Този път фокусът е върху два камерни концерта. Единият бе озаглавен „Завръщане“ (16.09) и покани публика в зала „България“. Ансамбълът „Камерата Булгарика“ заедно с атрактивното мецосопрано Светлина Стоянова положиха началото на откровен, на озарен диалог със софийската публика. Няколко думи за „Камерата…“: съставът е основан преди три години от кларинетиста Димитър Московски за да свири на първата конференция на Alliance for Responsible Citizenship в Лондон, по-късно в Бавария.
Концертът, за който става дума в настоящия текст е завръщането или може би възстановяването на ансамбъла три години по-късно. Не знам, а и не е толкова съществено. По-същественото е, че тази камерна формация „работи“ със собствени аранжименти (предимно на Мирослав Георгиев) и притежава таланта да създадe в публиката усещането, че споделя с нея, че иска заедно да преживеят този момент. Не просто концерт, не просто умело професионално интерпретиране на определени пиеси – тук трябва да добавя, че пиесите са от евъргрийните на класическия репертоар, а да изразят радостта си, че музицират, че имат възможността да си посвирят заедно, да посвиpят и на хората. Това излъчване рядко се случва от професионални музиканти. В чудесната програмна книжка за концерта има техните имена, които считам за необходимо да изпиша: Мирослав Георгиев е артистичен директор и пианист, Стоимен Пеев е концертмайстор, Елизабет Гекова – цигулка, Стефания Янкова – виола, Линда Манчева – виолончело, Емил Гунев – контрабас, Лора Кръстева – флейта, Димитър Московски – основател, продуцент и кларинетист, Александър Владигеров – тромпет и флюгелхорн, Маргарита Бозукова – тромпет, Михаил Михайлов – валдхорна, Габриела Томова – валдхорна, Хорхе Фелипе Нието – тромбон, Борис Йорданов – тимпани и Чарли Милов – перкусия. По-запознатите с процесите в музикалния живот ще отчетат, че тези музиканти са едни от най-добрите в оркестрите, в които свирят. Няма случайни хора в ансамбъла. Няма хора, изтъкани само от единствено необходимия професионализъм, напротив, има родени, щастливо облъчени от изкуството си музиканти. След известно разклащане в началните откъси от „Музика на водата“ и Фойерверк-музика от Хендел, нататък удоволствието се появи, заедно с него и чудесната ансамблова спойка, със сериозните солистични изяви, допълваха се с много внимателно взаимно вслушване и така творбата се разстилаше сякаш извезана, многобагрена. Бяха назовали концерта си „Завръщане“, за да маркират „началото на нещо значимо – българска културна платформа, която създава, експериментира, свързва поколения и носи българското музикално изкуство далеч отвън границите на родината ни“ (Димитър Московски). В този проект съществена роля играе и една чудесна певица и актриса – мецосопранът Светлина Стоянова. Тази млада дама е родена за сцена, пее с естественост и рядък вкус по отношение на стила. Чухме я и с арията на Сесто из „Милосърдието на Тит“ на Моцарт, и в Пипковата „Нани ми, нани, Дамянчо“ и в „Съмъртайм“ на Гершуин. Тя е като хамелеон в способността си да променя звука си. Тук това нейно качество бе подкрепено великолепно и от кларинета на Московски, и от пианото на Георгиев, и от тромпета на Александър Владигеров. Тази абсолютна взаимност в процеса на музициране е другата много привлекателна страна на тяхното изкуство освен радостта, която излъчват, свирейки. За този първи свой концерт в зала „България“ се бяха спрели на по-популярни пиеси, повечето аранжирани за състава от Мирослав Георгиев. Той беше създал и джаз фантазия по „Кармен“, в която се включи и Стоянова – с атрактивно суингиране, гъвкава и отворена за различни възможности освен чистата класика.
Другият камерен концерт бе в рамките на фестивала „Софийски музикални седмици“ – в неговия „есенен маратон“. На подиума в камерната зала „България“ се явиха цигуларката Ива Хьолцл-Николова и пианистът Даниел Страхилевиц. Виенска класика и романтика – Моцарт, Бетовен и Шуберт – бе програмата на концерта им. До този момент не бях чувала Николова, която близо две десетилетия е концертмайстор в Брукнер-оркестъра в Линц. Тя очевидно не умее да се рекламира гръмко, както повечето свои колеги – концертмайстори на други известни европейски оркестри, въпреки впечатляващата си биография и като солистка, и като оркестров музикант. Концертът й ме спечели със завършения инструментализъм и много високата стилова култура. Органиката в нейния подход към сонатите на Моцарт и Бетовен и фантазията на Шуберт беше впечатляваща. Рядко чувствителен музикант, тя също е от споделящите изпълнители. Свиренето й доставя удоволствие, предава го на своята публика, разказва музиката с топлота, с естественост, без никакво усилие. Създава атмосфера на интимен диалог със слушателя – сякаш близък приятел иска и успява да те извади от всекидневието с красивия наратив, обусловен от едно инструментално поведение фокусирано върху субстанцията на всяка творба. Изтръгва от нея и преподрежда сериозни пластове, с релефни, ясни звукови трансформации, диференцирани съобразно определения текст. Така Моцарт, Бетовен и Шуберт бяха „изпяти“ с различни по плътност, обем, вибрато, фразиране и щрихиране инструментални гласове. За този ефект естествено допринесе и отзивчивото партньорство на пианиста Страхилевиц, който с лекота играеше с тембър, плътност, с гъвкава динамика около деликатния звук на цигулката. Тяхното съвместно музициране създаваше усещането за едно вътрешно удобство, за едно общо преживяване, което могат да изпитат само много близки хора. Потънали в автентичната камерна атмосфера на своя разговор, двамата с лекота подчертаха и разграничиха едни от други специфичните белези в почерците на всеки от тримата, предпочетени от тях композитори. Неуловимо за описване, за формулиране, но осезаемо за чувстване, за усещане бе същинското ниво на съвместния им музикален прочит. На разкриване на различен културен контекст, който за краткото време на концерта владееше съзнанието и емоциите на публиката. Един колкото нормален, толкова и рядко срещан феномен.