Сезонният концерт (23.05) на Софийската филхармония с диригента Ернст Хьотцл и солиста Златомир Фунг бе обявен в програмата на 55-ия фестивал “Софийски музикални седмици” като начало на фестивала. Вече няма да коментирам тази практика, но ми се струва, че тя е по-малко представителна за фестивала от евентуалната, по-скромна, но реално фестивална продукция. Вярно е, че съпадението на датите на концерта на филхармонията и на фестивалното начало сигурно също е изиграло своята роля. Все пак публиката в зала “България” изслуша химна на светите братя, и краткото въвеждащо слово на фестивалния директор, професор доктор Момчил Георгиев, които маркираха началото на столичния музикален форум.
Няма да се спирам на цялата програма на концерта. За подобно действие не можа да ме изкуши диригентът. От нея отделям дългоочаквания гастрол на солиста-виолончелист Златомир Фунг. Името му нашумя от десетина години, въпреки че е роден през 1999 г. Той е син на българка и американец с китайски корени. При родители математици Фунг започва да свири на чело от тригодишен. И реализира изключителен напредък. Десет години по-късно тръгва неговата забележителна конкурсна серия, осеяна с множество първи награди. От всичките конкурси на Фунг бих отбелязала конкурса “Джордже Енеску” – Букурещ, от който той си тръгва със златен медал, едва 17-годишен и конкурса “Чайковски” – Москва, през 2019 година, където записва името си като най-младия носител на първа награда в историята на това авторитетно музикално състезание. Действително забележителен, рядък конкурсен актив, който естествено го прави желан артист в съвременния музикален свят.
За дебютното си гостуване в България бе избрал първия концерт на Сен-Санс, една композиция, която позволява на всеки виолончелист да демонстрира техника, звук и емоционалност. Позволява и на публиката да разчете спецификата на неговия инструментализъм и на днешната му способност да покаже степента на личния си прочит в много, много популярната творба.
Изсвири го “на един дъх” и това определение е съвсем подходящо за енергията, скоростта и предвидимостта в изпълнението му. Нямаше мръдване в поднасянето на музикалния текст, демонстриращо великолепен технически апарат, който се налага още от ефектната триолово изградена тема, с който виолончелото се заявява в самото начало. Свири с убеждение, с лекота, с отношение към съпровождащия го оркестър, въпреки че диригентът не бе най-гъвкавият и съобразяващ се със солиста си партньор. В случая късметът бе, че този концерт е известен и с това, че е най-добре написаният концерт за соло чело по отношение на разположението на виолончеловата партия спрямо съпровождащия оркестър. Големият експерт по история на оркестрацията Адам Карс с право пише че концертът е почти единственият, напълно удовлетворително оркестриран виолончелов концерт на ХІХ век. Всеки ход, всяка партия, всяка групова или тутти-изява са съобразени с тембъра, характера и регистъра на соловия инструмент, в резултат на което той не “потъва” никъде и би трябвало да се чува добре отначало докрай. Е, господин Хьотцл очевидно прекалено разчиташе на това качество на творбата, защото в няколко важни драматургически моменти съумя все пак да “покрие” челиста. Което сигурно е повлияло по някакъв начин и на сценичния комфорт на Фунг. Но мисля, че състоянието на прочита му не бе драстично повлияно. И ако всички в залата бяха поразени и възхитени от звука на Фунг, от неговата впечатляваща фразировка, от абсолютно сигурната направа на всеки детайл във фактурата на творбата, от интензивната смяна на динамики – от плътно, обемно форте до прозирно фината тишинна деликатност, на мен някак все ми се струваше, че слушам майсторско изделие, старателно изработено, но някак лишено от дълбинен импулс, от органика в експресивността на израза. Често звуковото пренапрежение предизвикваше онова нетърпение във фразата, което я лишаваше от толкова необходимото дихание на нормалния тонов разказ. От необходимата доза емоционално внушение, страст. Струва ми се, че Фунг, независимо от впечатляващите си качества тепърва ще оглежда детайлите, скрепяващи, заявяващи, дори извисяващи стила и характера на композицията. Ще проглежда латентните възможности на нотния текст. Преодоляването на този вид проблематика идва с практиката. И с поредния прочит на познатото вече произведение. И е процес.
На бис този рядко изработен инструменталист поднесе втората, бавна част от тричастната сюита ” Пирин” на Добринка Табакова – оригинално създадена за виола и изпълнена за първи път от Максим Рисанов и претърпяла авторски транскрипции за виолончело и за цигулка, както и популярния марш от популярната “Детска музика” за пиано на Прокофиев, който, ако не се лъжа, е аранжиран за соло виолончело от Григорий Пятигорски. Сигурна съм, че Фунг тепърва ще се “внедрява” забележително и дълбоко в музиката на текстовете, към които посяга. След впечатляващото количество спечелени конкурси му предстои най-трудното – да се самооткрие като интерпретатор с ярка индивидуалност. Което със сигурност ще се случи.