Заглавието донякъде дава представа за изживяването, което цигуларката Албена Данаилова дари със соловия си рецитал на всеки един, който бе в камерната зала „България“ на 3 октомври – отново продукция на „Софийски музикални седмици“. Разбра се, че това е първият й рецитал, в който на сцената бе само тя с цигулката си и нотния пулт пред нея. И с една програма, която респектираше със съчетанието на различни почерци на важни композитори предимно от ХХ и ХХI век. Сериозна, дълга и много сложна програма! В нея съжителстваха Соната оп. 31 № 2 (1924) „Навън времето е толкова хубаво“ от Паул Хиндемит, Соната (1927) от Ервин Шулхоф, Капризите „Червената цигулка“ (1999) от Джон Корилиано, Соловата соната (1947), оп. 115 от Сергей Прокофиев, пиесата със заглавие „Vor dem Spiel“ (Преди играта – 2026) от Георги Арнаудов, посветена на Албена Данаилова (световна премиера), „Менестрел“ из цикъла „Впечатления от детството“ (1949) от Джордже Енеску и Втората цигулкова соната (1969) на Любомир Пипков. Близо два часа чиста музика! Разбира се, това не е най-важното. По-важен тук е изборът на тази великолепна цигуларка, изпитанието, на което е решила сама да се подложи, за да извая една своеобразна панорама от произведения за соло цигулка и да предложи своите версии, своите прочити на тези твърде различни композиции. И същевременно да използва богатата музикална лексика, която й предлагат, за да разгърне мащабно, мощно своето звуково въображение.
Провокира и въображението на слушателите си, защото като изключим музиката от Корилиано, която е свирена по-често тук, всички останали творби са малко познати на българския меломан, поради рядкото им изпълнение. Ще попитате защо. Ами всяка една от тях изисква не само много високо професионално инструментално ниво. Изисква също сериозен, смислен подход към нейния прочит, дълга работа върху постигане на стилистичните специфики на всяка една и овладяването им. Това не е за всеки, колкото и да е известен и можещ. Много добри цигулари от България, които работят в чужбина на престижни места избягват този вид литература – сложно, бавно, изисква много извънреден труд. Докато „бестселърът“ е нещо друго – свири се непрекъснато, добре познатo е, лесно за припомняне и бързо за изпълнение. Бързината днес се оказва важно условие за успех. Но си мисля, че обикновено към нея се стремят музиканти, в чиято същност „къкрят“ несигурност и жажда за постигане на успеха днес, не утре. Мисля, че Албена е от другата категория, което тя не веднъж ни е съобщавала с редките си прочити на опуси от звуковия ХХ век. Тук ще припомня и подхода й към Първия цигулков концерт на Владигеров и към Концерта за цигулка на Корнголд – две незабравими за мен интерпретации. Тя е също толкова впечатляваща и
като камерен музикант. Последно я слушах заедно с Веско Стамболов, Румен Цветков и Александър Сомов в програма с музика на Пипков. Разбирам с радост, че е от изпълнителите, които са под влиянието на творчеството му. Сега, със соловата, втора соната на Пипков тя завърши рецитала си. Убеди ме, че продължава да търси в сложния свят на този автор, чиято музика разширява европейския контекст на ХХ век. Не вървя хронологически по реда на нейната програма, а се подчинявам на емоцията, която предизвика у мен експресията в подхода й към това произведение. Естествено си припомних как изсвири първата Пипкова соната заедно с Веско Стамболов на концерта им миналата година. Тя завихря фразата по един начин, който трудно може да бъде назован, но в това бушуване, което се случва, дисциплината на звуковото й въображение взима превес. Така се получава сериозният баланс между темперамент, емоция и логика. Очертава отчетливо мелодическата линия и в същото време задава на слушателя възможността да участва, да усети психологичния план на звуковото слово, на изказа. Спомням си премиерата на сонатата в изпълнение на Стойка Миланова. Мисля, че й беше посветена. И също така мисля, че Албена достойно „върви“ до Стойка с този прочит. Откроява мелодическия профил, но превъзходно добавя пластовете, които очертават, дефинират интерваликата и полифоничните линии. Нейният размах в изграждането на формата е забележителен. Всъщност това се отнася за всеки опус, който Данаилова представи пред публиката. Спирам се на световната премиера от Георги Арнаудов. Неговата пиеса Vor dem Spiel – Преди играта е инспирирана от едно невероятно стихотворение на сръбския поет Васко Попа (благодаря на Яна Букова). Познавам сериозна част от музиката на Георги Арнаудов, писала съм за нея. И винаги продължава да ме смайва, а тази пиеса ми даде отличен повод за това да установя за пореден и винаги различен път при музиката на Георги, как повторението на един тон може да създаде наратив – интересен, провокативен. Как пределната икономия в употребата на тонове може да създаде впечатлението за сериозно звуково пиршество, за обем, за който други, които се наричат композитори не могат и да мечтаят. Въпреки нотния излишък, който струпват върху партитурната страница. Знаците на Арнаудов не са много, но са съществени. Една верига от повторения придобива способността да се променя с всяко – метафорите следват една след друга. Чуваш същия тон, но в разказа вече си на друго място. Разбирам много добре защо Арнаудов се е спрял, вдъхновил, усетил и продължил в звуци стихотворението на Попа – и той е способен „да пада дълбоко, дълбоко, дълбоко на дъното на свойта бездна“. Бих казала, че без това падане той не би бил композиторът, който е. Албена разгъна цялата гама от състояния, създадени, предложени от композитора – от едва доловимия шепот до завладяващата неистовост. Арнаудов продължава своята игра по неговия спокоен, понякога шеговит, понякога двусмислен, понякога съвсем директен начин, създава впечатлението на сигурен в успеха си автор, но съм убедена, че амплитудата на неговото емоционално движение също предполага сериозно вътрешно усилие „да останеш цял“. Силно въздействаща пиеса, в която знаците на будната древност създават специфичния съвременен почерк и която в случая е намерила абсолютния си изпълнител.
Още светове донесе Данаилова в своя рецитал. Как да не се заровиш в спокойните осминки и четвъртинки на сонатата за соло цигулка на Хиндемит – един изпълнен с хумор плод на новата обективност, толкова актуална за двайсетте години на миналия век. А съвсем непознатата за мен соната на Шулхоф в концептуалното интерпретаторско решение на Данаилова се разкри с цялото многообразие в почерка на този много специфичен австрийски композитор. Прокофиевата солова соната също рядко се свири. Каква пиеса само! Към това късно творение на композитора, създадено с инструктивна цел за ученици, Данаилова пресъздаде великолепно цялата верига от цигулкови похвати, които класическата литература предлага, използвани от композитора. Дори и във виртуозната лекота, която сонатата предполага, Данаилова построи драматургията въз основа на промените в звука. Мисля си, че тя чува по особен, неин начин различните звукови предложения от композитора и създава своя звукова драматургия – това особено силно почувствах именно в тази соната, както и в композицията на Джордже Енеску.
Албена Данаилова ми подари много интересна и рядко изпълнявана музика. Високо оценявам този неин труд, да не кажа подвиг, защото смисълът и значението, които излъчва нейният прочит предполагат сериозно количество часове за решения по отношение на подхода към тези творения. Възхищавам се на нейното любопитство, на нейното неспокойно битие, на търсенето, което реализира във всеки един момент, свободен от редовната й служебна отговорност на концертмайстор на Виенската филхармония. Тази дама никога няма да спре да ме изненадва. За което съм й дълбоко благодарна.