Вихри се и се коментира вече близо две седмици. Откакто режисьорът и преподавателят проф. Иван Добчев “си позволи” в интервю за сайта “Площад Славейков” (впрочем разговорът можеше да бъде малко по-добре редактиран и, като казвам това, нямам предвид да е цензуриран) да съобщи прямо и ясно, както впрочем той винаги говори, не съвсем ласкавото си мнение за актьорското присъствие на своята ученичка Мария Бакалова във филма “Борат 2”, без, видите ли, да се съобрази с факта, че за тази своя роля тя е номинирана за “Златен глобус”. Като всеки последователен артист, Добчев обяснява своите естетически несъгласия с изкуство, което флиртува с масите и което днес е трендът. Добчев го формулира абсолютно точно: “Просто разбирам, че такава е модата, такъв е сленгът, на който тези хора разговарят с публиката си. Тяхната публика, естествено, не е публиката на “Сфумато” и никога няма да бъде. Ние никога няма да слезем дотам да имаме стадиони с публика.” Съвсем ясно е, че става дума за естетически противоречия между това, което Добчев търси в изкуството, и това, което Саша Барон Коен предлага.
Леле какъв вой, предимно женски, се надигна! Къде ли? Въпросът е излишен – естествено във Фейсбук. Добчев беше обвинен във всички възможни грехове… най-вече в сексизъм (закъсняхме с me too, крайно време беше) и в некадърност, естествено. Когато тази социална платформа бе създадена (2004) едва ли някой допускаше, че участието на повечето хора в нея ще се превърне в цел и смисъл на съществуването им. В зависимост. Изведнъж усетиха, че могат да се изказват по всички въпроси, по всякакви теми…Да заявяват присъствие, а, оказа се, да бъдат забелязвани. И чути. Което в реалния живот сигурно не им се случва често. Препращали са ми страници от фейсбук по различни поводи – чела съм мнения и коментари, които са ме поразявали с агресията си. Което също е повод за замисляне.
В цитираното интервю големият български режисьор просто отстоява кредото си на артист, което той и Маргарита Младенова защитават последователно и в създадената от тях театрална работилница “Сфумато” (някой спомня ли си през какви перипетии минаха тези хора, за да имат място за работа), и в други театри, където са били канени като режисьори. Бедата им в нашата страна е, че те могат и правят високо изкуство, експериментират и търсят, не се изкушават да флиртуват с публиката, не се уморяват да предизвикват не само чувствата, но и мислите на своя зрител и, в края на краищата, да го образоват, да го въздигат естетически. Така че този /уж/скандал отново маркира разликите и противоречията между високото и ниското в изкуството. Ако някой се усъмни в твърдението ми, че филмът на Саша Барон Коен не е в първата категория, моля, нека да го гледа. Аз мисля, че този филм седи по-долу и от втората категория, в което, впрочем, пак няма нищо обидно. Може това да е постигната негова цел. А и от “Златен глобус” вече са отличили Мария Бакалова с номинацията си, което е реален шанс за награда. Но това не означава, че всички дружно трябва да харесат филма и участващата в него Бакалова. И ако не викаш “Ура” за нея, защо трябва да се мисли, че я мразиш. Или й завиждаш. Христоматийна истина е, че в избора на изкуство определящи са естетиката и вкусът на избиращия.
Винаги се е знаело, че високото изкуство е за доста по-малко хора. Съответно, то носи и много малко пари. Който се стреми към него, който има таланта, естетическия филтър, подготовката и идеала за него, който го отстоява, много добре знае, че е обречен на скромен живот и на известна маргинализация – особено днес! Но това не го интересува. Интересуват го интелектуалните и естетически провокации, които главата му може да роди и да предложи. Но който има и най-малка представа за развоя на изкуствата няма как да отрече, че именно тази категория артисти го предизвикват. Това е азбучна истина. Да, ама животът ни стана такъв, че припомнянето на елементарни факти вече се налага все по-често. Кривата, която е тръгнала надолу скоро наистина ще стигне до а-то и б-то.
Това, което наричаме изкуство за масите пълни наистина стадиони и носи много повече приходи. В този смисъл артистичният живот предлага избор между развитието или прогреса в изкуството и търсенето на популярност на всяка цена. Компромисите, които се правят в заиграването с политическа или друг вид конюнктура, за да се угоди на масовия вкус, също имат своята цена. Но на тези, които ги правят тази цена не винаги им харесва. Много често попадам на хора, които обичат да играят с тълпата, а в същото време имат претенцията на творци, които създават високо естетични, революционни, едва ли не, произведения. Чувам подобни „скромни” самоопределения доста често по медиите.
“Нито един художествен жанр не може да се роди само върху гола занимателност”, пише Бахтин в своите “Въпроси на литературата и естетиката”. Но съвременният живот ни показва всекидневно, че много неща се раждат именно върху идеята за голата занимателност и имат претенция, че са художествен жанр. И много започнаха да се сърдят, да се карат, когато някой им съобщи, че не е съгласен. И какво правят – понеже за разговор с авторитета не им стига пълнеж, те започват да го ругаят, да го обиждат, да го квалифицират. И пак – не гледайки го в очите. Тази практика, този манталитет страшно улесняват премахването на субординацията в обществото. Въпросът за йерархиите и мястото в тях често е болезнен за много хора с илюзии за самите себе си. Но всяко реално общество пази своите интелектуални авторитети и продължава това, което са му предали. Доколко ще станем или няма да станем истински в това отношение, зависи само от нас. По този въпрос не ми останаха оптимистични прогнози.