Преди 200 години, през март 1824 г., в Санкт Петербург се изпълнява за първи път в света Миса Солемнис от Бетовен. Това се дължи на един от най-верните почитатели, но и благодетели на композитора княз Николай Галицин. Два месеца по-късно, във Виена, Бетовен има възможността да чуе три от частите на своето произведение – Кирие, Кредо и Агнус Дей, определени като “Три големи химна със соло и хорови гласове”, поради забраната на виенската цензура църковна творба да се изпълнява на светско място. Композиторът внася музикални идеи в структурата на католическата меса, които, според църковните власти са смущаващи. Музикалната реторика на творбата противоречи на канона, като разширява по недопустим начин речника на литургичната музика или както пише Ромен Ролан “надхвърля църквата с духа и размерите си.” Просветените на неговото време разчитат много ясно в Месата конфликта между вяра и съмнение. Това не е литургия, която завършва с “Амин”. Финалното Dona nobis pacem (Дай ни мир) не изразява, не внушава смирение; нахлуването на тимпани и по-късно на тромпети в епизода Allegro assai с призивното Agnus Dei от солистите, както и Prestо-то, разиграно в скоростна полифонност в оркестъра, заедно с по-скоро въодушевените, отколкото молитвени вокални (солови и хорови) моменти, (pacem, pacem), предшестващи финала следват различна логика. Самият финал е почти мигновен, сякаш прекъснат – гамовидни пасажи в ре мажор, във фортисимо, завършват с два акорда. Валтер Ризлер, един важен изследовател на Бетовен (неговото изследване от 1938 г. не случайно започва с предговор на Вилхелм Фуртвенглер) с право отбелязва, че в Dona nobis pacem Бетовен е “дръзнал да позволи на хаоса на външния свят да нахлуе в свещените владения на църковната музика.” Музиката частично “изпява” литургичния текст; тя следва изцяло собственото си симфонично развитие. Рихард Вагнер пише за Месата, че е чисто симфонично произведение, което носи в себе си реалния отпечатък на Бетовеновото съзнание и че текстът служи само като материал за вокалните партии и не смущава нашите музикални усещания, просто защото оставя у нас…. само впечатление за позната и символична религиозна формула.
Творбата неведнъж занимава неуморното, неизтощимо съзнание на големия музикант, диригента Емил Табаков. Сега той се връща към Миса Солемнис заедно с оркестъра и хора на Софийската филхармония 10 години след като я дирижира със Симфоничния оркестър и хора на БНР. В своята знаменита кариера Табаков неведнъж е демонстрирал предпочитанията си към голямата вокално-симфонична форма със сложна драматургия, със завладяваща проблематика. С извънредни задачи пред диригента и вокално-инструменталния апарат с него, на който той трябва да внуши излъчването на величавото послание на композицията. Всъщност основният инструмент тук, в Миса солемнис, е хорът, инструментът, който Бетовен е натоварил с най-сложни функции в комплицираната драматургия на творбата. За този концерт във филхармоничния хор имаше допълнителни хористи за необходимата звукова маса, за съъздаване и поддържане на автентичната атмосфера на внушението. Още първата част Kyrie очерта основните параметри във философията на прочита на Табаков, който неведнъж е подчертавал сложността на композицията, породена от новите идеи на композитора, които се откриват в музикалния текст. В началото на месата се чете мотото “От сърцето – нека докосне сърцата” – едно рядко емоционално послание, в което Бетовен сякаш казва всичко за целта и съдържанието на своята композиция. Самото изпълнение като че ли бе подчинено на тази идея – в изграждането на всяка една от частите с едно по-личностно излъчване, заредено с извънредна за подобен жанр чувствителност, без екстреми, но с достатъчно вътрешно напрежение. Контрастната юбилационна част Gloria анимира още по-значително присъствието на хора – който артикулираше със забележителна ансамбловост енергичното движение (впрочем забелязала съм неведнъж, че този хор, под палката на Табаков е винаги монолитен, стилен, звуково изряден, със стабилно интонационно присъствие – очевидно към работата на хормайстора Цветан Крумов се добавя високата стойност на опита, моженето, контрола и най-вече звуковата естетика на майстора). Eпизодът Meno Allegro на частта донесе желания баланс между солистите и оркестъра, който гъвкаво добавяше необходимите тембри къв вокалната аргументация на квартета. От четиримата солисти, които образуваха един приличен вокален квартет, все пак ми се налага да отделя високите гласове – сопрана Стефани Кръстева и тенора Емил Павлову които показаха по-резултатен ораториален рефлекс, повече умения в инструменталното гласово поведение и защитиха сложните си партии. Мецосопранът Виолета Радомирска бе леко колеблива в контекста на квартета (например в Gratias agimus) и по-убедителна в соловите си епизоди. А басът Валентин Ватев се губеше като опорен, нисък глас в квартета и звучеше с известно усилие (особено в Agnus Dei, където въвежда литургичния текст), музицираше някак безучастно. Вярно е, че вокалната част на тази творба е много комплицирана – и в строежа на квартета, и в теситурното решение на хоровата партия, призната като една от най-сложните в жанра с много високата теситура на сопраните и с поредицата от контрасти – регистрови, динамически, в баланса между вокалната и инструменталната част на композицията. Затова предполага много висока степен на изпълнителския почерк, която бе достигната от почти всички щастливи участници и създатели на това събитие.
