Фамилните имена на младия пианист подсказват на всеки, който стои по-близо до музикалното изкуство, че той е наследник на две изключителни певици – Анна Томова-Синтова и Хилдегард Беренс. Но животът на младия Антони Синтов-Беренс още от пет-годишната му възраст се определя от звука на пианото. Имах възможност да разбера, че той е абсолютно убеден в пътя си на концертиращ пианист, по който вече е поел от няколко години. През това време той печели конкурса „Младежта музицира“ в Германия, както и златен медал на Международния музикален конкурс във Виена, разширява своя репертоар с произведения, създадени от 18-ти до 21-ви век, концертира в Германия, Австрия, Испания. Неговата кариера не се развива бурно, стремглаво, а следва логиката на внимателното, проникновено, умно, консеквентно развитие, основано на талант, стабилност и постепенно разширяване на инструменталния ресурс. Който по настоящем е респектиращ.
Дебютът му в зала „България“ заедно със Софийската филхармония под диригентството на Любомир Денев-син бе включен в репертоара на Академия Фортисимо. Не бях стъпвала на концерти под знака на „Фортисимо“ много отдавна, защото имах твърде неприятни спомени от начина, по който се поднасяше музиката на една публика, състояща се от майки с техните деца. И тези майки не знаеха точно как трябва да се държат на концерт и да покажат на децата си някакъв вид приемливо поведение. В залата се шумеше, приказваше силно и беше доста неприятно. Но още по-неприятно бе това, което се случваше на сцената. Защото там се разиграваха от много добри артисти много слаби текстове, уж свързани с композиторите на произведенията, предвидени в концерта. А самите произведения се изпълняваха, нарязани на части и понякога прекъсваха по съвсем нелогичен, нелеп и антимузикален начин.
Не беше така на концерта с Григ-програма, солист на който беше Антони Синтов-Беренс. Артистът Валентин Ганев конферираше между частите по време на изпълнението на първата сюита „Пер Гинт“, като се спираше на съдържанието на всяка от тях. Денев-син стои добре на пулта, личи натрупаният опит в неговата мултифасетна дейност. Но това е само една предпоставка в практикуването на тази професия. И в подхода към съответната програма. Нямам представа за размера на репетиционното време, но някои проблеми в звученето на групите, в баланса между тях и усещането, че някъде просто текстът се пресвирва, защото е познат и не е необходимо много да се работи, надделяваше.
Но аз пожелах да бъда на този концерт заради пианиста, чийто изпълнения вече бях слушала в интернет. Сега ми се предлагаше възможността за „жива“ среща с него. Бях убедена, че той никога не би се съгласил на компромисни решения за провеждането на концерта „на части“, както беше по-рано в цикъла „Фортисимо“. И не се излъгах – беше традиционен концертен ритуал в по-ранен час на деня, очевидно с мисъл за предполагаемата детска публика.
Най-напред бих искала да фокусирам вниманието върху много грамотния подход към концерта от Григ; в неговия прочит нямаше ортографически пропуски или някаква небрежност, нещо, на което да не е обърнато изключително внимание. Точно обратното – владееше всеки детайл в сложната клавирна фактура и с великолепен драматургически усет разгърна музикалното развитие. Оркестърът партнираше нормално, без извънредни бонуси към творбата по отношение на звука. Имаше определени моменти, когато беше необходимо диригентът да погледне този, когото съпровожда, за да са заедно и в последния тон от фразата, което не винаги се случваше, а пианистът определено не го очакваше. Но на мен ми направи силно впечатление маниерът му на разговор с романтичния стил. Напусна стандартната приповдигнатост, много експлоатирана от негови колеги и предпочете изразност, която респектираше със сдържана, но дълбока емоция без излишество в реториката, с елегантност на фразата, с изискано легато, но и плътна, мощна, но не груба акордова техника. Този концерт често подвежда и много по-опитни и известни от него пианисти да играят с „капризите“ на формата – колебания в агогиката, различно формулирана ритмика, редуване на разнообразни щрихи, понякога изкушаващи изпълнителя да ги преувеличи. При Беренс всичко беше много сериозно премислено и експлицирано. С вкус и с един очарователен комплекс от темброви вибрации, които колорираха великолепно клавирното слово. Покори ме зрелостта на младия човек, който използваше своята енергия за да разположи по най-подходящия начин музикалния текст във времепространството. Направи го великолепно, защото има огромен ресурс и като интерпретатор. Всичко, което поднесе на публиката Антони Синтов-Беренс ме провокира да си мисля за това, как би звучала музиката на Брамс в неговите ръце. Надявам се, че срещи с него ще ми се случат отново.