Започна поредният традиционен софийски концертен сезон. Очевидно публиката също го е очаквала, защото Софийската филхармония, диригентът Емил Табаков и солистът Светлин Русев бяха посрещнати от препълнена зала “България”. Не бе изненадващо, разбира се – това са артисти, които привличат публика. А и програмата им, фокусирана върху цигулковия концерт на Чайковски и четвъртата симфония на Бетовен също е в репертоарната листа на любителя на класиката.
Тук ми се иска да направя отклонение от рефлексията си за концерта. Мисля, че е необходимо. Последните няколко сезона на филхармонията създадоха реално усещане на меломаните за възможност да слушат известни в цял свят музиканти, да се почувстват приобщени към европейската музикална практика с известни, но и големи музиканти. Сезонът, който предстои и който бе обявен до края на календарната година навреме (за разлика от сезона на радиооркестъра, който допреди ден не беше публикуван дори в сайта на БНР; а едва на 19 т.м. бе обявено, че откриването на сезона ще бъде след 11 дни – на 30 септември!) отново предлага възможност за контакт с изкуството на музиканти като Густав Кун, Елизабет Леонская, Иво Погорелич, Урош Лайовиц, Цию Хе, Роландо Вийазон, Мишел Табачник, Георги Димитров, Симеон Пиронков, Саша Гьотцел, който продължава да бъде главен гост-диригент, Лия Петрова, Александър Канторов, Аурелиен Паскал, Юлиан Рахлин, Светлина Стоянова. Директорът на филхармонията Найден Тодоров, още в началото на мандата си съобщи, но и изпълни амбициозното си намерение да направи зала “България” място, в което известните европейски музиканти биха искали да гастролират. От опит знам, че това се реализира не само с много пари, но и с лични контакти, които очевидно тук съществуват. Или са създадени. Така става възможно конструирането на качествен сезон без да се изразходват колосални средства. Разбира се, аз нямам представа какъв е бюджетът на институцията, а и това не ме интересува. Интересува ме фактът, че през последните няколко години, благодарение на мениджмънта на филхармонията в София дойдоха музиканти като Марта Аргерич и Гидон Кремер, Елизабет Леонская, Мария Жоао Пиреш, Сабине Майер и Емануел Паю, Готие Капюсон, Патриция Копачинская, Максим Венгеров, Йорма Панула, Юка Пека Сарасте, Хуан Диего Флорес, Елина Гаранча, Диана Дамрау с Павел Балев…Списъкът е внушителен, особено когато към него се добавят имената на най-добрите български музиканти, които живеят във или извън България.
Връщам се към концерта-откриване на 15 септември с програма, съчетала изкусно привлекателното инструментално изкушение на Чайковски с вълнуващия със смисъла си абзац от Бетовеновата симфонична доктрина. Елегантност, инструментална пластика, почти съвършена брилянтност, изисканост – това са част от качествата, които за пореден път демонстрира и с които възхити публиката известният цигулар Светлин Русев. Този концерт сякаш е писан за него и въпреки че, струва ми се, отдавна не го е свирил в София той се чувства много удобно в изключително сложната фактура на соловата партия. Това е музика с характер на ефектна декорация, музика на качествения и високо виртуозен инструментализъм, експлициран в много сполучлив, емоционално атрактивен тематичен материал, с красиви мелодии, “разиграни” великолепно в соловия инструмент и в оркестъра, съобразно предписаните им функции – протагонист и съпровождащ партньор. Въпреки че концертът е едно от най-свирените произведения от създаването си мисля, че не е написан с претенцията за дълбокия смисъл, който държи ума и съзнанието дълго след срещата с него. Това е музика на инстинкта, на подкупващата спонтанност, а един толкова талантлив музикант и изключително техничен инструменталист, какъвто е Русев може да я представи и го прави по най-добрия начин. Разбира се партньорството на оркестър, под палката на Емил Табаков винаги създава най-удобната звукова среда за солиста, съобразявайки се със звук, агогика, темброви и динамични предпочитания. А и като солист Светлин Русев винаги слуша внимателно и концентрирано оркестъра, което също е предпоставка за осигуряването на едно взаимно музикално преживяване. Което взриви публиката.
