За такива събития се пише най-трудно. Особено когато пишещият е бил уловен, хванат емоционално до такава степен, че се е отказал от ролята на наблюдател, за да се отдаде пълноценно и дълбоко на интерпретациите на спомена. И с мълчалива горест да прибави своите лични.
На 10 май концертната зала на Музикалната академия се препълни. Събитието – преподавателите от вокалната катедра бяха подготвили вечер, посветена на техния Маестро – професор Павел Герджиков. Очаквах почтително, предвидимо и поради това леко скучно в протоколното си провеждане тържество, в което да бъде описан творческият път на големия артист, придружен с малко музика. Двата часа, в които всички потънахме в необятната тема и в спомените си за този необикновен човек ме опровергаха абсолютно. Бе като събиране на близки хора, които искат да си спомнят, колкото се може по-точно, по-подробно, по-изчерпателно за този, който е допринесъл много, невероятно много за тяхното личностно и професионално създаване. Това звучеше като лайтмотив във всеки спомен за учителя, певеца, режисьора, интелектуалеца, човека, свършил толкова много работа и в операта, и на концертния подиум, и в звукозаписното студио, и в Академията, и в едно радиопредаване, което направи много по-популярно и слушаемо с фактите и коментарите, които щедро положи в архива на предаването (ползват го усърдно и след като Павел почина), и в България, и извън България. Спонтанносттта в споделянето, тъгата, че вече го няма, и озарението, че те, неговите ученици, са били с него, че той е бил с тях, че им е предал най-малкото високата мярка на собствения си критерий за култура в музикалната практика, бяха действително впечатляващи. И въздействащи. ” Знаем, Маестро, даваме си сметка за всичко: за опита, за дълбочината, за любовта, за моженето ви, за огромния ви талант. И помним. И продължаваме” – завърши великолепното си слово Боряна Ламбрева, която в последните 10-15 години работеше с Павел Герджиков като негов партньор в посвещението му, в мисията му да създаде професионално завършени музиканти от своите студенти. Тук припомням великолепната й книга “Камерният свят на Павел Герджиков”, която се появи през 2020 г – едно изследване с огромен принос към темата Павел Герджиков. Той бе щастлив и удовлетворен да я види, да види реакцията на хората, който са я прочели.
Впрочем в сърцевината на това толкова силно събитие бяха именно професорите Нико Исаков и Боряна Ламбрева, заедно с големия, прекрасния певец Кирил Манолов, който бе/е много, много близък, предан на Павел – и приживе, и в паметта за него. И тримата бяха вложили всичко, за да бъде вечерта достойна за естетиката и мащаба на големия български музикант. Паметта звучеше и през аудио- и видеозаписите на Герджиков, специално подбрани от архивите на Националните радио и телевизия и през живите изпълнения на неговите ученици, вече професори в академията, за които беше ангажиран и Академичният симфоничен оркестър под диригнетството на проф. Ивайло Кринчев.
Мислех, че знам много за тази невероятна личност. Познавам го отдавна – от 1972 година. Смея да кажа, че бяхме сравнително близки. Щастлива съм да си спомням безбройните уроци, които съм получила от него – в разговорите ни за музика, за театър, за литература. Щастлива съм, че акълът ми е стигнал да ги оценя, да ги съхраня. Всъщност всеки разговор с него оставяше диря в мен. Та той беше неизчерпаем – и по дадена тема, и в аналогиите, свързани с темата, в поставянето й в определен културен контекст и всичко винаги оцветено от единствено неговото чувство за хумор, за ирония и за самоирония. Впрочем Павел беше избрал именно този начин за противопоставяне на еснафщината, на завистта, на липсата на възпитание – фината насмешка, която скоростта на мозъка му раждаше мигновено и винаги този негов подход бе много по-резултатен от сериозната кавга, например. И пак, в тази вечер за кой ли път се убедих, че делото на Герджиков е толкова необятна територия, че не се изненадах, когато откривах още и още от страхотното му можене и в спонтанните слова на Ламбрева, на Исаков, на Моцов, на Кринчев, и в неговите записи във видематериалите, които ми напомниха какъв стилен, културен, спонтанен и умен музикант и артист беше Павел. И разбира се мисълта за това, че днес няма негов аналог. Няма! От огромния масив от негови записи бяха отделили откъси от опери на Моцарт и Росини, разбира се Песента на шута от Владигеров…. Толкова спомени… Но арията на Фалстаф (Верди), която чух от Герджиков във видео откъс силно ме изненада (Павел винаги изненадваше и продължава), защото си дадох сметка, че съм пропуснала тази негова роля. Няма начин да не си я спомням, ако съм я гледала. Артистичните и музикални прочити на Герджиков не се забравят.
В тази прекрасна вечер на спомените на сцената бяха Николай Моцов, Кирил Манолов, Петър Бучков, съвсем младият Георги Бейков – с откъси от опери на Моцарт и Доницети… За да се напомни колосалното дело на Герджиков по отношение на българската музика в концерта бе включена и ария от операта на Парашкев Хаджиев “Звезда без име.” в изпълнение на Николай Моцов. Всичко под знака на паметта! Вълнението им не попречи на артистичната свобода, на импровизирания мизансцен, на пеенето им – все личности в оперния, във вокалния свят, които с гордост съобщаваха, че са ученици на Герджиков.
Не успях да пресъздам изцяло рядката атмосфера на тази вечер, да разкажа за променените от спомените лица на много от дошлите да съпреживеят още подарени мигове с Павел Герджиков, за разговорите след концертната вечер. Наистина вечер на искрено вълнение! Наистина вечер, достойна за паметта на големия Незабравим. Достойно припомнила неговата необятност. С естетика, с вкус, с мисъл, с внимателно подбрана музика, с великолепно подготвен концерт!