Тази година откриването на фестивала “Пиано Екстраваганца” доведе в София Румънския младежки оркестър и неговия шеф-диригент Кристиан Мандял. Идеята очевидно е била на създателя и артистичния директор Людмил Ангелов, който не е могъл да устои на изкушението да покаже заедно с цигуларя Минчо Минчев и на софийската публика съвсем неизвестния тук концерт за цигулка и пиано от Моцарт/Уилби. Свириха го в същия състав на “Мартенски музикални дни” в Русе, сега и столичани можаха да чуят този, започнат от Моцарт и довършен от британския композитор, органист и хоров диригент Филип Уилби, концерт. Участието на музикантите от Румъния е било сериозно подпомогнато финансово от румънското посолство, от българското министерство на културата и от столичната община. Концертът бе посветен на 15-годишнината от присъединяването на Румъния и България към Европейския съюз. Преди началото му Людмил Ангелов бе обявен за почетен гражданин на София, едно поредно признание за приноса му към българската култура.
Особено интересна бе първата част на концерта. Започна с музика от известния румънски композитор Сабин Пауца (1943), който отдавна живее и работи в Съединените щати. Неговите Румънски танци са остроумно, витално произведение, сюита, съставена на контрастен темпови принцип, с атрактивни оркестрови находки, с вихрени ачелеранди, с въпроси и отговори между отделните групи, с изобретателна ритмика, гарнирана в последния танц с ефектни вокално-речитативни “нареждания”, поверени на дама от оркестъра. Бяха изпълнени с много настроение, със зашеметяваща енергия и след ефектния финал предизвикаха бурна реакция от публиката.
Моцартовият концерт, довършен от Филип Уилби има интересна история. 22-годишният Моцарт започва да го пише в Манхайм, с намерението да го изпълни заедно с концертмайстора на манхаймския оркестър Игнац Френцл. Но оркестърът спира да функционира поради преместването на курфюрста в Мюнхен. Идеята се проваля, а от концерта остават 120 такта от първата част и са оркестрирани 74 такта. Два века по-късно Уилби открива, че върху темите от концерта е създадена цигулковата соната К 306. Възстановява концерта, като използва втората и третата част на цигулковата соната и оригиналната първа част. Така създадена композицията се свири вече четири десетилетия по света. Преживяването този път бе за мен още по-силно отколкото на премиерното изпълнение, защото при артисти като Минчев и Ангелов всеки следващ прочит предлага досъздаване на текста, нещо различно, нещо допълнително изпипано или изненадващо внесено. Трудно е да предам цялостно финия естетически подход на двамата, филигранния щрих, деликатния мелодически разказ, красивата логика в изградената драматургия и през интригуващата темброва игра във фразирането, изваяно и от двата инструмента. Към тази впечатляваща звукова картина добавям и брилянтната пасажна артикулация, лекотата и взаимността в диалога между двамата майстори. И впечатляващите идеи за звука и трансформациите му в различните динамики, които трудно се описват като цвят, интензитет, изисканост, както и перфектното артикулиране на необходимите щрихи, разменяни с очевидно удоволствие между солистите-партньори. Имаха партньор и от страна на Мандял и оркестъра, въпреки че ми се искаше да чуя в тяхното съучастие подобна елегантност на фразата и стиловата завършеност, която им предложи дуото Минчев-Ангелов. Когато идеите на прочита са така ясни и категорично изведени те дават възможност не само на Моцартовата музика да се досъздаде, но също и на оркестъра – да допълни или дори да развие нещо от заложеното в тях. Възможност, от която оркестърът се възползва частично. Прочутият менует от Моцарт (от Дивертименто № 17) бе бисовият отговор на солистите на желанието на публиката да бъде още малко с тях и с присъщата им изящна артистичност.
Осма симфония на Дворжак бе избрал Кристиан Мандял за втората част на концерта. Тази творба е въодушевяваща по отношение на мелодичните си качества, на пасторалното вдъхновение, което идва от солиращите духови инструменти, от ведрия хумор, който лъха от нея, съчетан с баладичния разказ в адажиото, последван от откровеното лирично внушение на валса в скерцото, за да кулминира в ритмуса и вариационната енергия на финала. Музикалният текст на творбата предполага повече импровизационна свобода в прочита, както и интересни идеи за показване на възможностите на един оркестър. Но диригентът в случая се ограничи до една по-традиционна, рутинна трактовка, в която симфонията просто бе изсвирена без особено индивидуален подход в интерпретацията.