И Симфоничният оркестър на БНР откри своя сезон под палката на главния си диригент Марк Кадин (30. 09) Той традиционно предпочете руска програма, насред която се озова и дипломната работа на големия български композитор Лазар Николов, с която бе отбелязана неговата 100-годишнина. Въпреки изключително късното обявяване на сезонната програма, в зала “България” имаше доста повече публика, отколкото се очакваше при тази абсолютна липса на реклама. Пианистът Гиорги Гигашвили, с когото столичани се срещнаха на 26 ноември миналата година пак със Симфоничния оркестър на радиото, с Моцартова музика (20-и концерт) и диригента Георги Димитров, този път бе протагонист в Третия клавирен концерт на Прокофиев. С него се откри и програмата на радиосимфониците. Гигашвили е роден през 2000 година и независимо от съвременната мода на ранозрейките, която като епидемия се разпространява в цял свят, неговата младост изобщо не е аргументът за преимущество в много положителния отзвук, който предизвиква като музикант. Той е забележителен инструменталист, със силно впечатляващ звуков арсенал и дълбок, сериозен подход към драматургичната специфика на Прокофиевата творба. Неговият звуков капацитет се изяви блестящо в тази творба, наситена с шокиращи каскади и с комплицирани агогически смени, в които, на моменти, оркестърът реагира с едва забележимо закъснение на бързата, стремглава мисъл на солиста със забележително в скоростта си звуково покритие в първата част. В ритмичния разгул на частта Гигашвили наложи специфичната си способност да тембрира и най-сложната фактура и да реагира мълниеносно на гласовете в оркестъра със забележителния колорит, който изтръгваше от рояла. Блестящ, бърз, но и с удивително фокусирана, бистра, транспарентна звукова “направа”, която въпреки по-силната на места оркестрова среда, винаги успяваше чрез тоново качество да бъде водещ в събитията. Във втората част не се отдаде на изкушението да премине в режим на романтично излияние след активното начало; по-скоро продължи линията на мощно, но нюансирано звукоизвличане, на доминиращ фактор в драматургията на диалога. Използва кантилената за мисловно съсредоточие, което премина през различни цветове преди да се устреми към следващото скоростно предизвикателство – много ефектно изиграване на контраста. За да се вклини с къси реплики във възвърналата се тема в оркестъра. Гигашвили съчетава по един много свой начин изпълнителския си бяс (в сонета на Балмонт “Трети концерт” тази дума говори много), с контролирана овладяност – нещо, което рядко може да се констатира в един млад солист. Така овладя емоционално и романтичния порив в средата на третата част – за него очевидно това са епизоди – лелеяни острови на тишина и размисъл, на временен покой и на концентрация за финалния триумф на звуковата фантазийна мощ. Забележителен прочит, който от една страна отчита традицията на най-големите, свирили този концерт – тук не мога да не спомена Марта Аргерич, но също така нанася и специфичните за силната си индивидуалност предпочитания – от друга. Бих искала да добавя, че този великолепен музикант-пианист може да бъде също изумителен във внушението си пеещ човек. Чух го в мрежата да пее грузинска песен и си обясних неговия извънреден вътрешен слух за необятност във вибрациите на тоновия изказ.
Две сюити бяха включени във втората част на концерта – Сюита за оркестър, оп. 1 на 25-годишния Лазар Николов и Сюита от балета “Болт”, написан от 24-годишния Шостакович. Контрастната подредба на двете композиции не бе в услуга на българския класик. Подборът на това произведение на Николов далеч не отговаря на обявеното на места мото на концерта – “артист и власт”, защото Лазар Николов започна да има неприятности със своите овластени колеги по-късно, за други творби. Сюитата на Николов не е такъв случай като балета “Болт” на Шостакович. Други произведения на българския творец имат подобна участ. В показаната сюита целта на съвсем младия Николов е да напусне легално фолклорното статукво така, че хем да не направи компромис с личните си естетически принципи, хем да може да защити композиторската си диплома пред консервативното преподавателско тяло през 1947 г., когато Симфоничният оркестър на ДМА я изпълнява в залата на Народния театър под диригентството на Добрин Петков. И не е свидетелство за по-късния “случай с Лазар Николов и неговата музика.” Изборът на първия опус на композитора някак заблуждава слушателите, които не познават музиката на Лазар Николов (а при толкова рядкото й изпълнение, това е абсолютно допустимо) и като им създава илюзията, че са чули негова музика ги поставя в неглижираната позиция на “отлични в незнанието”. Ние, българите, за подобни случаи имаме израза “отбиване на номера”. Не бих искала да си мисля, че Марк Кадин е искал да го направи, но така се получава. Когато заявяваш, че концертното събитие има за цел да отбележи много сериозен, много значим за българската култура композитор, не е съвсем удачно да го поставяш между двамата руски гении с първия му опус. При положение, че след това има огромно, дълбоко сериозно творчество, което предлага избор.
И още – езикът на “Болт”- сюитата е силно екстровертен, инструментално атрактивен, това е музика, разказваща сюжет и характеризираща определени персонажи в него през жанровия шарж, който на места достига равнището на естетическата гавра – нещо, което Шостакович постига точно толкова въздействащо, колкото и безусловният, спиращ дъха трагизъм в неговите драматични композиции. А музиката на Николов има съвсем различна сила на въздействие – тя е по-интровертна, но различния тип влияние върху сетивата не отнема нищо от нейния промисъл. Ефектът тук идва когато слушателят отвори съзнанието и ума си за проникване в по-дълбинните им пластове. Той не е мигновен, изисква време. Т.е. Николов и Шостакович са антиподи по музикален език, съдържание, маниер на развитие, характер на изразяване. Мисля, че 100-годишнина на Лазар Николов предполага, дори задължава да се отдели цяла част на концерт, за да се покаже негова симфонична, или вокално-симфонична композиция, за да се припомни наистина на публиката сложния емоционален свят на големия български композитор. Засега това остава в сферата на пожеланията. А и сюитата му бе просто изсвирена – без оттенъци, без колорит, без задълбаване, без изтръгване на онзи звук, който може да “съобщи” пътя на твореца след неговия първи опус. За разлика от изключително ефектното представяне на Сюитата от Шостакович в нейния шест частен вариант – много сполучлив прочит на Марк Кадин. Той познава добре тази музика, внуши я на оркестъра, който показа огромен апетит към гротеската с преекспониран, фарсов звук (особено в полката и тангото). Изключителната енергия на движението вдига адреналина и у музикантите, и у публиката, а на места направо зашеметява сетивата с дивия парад на теми, на инструментални сола и комбинации – а това естествено предизвика силен емоционален резонанс у публиката.