Противоположна в същността си е Бетовеновата музика. И не заради различната епоха, в която е писана. Не е и заради различните проявления на стила. Просто това е друг клон, друга същност на музикалното слово. Не изобилства на ефекти, на атрактивни мелодични реплики, на възходящи и низходящи секвенционни ходове, а с могъща плътност дълбае мисловно и провокира слушателя всеки път, когато звучи, да търси още планове, да открива пропуснати “странности” в почерка на композитора, наситен с тези и антитези, с контрасти и неумолими изграждания, с взаимно обвързани хармонични и полифонични построения. Особено благодарен текст за изпълнители, които търсят и откриват повече пластове в него. Емил Табаков бе избрал Четвъртата симфония, която по-рядко се свири тук и така предпостави на публиката си удоволствието да почувства, да вникне, да прозре мощната симфонична енергия на творбата. Тук се налага да добавя, че големият диригент и на този свой концерт предпочете да дирижира наизуст – нещо, което му е необходимо, за да е в пряк контакт с оркестъра, да припомня, да изисква, да контролира изпълнението на всеки детайл в партитурата и същевременно да стимулира, да импулсира цялостното структурно развитие, да поддържа напрегнатост и интензитет в разгръщането на драматургията. Думата “цялост” тук е подходяща, защото още с първите няколко такта бавно въведение на първата част Табаков наложи усещането за безусловно, максимално знание относно логическото изграждане на формата, относно нейната специфика. Така органично бе реализиран контрастът в темпото с експонирането на главната тема, с добавените детайли, които я досъздават в звученето й и същевременно активират движението на музиката. И друг път съм писала, че когато Табаков дирижира музикалният текст се поднася от оркестъра, пред който стои така релефно, така изработен с необходимите звукови характеристики по отношение на фраза, щрих (особено на щрих – нещо толкова важно), динамика и контрастни (в случая) събития, че човек има чувството, че вижда партитурата с всички нейни равностойно звучащи основни и поддържащи музикалното цяло елементи. Освен това неговото вродено чувство за мярка, вкусът му не допускат преекспониране в характера на частта. Дори със специфичния си прочит на диригент-композитор, той винаги показва допълнителните пластове в мисълта на композитора, което в музиката на Бетовен винаги добавя още познание за драматургия и звук. Тази Бетовенова симфония отдавна е определена от историци и теоретици като ведра, оптимистична, лирична, кантиленна, особено, когато е сравнявана със съседните й трета и пета симфонии. В прочита на Табаков имаше достатъчно моменти, в които той изтръгваше от текста латентен драматизъм; използваше рационално и ефективно и контрапунктичните отношения между темите и тембрите, както и енергията на контрастите в тематизма и динамиката. Песенната лирика на втората част получи пределно нюнасиране чрез активизиране на движението в придружаващите гласове и умелото ненатрапчиво, но ясно подчертаване на мажорно-минорните съпоставяния, което създаде една неустойчивост, една лека тревожност, една трепетна несигурност в общото движение и това добави още съдържание към общоприетото в частта. Оркестърът бе концентриран, с адекватни реакции по отношение на изразителността в поднасянето на текста – и чрез солата на кларинета (Михаил Живков) и флейтата (Кремена Ачева), и чрез копнежа, заложен в експонирането на темата в цигулките, и в изнесените тимпани – не силни, но достатъчно интензивни за драматургията на частта, и в леката недоизказаност в края на фразата, която формулира въпрос без отговор… И чрез предфиналното бушуване на променените в щриха и динамиката ритмични фигури, което се уталожва на финала, и в последните тактове се явява като реминисценция, спомен, който си отива. Забележително се изля скерцото, което в първия и репетативния дял е доста комплицирано – и ритмически, и от гледна точка на перманентното репликиране между групите и инструментите в оркестъра. Триото изгради великолепно брилянтния диалог между духачи и щрайх, с много леко съсредоточаване върху отговорите на щрайха, които с всяко провеждане сякаш се променяха семантично според лекото им изменение в текста. За да се стигне до широкото, ликуващо форте, преди да се върне към репризния дял и в прочита на Табаков той бе по-плътен, по-мащабен, по всеобхватен. И диалогът между духови и щрайх произнесе една сензитивна убеденост, откликваща на реалната устремност в движението.Неговата кулминация дойде в комплицирания финал – витален, великолепно артикулиран, дори вихрен, построен с идеята за експониране на звукова маса, пресечена от пробягващи на повърхността гласове. И драматичното подчертаване на дисонансите във фортисимо, което промени за миг характера и така прибави допълнително значение към драматургията с изненадващото скоростно отдръпване от жизнерадостния само характер на музиката – с краткото съмнение в него, което не винаги се подчертава достатъчно. Винаги има едно “но” в драматургичните концепции на виенския класик, което често не се съзира и не се включва в прочита на изпълнителя. Но при Емил Табаков артистичното въображение винаги се уплътнява от досконалното четене на текста и от усета му за изграждане на архитектониката на частта – в безусловната свързаност в оркестровото звучене и леката напрегнатост, необходима за да се допълни смисъла. Блестящо изигран бе самият финал не само на частта, но и на симфонията – с пластичното изпълнение на короните, необходими за поемане на дъх пред последните акорди и категоричната мигновеност на провеждането им. Толкова детайли могат да се подчертаят още в прочита на симфоничния диригент Емил Табаков – този негов поглед към партитурния текст винаги изненадва и обогатява. И тук не става дума само за подредбата на Бетовеновия оркестър, за неговата вертикална цялост – това е ясно от само себе си за този диригент; тук става дума за това, че и в най-популярната композиция той чува още нещо, с което дава на публиката допълнителна възможност в разбирането на тази музика. А тя, публиката, напусна залата щастлива – и от рядкото инструментално майсторство на Светлин Русев, и от забележителния с прозренията си смислов прочит на майстора Емил Табаков.