупречен щрих.
Шестата симфония на Шуберт не се изпълнява толкова често у нас. Но в партитурата й има доста предизвикателства пред диригента и оркестъра и възможности за демонстрация на висока оркестрова култура и детайлно познаване на симфоничния Шуберт, който е специфичен и “стои” някак настрани от своите съвременници с интересното комбиниране на песенността с контрастните бетовеновски ерупции, на виенския градски пейзаж със самотното вълнение на художника. Всичко това се чува в Шестата. И в прочита и изпълнението на Георги Димитров – също. Още във встъпителното адажио всеки тип движение бе проведено подчертано песенно в завършено легато, но и подготви влизането на контрастното алегро – не само като темпо, но и в очертаването характера на тематизма. Не бе пропуснат и ефектът от съпоставянето на мажор и минор, както и специфичният рисунък на форшлазите. В алегро-то основната тема разчита много на флейти, обои и един кларинет за постигане на характера й, събрал игривостта с маршообразния ритъм. Всеки детайл тук бе взет под внимание, но най-хубавото бе в целостта на музикалното изложение, в стилистиката и непринудеността, които идваха от сцената. Втората част избегна възможния сантиментален уклон, потърси красотата на специфичното движение, на внасянето на различни тембри и бе така леко, лирично, нежно, така въздушно поднесена… Докато “влезе” в следващото завъртане, където оркестърът става по-масивен и отново ни връща към преклонението на Шуберт пред Бетовен, когото надживява само с една година. И все пак – колко виенска е тази творба! Музикалното развитие и във втората, и в четвъртата част (особено четвъртата) ти напомня за движението на виенското колело. Лириката, финесът в интерпретацията на Димитров преминават към по-активното движение съвсем непринудено; структурата просто израства пред теб. Малко са диригентите, които ти “съобщават” как ще се развива формата още в началото й. Това е, мисля, процес, който, разбира се, се постига с опита, но за витализирането му се изисква и сериозна музикантска интуиция за това как да се “пробуди” текста, за да се структурира хармонично и стилно. Скерцото бе изтъкано с всеки елемент от многобройните динамически указания на композитора, с което спаси движението от евентуална монотонност (напълно вероятна при дори малко пренебрегване на смените в динамиката), а играта на въпрос и отговор във втория етап на движението бе достатъчно интригуващо изсвирена, излязла сякаш като резултат от зададения в началото импулс. Пулсацията в бързите дялове на скерцото бе абсолютно издържана. В триото диригентът не пропусна са изтъкне свързващото “въртеливо” мелодично движение – основен елемент в драматургията на симфонията, който преминава и в четвъртата част. Много такива малки, но важни връзки има в тази творба, която Шуберт е създал като специалист в малката песенна форма, въпреки обема и дължината на творбата – и това е една от специфичните черти на неговия симфонизъм. Че всичко е свързано в драматургията на симфонията ни внуши диригентът и в кулминацията на творбата – нейната финална, четвърта част, която често наричат “Пратер-финал”. Тук мелодиите излизат една от друга, хармонично и темброво оцветени, носят светлина и чувство за безкрайност. Повторенията им всъщност надграждат формата и затова трябва да бъдат внимателно изпипани и по подходящ начин пипнати, разнообразени. Диригентските идеи тук представиха още по-убедително оркестъра, променен много положително в сравнение с един предишен концерт, който отразих, донесоха на него и на публиката реалното виенско преживяване, вградено в тази симфония.