А диригентът Емил Табаков не пропусна нищо в изграждането на този колосален опус. В неговия прочит Миса солемнис е в по-голяма степен светско вокално-инструментално съчинение, отколкото църковна литургия. С което съм напълно съгласна и което, според мен, е заложено и в музикалния текст. В изграждането на формата и във вглеждането във всеки неин детайл – с внимание към модулативните преходи, към инициума и финала на всеки епизод, към артикулацията на фугите, към поднасянето на контрастите, към всеки съществен за драматургията на месата елемент – се издигна за пореден път фигурата не само на диригента, но и на композитора Табаков. Предложи музикалния текст с мощна, но и контролирана емоционална енергия, с необходимата дисциплина на фразата, с плътна фактура, с необходимото тембриране, с особено внимание към звуковото изражение на всяка от частите на творбата. Всеки знак в текста бе натоварен със смисъл съобразно функцията му – нито повече, нито по-малко. Озарението от внушението се дължеше именно на този факт – защото всеки един от музикантите в двата състава бе почувствал до каква степен навлиза заедно с диригента в дълбоката същност на композицията, до каква степен владее семантиката на нотното писмо и я трансформира към залата като единствено послание. Това е онзи събирателен процес, който се случва поначало рядко в нашите концертни зали, но когато дирижира Табаков се случва винаги. В неговата практика на интерпретатор се съчетават органично и точно колкото трябва контролът и обгрижването на всяка единица от състава, в случая на съставите пред него. Не пропуска нищо, което може да доуплътни, да доосмисли музикалното ставане. Използва всяка възможност да изведе важните за драматургията “опори”, постига великолепна артикулация на полифоничните епизоди – без излишни акценти, без никакво видимо усилие от страна на оркестъра и хора – просто сякаш внедряваше в тях абсолютната музика и те я приемаха с ответ, с безгранично доверие. Проникновено. Като в невероятната част Sanctus, в която контрастите между промълвен шепот и мощна юбилация бяха “изговорени” великолепно, за да се отлеят в съкровения, вгледан сякаш в душата на всеки един, Benedictus, където великолепното романсово соло-цигулка (Калина Христова) се изповяда в тиха напрегнатост. Изповед, в която тук се включиха с въздействащо вокално присъствие и квартетът, и хорът… Просветлен молитвен оазис, осъществен със сложно предписана фактура, в която всеки глас, в тиха екзалтация, произнасяше своята молитва с искрено, дълбоко почувствано смирение.
Дали някой си дава сметка какъв тип артистично и интелектуално усилие са необходими в този час и половина за да се изнесе, да се представи подобно музикално съдържание, което може в пълнотата си да стигне до слушателя само с благословията на моженето и въображението на интерпретатора. Тук ще цитирам Андре Букурещлиев, който в своята книга “Бетовен” великолепно говори за свободата на интерпретатора, за “неговата власт над творбата – необходима, величествена и страшна…. Напреженията, дори вдишването и издишването, които се падат именно на интерпретатора да пресъздаде, опирайки се на знаците в текста и на тяхната “незаписваема” част…” И в този прочит Емил Табаков изтръгна “незаписаното, отвъдното” в Бетовеновия текст, според своята визия за звуковите и смислови предели и безпредели в тази уникална творба.