Два камерни фестивала – Пиано екстраваганца и Изкуството на барока бяха открити в залата на военния клуб – съответно на 23 септември и на 7 октомври. И всичко щеше да бъде нормално в oтразяването им, ако студът в залата на военния клуб на откриването на бароковия фестивал не беше предизвикал зъзнене и съответно разболяване, което забави рефлексиите. Фестивалът с основател и ръководител Людмил Ангелов бе открит с рецитал на Красимира Стоянова и Людмил Ангелов. Като дуо те работят не за първи път и тяхното изкуство е било обект на внимание в блога. („Гласове пленяват тишината“ – 25.10 2021). Пет години по-късно имам възможност отново да ги слушам като ансамбъл с много по-различна програма, която съчетава песента с арията и в която са поканили да пее една съвсем млада дама – ученичка на Стоянова.
Годините вървят и сякаш всичко и всички се променят. Но не чувам да се променя пеенето на Красимира Стоянова. Не, не съм права, променя се, разбира се, при това най-вече гласът, който с осъзнатото си равнище на качество, на възможности все по-интересно и неочаквано „работи“ с нюансировка, с промяна в обема и в тембъра. И друг път съм писала (и не само аз, допускам), че Стоянова има извънредно тембрист глас и благодарение на техниката си извлича от него само цвета, който й е необходим за дадената фраза или в подчертаването на важен, според нея, елемент от музикалния и словесния текст – тя може да степенува артикулацията им, с което прави още по-интригуваща своята версия за творбата. Тук, още в началото бях покорена от четирите песни на Гуно, които двамата с Ангелов поднесоха с такова изящество! В O, ma belle rebelle на гласа е дадена свободата да рисува върху остинатното движение от разложени акорди в пианото драмата на влюбения, любимата на когото му отказва дори целувка. Диапазонът на кантото е не повече от октава, но това ограничение от автора Стоянова използва с впечатляващо въображение, разчитайки на гъвкавото движение на гласа и смяната на цветовете в него. Също и във Venise (Венеция) по текст на Алфред дьо Мюсе, A une jeune fille (На едно младо момиче) по текст на Eмил Ожие и Серенада – т. Виктор Юго. Да, изящество, елегантност, вкус, лекота – с всичко Стоянова излъчва и внушава удоволствие. То се дължи и на музиката, и на подхода към нея, и на гласа й, на маниера й на вокализиране.
Последва изненада за публиката – появи се една съвсем младa, ненавършила 17 години, певица, чието име е Анжелина Денчева. Тя е по-скоро колоратурно сопрано. Разбрах от интернет, че сцената не й е чужда – играла е Козета в мюзикъла „Клетниците“. Тук цялото й присъствие излъчваше стеснение, но не така беше, когато запя. Беше подготвила три никак не лесни арии – на Снежанка от операта на Римски-Корсаков, на Нанета из „Фалстаф“ на Верди и на Блонда из „Отвличане от сарая“ на Моцарт. Три трудни преминавания – руска музика, късен Верди, Моцарт! Три образа, които Анжелина някак на шега представи и ако е имало някакво притеснение у нея, аз не можах да го усетя. Тя е много музикална, има слух за фиксирането на необходимите щрихи във фразирането, интонационно точна, прецизна. Мисля, че най-добре се представи със Снежанка, последвана от Нанета. А Моцартовата реторика още й е проблематична, както и отношението й с немския език – сравнено с предните откъси. Но това е, според мен, съвсем нормално за толкова млада дама, чиято надареност и интелигентност са извън всякакво съмнение. Разбрах, че работи с Красимира Стоянова, което от една страна в много отношения личи – фраза, легато, както писах вече – щрих, динамика, която предстои да се детайлизира (но всичко с времето), както и сценичното й поведение, от друга. Във всеки случай, тя очевидно върви по верния път, води я голяма певица, така че съм сигурна, че скоро пак ще я чуя.
