Стефан Драгостинов не спира. Съвсем наскоро, на авторския си концерт (19.11), забележителният български композитор показа съвсем новата си клавирна Тангра-Соната и пожела да припомни на публиката в камерна зала “България” изцяло изпълнения цикъл от Пет миниатюри за пиано, както и части от Голямата романтична соната за кларинет и мълчаливо пиано. Милена Моллова е пианистката, която отдавна работи с Драгостинов и предлага първи прочити на неговите клавирни опуси. Нейната енергия и отдаденост също са безгранични – неуморно търси нови музикални текстове и с постоянната си артистична амбиция е не само партньор, но и вдъхновител на авторите. Впрочем и сонатата с наименование Тангра е посветена на нея – щекотлива, изпълнена с инструментални препятствия композиция, която ми напомни какъв пианист и досега е Драгостинов.
Многобагрен автор е Стефан. Полифасетен – също. Сюжетите му нямат изчерпване. Отдавна е отдаден на българския фолклор, който насочва артистичния му живот и като композитор, и като създател и ръководител на много успешния ансамбъл Драгостин Фолк. Още в Петте миниатюри за пиано са маркирани, както пише композиторът, негови преживелици. Кратки звукови петна, с различен характер, обагрени и обединени от специфичния хумор на създателя си, от умението му непринудено да влага цитати в собствената музикална тъкан. Цитати, сякаш колорирани щампи – минават бързо, като капки цвят през звуковата материя на миниатюрите. А те имат чудни, в своята драгостиновска опърничавост, заглавия: Пачи крак, 2+2 = 4, Тъжна коза, Джанка на баир, Не знам. Заглавия, които насочват към образи или състояния. В цитатната листа на Драгостинов се разчита основният мотив-фигура от Турския марш на Моцарт (в 2+2 = 4) – авторът го ползва като един от темелите на композицията си. За разлика от основния мотив на Полегнала е Тудора, който изплува неочаквано, като финална въздишка, в края на петата миниатюра със заглавие “Не знам”. Имах и благоприятната възможност да погледна нотния текст на пиесите, за да констатирам за пореден път безкрайното въображение и по отношение на клавирния щрих – един детайл от текста, който определя съществено характера на тоновия материал.
Преди 20 години присъствах на световната премиера на невероятно трудната Голяма романтична соната за кларинет и мълчаливо пиано. Тишината и нейната поетика е един от привличащите композитора елементи и той го експлицира с присъщите си оригиналност и специфично чувство за хумор, което се движи между играта-залъгалка и усмивката на философа. В тази творба, въвеждането на мълчанието в клавирната партия (изпълнена от автора) не е еднозначно – мисля, че по-скоро е траен жест на почит, като се има предвид, че творбата е посветена на майката на композитора, Екатерина Драгостинова. Впрочем пианото не е абсолютно мълчаливо. Във втората и третата част, които Росен Идеалов изсвири на концерта и които носят заглавията Последният танц на Великата стара дама и Майчина песен. Песента, която никога не секва тези, които слушаха сонатата за първи път чуха как роялът поема и отразява част от движенията и звука на кларинета. Впрочем клавирното мълчание се изразяваше най-вече по време на онези дъхове-корони в партията на кларинета, когато пианистът докосваше струните на пианото и този жест напомняше по-скоро поклон. Партията на кларинета е изумително трудна, в нея композиторът е вложил фантазия, познания и импровизационна мощ, а Идеалов, който е първият и досега единствен изпълнител на сонатата, зашемети направо залата с майсторството, с което съчетаваше чудовищните кларинетни бравури, с регистровите идеи в партията, както и със завършващите изтощителните фрази дъхове, много важни за структурата и за възприемането на творбата. Третата част носи траур в себе си, който достига своята кулминация в сегмента, означен Quasi Requiem – с невероятното напрежение в бавното слово на кларинета, с вложени в него бравурни хроматизирани пасажи (в шейсет и четвъртини), изтръгнати сякаш ридания… Сонатата е сред най-силните композиции на Драгостинов, не само в невероятните идеи в партията на кларинета, но и в изразителността, в емоционалната напрегнатост, която излъчва музиката й.
Последна в концерта бе световната премиера на Тангра-Соната за пиано, която известната ни пианистка Милена Моллова изсвири изцяло в своя непреклонен стил – стабилно, здраво, с непоколебимост, преодолявайки трудната фактура и мащаба на творбата. Сонатата е в четири части, които освен темпови означения имат и програмни заглавия, които “съобщават” амбициозния сюжет на творбата: Началото. Ден първи, Човекът, Песента на Зората, По пътя на Светлината. Заглавието на сонатата приемам като знак за древност. Езикът й “обобщава” характерни идиоми от родната фолклорна традиция като шопски метроритъм и секунди, делиормански маками, “Дилмано-ритъм” както го назовава самият Драгостинов, мотиви от тракийския регион, през Пирин и отново шоплука. Тази мелодико-ритмична система, в която слухът различава някои от предпочитаните от Драгостинов фолклорни “печатчета” органично се преплита с клъстери, ладови модификации, с атонални сегменти, с комбинация от класическа и отворена структура – и всичко това през един твърде комплициран клавирен изказ. Цял арсенал от идеи и средства, вложен в инструменталния текст! И още – Драгостинов никога не се е притеснявал от заявените в творбите си макро-сюжети. Прави го и сега, когато в двайсетина минути ни разказва за раждането на света, за първите стъпки на човека, за Зората и Светлината (с главни букви са в неговата програма). Сонатата предлага прекрасни възможности за метаморфози на клавирния звук, за интервалова игра, за представяне на тоновите вибрации в контекста на клъстерния модел, за начини на третиране на специфичния архаичен пласт в произведението. Архаиката, древността, различният прочит на традицията отдавна привличат Драгостинов – например пак свързана с Милена Моллова – тогава заедно с нейната дъщеря – беше колосалната Фуга интеграл (посветена на Бах и Шьонберг) за две пиана, чиято световна премиера бе във Франкфурт преди 15 години. В нея също се откриват предпочитани от Драгостинов фолк-идиоми, пак съчетани с безпределно познаване на историята и главните герои в жанра. И Тангра-Соната провокира, привлича с тази своеобразна симбиоза между архаика и съвременност, между комплициран клавирен език и стандарти за разпознаване. Все игри на въображението, които Драгостинов обича и продължава да поднася. Финалната част на сонатата сякаш има за цел да направи преглед на метроритмите в целия балкански регион – така богато, така сложно и така устойчиво разказва Драгостинов сюжета за трудния път на Човека по пътя на Светлината.
Всяка нота на Стефан Драгостинов е важна за историята на българската музика, в аналите на която не са много композиторите от тази категория. Убедена съм, че най-новото му произведение, чрез професор Милена Моллова, която е и известен, и търсен педагог, ще има шанса да получи своите следващи прочити.