Професор Боян Лечев (1926-2004) бе огромна фигура в музикалната ни култура. Изглеждаше винаги строг, дистанциран, но разговорът с него е останал в паметта ми като нещо много хубаво и ценно, което се е случило в живота ми. Не знам колко от младите ни музиканти помнят тази личност. В Българското национално радио има много негови записи и е само въпрос на време и много малко средства някой да се постарае, поне малка част от тях да се издаде. Две години след като Лечев почина издателство “Добрев” публикува неговите “Спомени” – безценен документ не само за живота на артиста, но и за времето, в което е живял и работил.
Публикувам този разговор с професора, който направих по случай неговата 70-годишнина. Всъщност той ми разказа много повече и аз пазя целия запис. Това е тази част, която излезе във вестник “Култура”. Все още не съм изгубила надежда, че има и любознателни млади хора, които ще пожелаят да разберат нещо, макар и недостатъчно, за това каква личност бе Лечев. Публикувам разговора с въведението към него.
Днес цигуларят Боян Лечев навършва 70 години. За музикалната ни култура този факт има следното „звучене”
– към три хиляди концерта – участия, рецитали, с оркестър
– десетки български произведения, създадени за него и наложени в концертната и инструментална практика от него.
– първи изпълнения в България на творби от Прокофиев, Стравински, Хиндемит, Бритън…
– дългогодишен принос в оркестровата култура на страната ни като концертмайстор на Софийската филхармония
– професор на цигуларите Димо Димов, Нягул Тумангелов, Димитър Пинтев, Иван Петков, Дора Иванова, Дора Бръчкова, Мичо Димитров, Димитър Иванов…и още…и още…
– памет на поколения музиканти и публика за едно изкуство, което те респектира във всяко отношение.
Днес Боян Лечев казва: „Дойде времето на мемоарите”, има един ученик и с усмивка се обявява за „минал в запаса”…като го гледаш и слушаш нищо не може да те накара да повярваш, че седемдесет години не са малко и че „това е пределът”. До много още предели, професоре!
– Професор Лечев, пръв сте изсвирили първия концерт от Прокофиев в България.
– Това е дълга история. Бях слушал някъде по радиото този концерт, още преди да замина за Съветския Съюз. Направи ми много силно впечатление, не можех да го забравя. И след като минаха първите няколко месеца от съвместната ми работа с Давид Ойстрах, и бях получил някак си неговото доверие към мене, на въпроса какво искам да свиря, аз споменах Прокофиев. Този автор тогава беше в немилост – това беше непосредствено след постановлението на ВКП (б) за „руските формалисти”. Ойстрах се съгласи и аз бързо го научих. Като аспирант в Московската консерватория трябваше да изнеса рецитал с един концерт в програмата. Бях научил концертите от Чайковски и Прокофиев. Беше всъщност втората година от моето следване там. До последния момент не знаех какво ще изпълня – за Чайковски беше ясно, че може, но Прокофиев не се свиреше, беше почти забранен. Само Болшой театър играеше „Ромео и Жулиета” – уникален балет. В края на краищата като на чужденец ми разрешиха да изсвиря Прокофиев и това много ме зарадва. Обичах го, мисля, че добре ми се беше получил…затова и заседна така здраво в репертоара ми…и в България го свирих първи – тогава стана скандал в Софийската филхармония, оркестранти отказаха да свирят. Не харесваха тази музика. Не я разбираха.
– И как се преборихте?
– Васил Стефанов се пребори. Когато първият обоист си взе обоя под мишница и тръгна да си излиза, Васил му каза: „В оркестъра има по-възрастни и по-добри музиканти от вас, седнете си на мястото и свирете, както те свирят.”
– Значи има извървян път…
– Е, че как да няма…идете сега и питайте Софийската филхармония за Прокофиев. Той отдавна е класик!
– Този интерес към новото винаги ли е съществувал у вас?
– Ами, по всяка вероятност винаги. Още в детска възраст, като ученик на професор Аврамов, свирех много български произведения, защото и той ги свиреше и някак естествено съм закърмен с любовта към българското творчество, то е съвременно творчество…Разбира се по-късно се запознах с творбите и на други големи, световно известни композитори – Хиндемит, Стравински, Онегер, Бритън, Шостакович. И тях съм свирил, просто така съм закърмен.
– Вие имате много, много първи български изпълнения. Например спомням си премиерата на Концерта за цигулка от Марин Големинов – на „Мартенски музикални дни” в Русе – 1969 г. Имахте ли усещането, че свирите произведение, което ще се задържи, ще остане?
– Имах това усещане.
– Можете ли да прогнозирате като изпълнител, кое произведение ще има живот.
– Разбира се, че мога. Ако го харесвам много – значи ще остане. Имах това чувство за Големинов-концерта и за Казанджиев-концерта, примерно, знам, че този концерт ще се свири. Пипков-концерта, на Лилчо Борисов концерта – също…Знам, че ще живее тази музика, много качествена е, разбирате ли, много хубава.