След Анжелина Денчева, Стоянова пя арии из „Русалка“ на Дворжак, на Адриана из „Адриана Лекуврьор“ на Чилеа, на Амелия из „Бал с маски“ и на Леонора из „Силата на съдбата“ на Верди. Тази дама на вокалното изкуство има способността да приласкава слушателя си с култура, емоция, игра със стиловете, която винаги рефлектира в звукоизвличането й. Да го кани за една обща, красива игра. Пее с една свобода, която отказва всякаква преднамереност, която предизвиква копнежа на публиката да улови всичко, да го задържи, да го осмисли. Ариите са толкова популярни, но всеки път, когато ги пее Стоянова сякаш преобръща текста им емоционално, изгражда ги върху някакъв вид свободно роене на звукови ситуации. И винаги прочитът й ме изненадва. Особено когато е с партньор като Людмил Ангелов, с когото, вижда се, са съвсем заедно и по отношение на култура, и по отношение на стилистика, и по отношение на естетика. Двама големи артисти с кауза!
Фестивалът „Изкуството на барока“ тази година празнува своето двайсето издание. Изненада ме този юбилей. Много добре си спомням първите концерти от фестивала. Но това не е най-важното. Най-важна в тази, вече респектираща история на бароковия форум е личността на цигуларката Зефира Вълова. За мен тя е олицетворение на талант, сила, целенасоченост, неуморимост. На музикант, който постоянно преследва и реализира целите си и от сравнително скромното начало на фестивала, който тогава приемахме като един опит да се намери по-видно място на бароковата култура в България, тя разгърна неимоверно пространствата на събитието, направи го известно и необходимо в цяла Европа. Направи го привлекателно за най-сериозните изпълнители и изследователи на ранните епохи, които след много кратко време не се поколебаха да се включат в историята на фестивала. Не съм и допускала, че на българска сцена ще чуя музиканти, които познавах само от записите им. Не съм и мислила, например, че след като съм преживявала музиката на Пърсел с невероятната английска певица Ема Къркби ще мога да я чуя на живо на фестивалната сцена, при това с партньор българския лютнист Явор Генов. И още повече – че ще разговарям с нея (естествено със съдействието на Зефира) преди 7 години за традициите в съвременното изпълнение на бароковата музика. Но „Изкуството на барока“ изкуши много световни имена от тази област да музицират в София. Няма как да изброя всички, но все пак ще спомена Изхар Елиас, Алексис Косенко, Бароковия оркестър на Европейския съюз и Ларс Улрик Мортенсен, където Зефира е и концертмайстор, Ерик Босграаф, Василий Илисавски, ансамбъл Les Ambassadeurs. Мисля, че съществуването на този фестивал създаде общество барокисти – не само сред публиката, но и сред музикантите. Като любимия ми български вокален ансамбъл Cantanti dai monti verdi, които Зефира също кани в концертната листа на фестивала. И като непрежалимия пианист, органист и учен Янко Маринов (1975-2025).
Фестивалът продължава, както и срещите с интересни музиканти. Откриването (7.10) бе поверено на британския ансамбъл „Сарабанд“ с програма, назована „Любов след бурята“, която представлява поредица от френски кантати. Ансамбълът е с подвижен състав. Тук, в София беше секстет – две цигулки, флейта, виолончело, теорба и китара, а солистите бяха сопранът Хилари Кронин, мецосопранът Емили Грей и тенорът Самюъл Боудeн. Изпълниха музика от Льоклер, Монтеклер, Маре, Льофебр, Рамо, Шарпантие и Дювал. По-голямата част от нея бе театрална и тримата певци бяха не само мизансценно ангажирани, но и използваха съответни костюми. Лично за мен предостатъчно като въздействие беше тяхното музициране – отлични инструменталисти и певци, с толкова дълбоко познаване на епохата и така диференцирано съотнасяне на различните видове фактура, че за мен бяха съвършено ненужни театралното костюмиране и пластичните движения по сцената, която и без това бе доста малка за този замисъл. Много по-интересна за мен бе звуковата пластика, моментите на афект, които постигнаха и с които биха задържали сериозно вниманието и без притеснението от съвсем икономичното сценично пространство.
Благодарение на фестивала „Изкуството на барока“ и на неговия артистичен директор Зефира Вълова софийската публика се запозна с още един, много качествен в музикално отношение, английски бароков ансамбъл.