Бях на образователен концерт в зала „България”. Реших да чуя „на живо” как работи проектът „Фортисимо фамилия”. Имах събрани впечатления от емисии на телевизия TV1 – в една от тях създателят на този, все по-разрастващ се, образователен проект Максим Ешкенази употреби музиката на Чайковски, Менделсон, Бърнстейн и др. за тапет на „приказка за вампири” с помощта на много известни български артисти и оркестъра на Софийската филхармония. Оттогава мина време, проектът набира скорост, финансира се много добре от фондация „Америка за България” и вече е популярен в почти всички столични училища, може би и в детските градини, ако се съди по възрастта на голям процент от публиката (мощна и скъпа реклама, но също и агитация на място). Като се има пред вид как високо седящите в държавата мозъци продължават с идеите си „да изведат” изкуствата от учебните програми в гимназиите, точно когато се дооформя самостоятелният вкус на индивида, един музикално-образователен проект действително запълва огромна ниша. Именно затова в неделя сутрин се запътих към зала „България” за да вкуся, както се казва, от новите модерни и успешни практики в образователния концерт.
На касата ми казаха, че седящи места няма: цената на правостоящия билет бе 8 лв – същата като на билета с място. Зала „България” бе пълна с деца и техните родители – от няколкомесечни бебета до 10-11 годишни. Може да е имало и по-големи. Вълнения, врява, радостно очакване, примесено с най-различни обяснения от страна на възрастните за това какво е оркестър, какво прави диригентът и така нататък. Много неща може да научи човек в такава ситуация.
Този първи концерт от четвъртия сезон на Фортисимо-фамилия бе озаглавен „Приказка за Бетовен и Малкия Ото”. Често съм се убеждавала, че жанрът „приказка” е много удобен за определянето на всякакви писмени и словесни начинания. И това тук бе съчинение с най-елементарна конструкция: композиторът Бетовен се среща с „великана-джудже?”, наречен Малкия Ото, разказва на него и на децата в залата кой е и сам или заедно с този Малък Ото „извежда и отвежда” от едната музика към следващата – понякога се добавя някое и друго банално обяснение за това какво „показва” музиката – птички, буря, овчарска песен, животни..например в „любимото” на Ото – Пасторалната симфония. Авторът на тая приказка е Мария Станкова, но съчинението си има и сценарист, чието име е Александър Чобанов – все хора с биографии, които говорят за опит в писането на текстове. Оттук и недоумението ми като чух какво и как си говорят Бетовен и „великанът-джудже” Малкия Ото и до каква степен общуват със залата. Съсипващ с елементарността си разговор, тромави връзки, спасение от нелепи ситуации с някакви смешки, тук-там опити да се включи и залата с „Нали деца?”, на което получаваше отговорът „Да-а-а-а!” Лее се някаква притеснителна инфантилност от сцената . По едно време нашенският Бетовен започна да пита нервно „какво”, какво”, вместо да отговори на репликата на Малкия Ото. С този необикновен драматургичен похват бяхме въведени в драмата с оглушаването на Бетовен: „Мили деца в един етап от живота си Бетовен оглушава и повече не чува. Въпреки това той е писал много музика и даже е дирижирал. Искате ли да чуете едно произведение, когато той е бил глух…”Да-а-а-а” – отговаря щастливо залата. „Да чуете колко хубаво звучи, въпреки неговата глухота…” „Да-а-а-а!” Ако свиренето продължи малко повече от 3-4 минути Малкия Ото веселяшки се провиква от сцената или започва да се движи – сигурно решава, че танцува – да не им стане скучно на децата. И никой не се интересува доколко залата слуша, доколко е в час – защото в залата за целия час не се „чу” 1 секунда тишина. Никой не спомена пред децата, че музиката, която „опакова” (така се оказа) скалъпеното съчинение, наречено приказка, се СЛУША. Пък макар и за малко, макар и в съкратен вид, с някакъв откъс. Апропо откъсите – те също не бяха споменавани, нито господин Бетовен, нито онова нещо, наречено Малкия Ото, не споменаха думите „откъс, част, малко, няколко минути”, за да се разбере, че това е просто кратка извадка от някакво произведение. Тук образование няма. Никакво. Не съм убедена, че има и привикване на слуха към класическия звук. Защото когато той се представя чалгаджийски (определението да се разбира в българския контекст) от това занимание няма никаква полза. Ползата е само за участниците в него, изразена в някакви финикийски знаци.
На сцената бе Софийската филхармония, солисти в музикалната част на приказката бяха цигуларят Светлин Русев и пианистката Лили Богданова, дирижира Славил Димитров, а в ролите на главните приказни герои бяха Владимир Пенев (Бетовен) и Герасим Георгиев-Геро (Малкия Ото).
Получих и книжка, раздаваше се безплатно – албумен формат, 12 страници, луксозна хартия със заглавието на концерта „Приказка за Бетовен и Малкия Ото. Разгръщам я – програма на концерта, снимки на участниците, още една просълзяваща приказка на Мария Станкова – „Целувката на съдбата” – за срещата между Бетовен и малкия Лист. И тя пълна с клишета, с менте-аромат на приказка, с кипящи от превъзходна степен изречения. И излъчва онзи неприятен, малко лепкав вкус, присъщ на всяко конюнктурно изделие.
Една фамилия, една фондация, един стандарт, който е много далече от съвременните практики. От добрите съвременни практики, да добавя. И затова наистина трябва да се говори в динамика фортисимо. Иначе само след десет-петнайсет години публика с култура и настройка за класическия концерт няма да има. Публиката ще иска само маскаради, зевзеклъци, панаири и други подобни, парвенюшки „поляти” с малко Бетовен, Шуберт или Менделсон, съпровождащи разговорите на платилите местата си. Така ще изглежда класическият концерт в България. Ние сами ще си го направим.
Вестник „Култура”, бр. 38