– Периодът с Ойстрах…
– Първо, общуване с един гениален човек. Един превъзходен музикант и цигулар, а като човек беше слънчев, добър, мил, любезен, с невероятно чувство за хумор – много знаещ, много можещ…
– Кои бяха ваши съвипускници тогава?
– Големи цигулари станаха Виктор Пикайзен, който беше тогава по-малък от мене, учеше частно при Ойстрах, но участваше в продукциите на класа, синът на Ойстрах…имаше и други чудесни цигулари, но малко от тях направиха голяма кариера.
– Като дойдохте тук с този нов репертоар, давахте ли си сметка, че прокарвате път?
– Не разбрах въпроса: какво значи да прокарваш път?
– Например, да учите слушателите да слушат нещо ново, да учите оркестрантите да свирят нещо ново, ето вие разказахте случая с първия концерт на Прокофиев – това имах предвид.
– Аз знаех, че рано или късно те ще дойдат до новото, бил съм абсолютно убеден, че ще дойде момент, когато тази музика ще се харесва…
– В отзивите за вас винаги се е подчертавала тази сигурност, която лъха от вас във всичко, което правите, когато свирите…
– Добре, че е изглеждало така…вярно е, че рядко съм бъркал на сцената – да кажем на сто концерта ще се случи веднъж. И то така, че я е разбрал някой, я не…Благодарен съм, че ми се е случвало, защото това е все пак опит, да знае човек какво да прави в такъв момент, нали?
– Спомняте ли си първото произведение, което беше написано за вас от български композитор?
– Е, Пипков-концерт беше написан за мен (1952). Той е посветен на българската младеж, аз бях тогава младеж, бях на 24-25 години, но това е първото произведение, което лично съм работил заедно с автора…страница по страница. Бяха незабравими вечери с този голям български музикант. Тогава се сближихме много. Голяма история беше, когато изкопах сонатата, която той не даваше да се свири….
– Тази за цигулка и пиано?
– Чудно произведение, великолепно произведение! Когато бях в Москва, той дойде с авторски концерт там, свири с Коган и Ростропович триото, клавир-квартета той самият свири…А сонатата трябваше да изпълни Галина Баринова, известна руска цигуларка. Сонатата не е чак толкова трудна технически. Трудна е като дух, като характер, като съдържание, а има и много неравноделни тактове вътре, които се редуват на пръв поглед не съвсем логично. Галя не е могла да ги разчете и отказала да свири сонатата, като казала, че това е едно формалистично произведение…Пипков й повярвал и захвърлил нотите на тавана в някакви прашни сандъци…
С него работехме върху концерта обикновено късно вечер – той напише две-три страници, извика ме да ги пресвирим, да разсъждаваме върху тях, така се оформи целият концерт – страница подир страница. Една вечер, след като бяхме приключили работа, той не стана от пианото. Каза ми: „Аз съм писал вече за цигулка” и почна да свири някакви хармонии, много странни. По-късно разбрах, че е било втората част от началото на сонатата с главната тема. Това, което чух ми направи много силно впечатление, но увлечен в концерта бързо го забравих. Може би две години след премиерата на концерта ми трябваше интересна българска пиеса за поредната програма. И се сетих за тази соната, обадих му се по телефона, той почна да говори уклончиво: „Аз не държа това произведение да се свири”. Срещам го: „Другарю Пипков, дайте да видим тази соната…” Той пак така…И се обадих на Яна. Викам й: „Яна, слушай сега, баща ти е написал едно произведение, което, не знам защо, не иска да се свири. Струва ми се, поне от това, което чух от него една вечер, че е много интересно нещо. Каза че е горе на тавана в едни сандъци. Хайде, когато го няма, да дойда и да намерим сонатата. Тя каза: „Хайде”. Може би е забравила, оттогава минаха много години. Намерихме клавира на сонатата. Пресвирихме я със Снежина (Гълъбова, б. а.) и се потресохме – уникално произведение, невероятно! Научихме го веднага, за пет-шест дни. Обаждам се на Пипков и му казвам: „Приготвили сме ви със Снежина една изненада.” Отиваме при него. Викам му: „Сега ще седнете тук, няма да се обаждате, ние ще ви свирим, след това каквото имате, ще ни кажете.” Започнахме да свирим, още на първия тон (пее) той стана прав, отиде до прозореца и през цялото време гледа навън. Когато свършихме, дойде при нас, погледна нотите и каза: „И тази музика нарекоха формалистична.” Това му беше реакцията – значи харесало му е (смее се) това, което е написал. След това я свирихме на домашни концерти у тях. Включих я веднага в рецитал и тя заживя нов живот – значи, възкреси се.
– Имате ли усещането, че нещо сте пропуснали в живота си на цигулар?
– Ами по всяка вероятност много съм изпуснал…Не може, не може всичко, което мине през главата на човек, да се осъществи. Много литература, която исках да изсвиря, не можах да изсвиря. Направил съм това, на което съм бил способен. Щом не съм направил повече, значи толкова съм могъл.
– А как ви дойде идеята да работите и като концертмайстор на филхармонията – Академията, концертната дейност и на всичко отгоре концертмайстор?
– Искахме да направим голям оркестър. Бяхме много близки с Константин Илиев и Добрин Петков. Получи се естествено. Стана дума веднъж, аз се съгласих. Но това беше неистова работа…много дини под една мишница. И…оркестрова, и солистична, и педагогическа, и обществена работа, и какво ли още не! Може би и затова ми затрепераха ръцете на стари години. Младостта не знае граници…Сега се питам защо съм го правил (смее се) Правил съм го! Така, да черпиш с пълни шепи от живота, всичко да хванеш, всичко да опиташ, всичко да направиш…
– С кои български музиканти ви свързва повече от едно сътрудничество? Родили ли са се приятелства от тези сътрудничества – с композитор, с музиканти?
– Мисля, че да. Ами Константин Илиев, Добрин Петков, Васко Казанджиев, Лилчо Борисов, колегите. Не говоря за по-възрастните от мене, с които също имахме чудесни отношения като Владигеров, Големинов, разбира се те са ни били и професори, те са ме учили, а след това и като колеги…Веселин Стоянов – обикаляхме България с негов авторски концерт, това са незабравими дни, разбира се, или с Владигеров също – пътували сме много из цяла България, в Русия ходихме.
– И сте свирили заедно с Владигеров?
– Заедно с него, разбира се.
– И какво свирихте?
– Негови произведения (усмихва се)
– Той добър партньор ли беше?
– Изключителен! Изключителен!
– Удобно се чувствахте…
– Когато за пръв път свирих със Софийската филхармония, свирих негов концерт, първия му концерт със Саша Попов и Софийската филхармония – непосредствено след девети септември. И…нямаше тогава корепетиторски институт в Академията, а трябваше да го науча най-напред с пиано. И професор Аврамов помоли Владигеров да ми партнира. Тогава за пръв път свирих с него. Няма да забравя, когато той започна малката интродукция в началото, на мен ми полазиха мравки по гърба. Невероятна дарба! Велико нещо! Свири и ръмжи, и се леят от рояла някакви звуци – фантастично просто, всичко залива. Три пъти са ми лазили мравки по гърба. Това беше първият път. Допир до нещо изключително, нещо страшно, което става до мене. Вторият път беше, когато чух за пръв път Виктор Пикайзен. Беше у Ойстрах, той беше пътувал някъде и ни викаше вкъщи да си наваксваме уроците. Заварвам там едно момченце с къси панталони. Ойстрах казва: „Хайде сега, Витя, пиесата от началото до края.” Той започва да свири и аз така като омагьосан, виждам до себе си гений. Невероятен! Вундеркинд от изключителна класа! По едно време забелязвам, че Ойстрах ме гледа и леко се усмихва, вижда какво впечатление ми прави това момченце. Свършва урока и след като Витя си отива, той ме пита: „Какво ще кажете?” Викам: „Не съм подозирал, че може да има такъв талант. „ Той се смее и казва: „Може би Менухин на тази възраст е свирил така, но мисля, че този има повече и от Менухин.”
– А третият?
– Когато пристигнах в Москва, обадих се на Ойстрах. Ние се познавахме от София. Бях му свирил тука като звездица на нашата консерватория и той каза така, както един гост би казал, че ако ме изпратят в Русия, би ме взел в класа си. Обаждам му се, той урежда там да ми направят прослушване и ме пита: „Утре какво ще правите?” Викам: „Ми, нищо нямам да правя.” „Аз имам рецитал, искате ли да дойдете?” Вади един билет и ми дава. Тогава за пръв път отидох в голямата зала на Московската консерватория. Той свири първата соната от Прокофиев. Там също усетих, че ми лазят мравки по гърба.
– През цялото време усещам как сериозно стъпвате на земята. Преди малко употребихте определението „една звездица от консерваторията”, после Ойстрах дошъл и от учтивост казал: „Можете да го изпратите.” Вие нямате ли съзнание за това, което всъщност реално сте извършили (колкото и високопарно да звучи) за българската музикална култура, като музикант, като педагог?
– Имам усещане не само за себе си, а за цялото поколение. Вкрючвам вътре Добрин, Константин, Васко Казанджиев, Васко Арнаудов и редица, и редица хора на наша възраст, които като че ли продължихме пътя на нашите учители.
– „Добре го продължихме”, не казахте.
– Е, мисля, че добре го продължихме. Като сравнявам споменатите имена с предшествениците им, мисля, че по-добре – няколко стъпала. Образовани хора, не само даровити, но и много образовани. И Константин, и Добрин – блестящи глави – мисля, че си изпълнихме мисията. Много са седемдесет години, много от тези хора вече ги няма, недейте забравя, значи – човек има чувството за изпълнен дълг, но като че ли вече е на края, на предела. Аз съм дошъл на тази възраст, когато вече трябва да започна да пиша, няма как…искам да напиша за приятелите си, които си отидоха. Те заслужават нещо сериозно, не хвалебствено…Има какво да се каже и за Константин, и за Добрин…за многобройните музикални празници, които те подариха на България и за пътя да се стигне до тях.
В. „Култура” 1996, бр. 13