Интригуващо съчетание между солист и диригент получи Софийската филхармония. Диригентът бе 24-годишният Николо Форон, необичайно млад в професията, който в момента е главен асистент-диригент на парижкия ансамбъл Ентерконтампорен, избран от Петер Йотвьош. Форон е открит от Йорма Панула, още когато е 10-годишен и е негов ученик. Кариерата му е много интензивна за възрастта му, но очевидно навсякъде прави впечатление с качествата си. 15-годишен е асистент на Лорин Маазел, а когато е на 16 Бернард Хайтинк го кани да участва в майсторския му клас. Учи дирижиране в Консерваторията в Амстердам, следват Кралският колеж по музика и Кралската академия в Лондон. Ангажиментите му все още са подчинени на идеята му за израстване в професията като работи с всякакъв репертоар – класически симфоничен и оперен, който редува с творби от съвременни композитори. Форон е и пианист, концертира заедно със сестра си, цигуларката Мира Форон.
Солистката, кларинетистката Сабине Майер е известна навсякъде в света на музиката. Името й бе огласено от световната преса още през 1981 година, когато, 22-годишна спечели конкурса за соло кларинетист в Берлинската филхармония. И без да иска се превърна в класическа ябълка на раздора между прочутия оркестър и неговия още по-прочут и влиятелен маестро Херберт фон Караян. Нейните колеги от дървените духови в оркестъра считаха, че звукът й е твърде светъл и лежерен и че няма да се съчетае по най-добрия начин със звука на дългогодишния соло-кларинетист Карл Лайстер. Караян е на противоположното мнение, той иска в оркестъра си талантливата инструменталистка. Този начален спор води до грандиозен конфликт между диригент и оркестър. Майер напуска филхармонията, не желаейки да бъде в центъра на този, разраснал се и станал известен в цял свят скандал. Но въпреки това отношенията между Караян и филхармониците вече не са стимулиращи и остават напрегнати до смъртта на диригента през 1989 г. Майер продължи изключително успешно своята кариера като солист и камерен музикант. И на софийската публика действително бе даден огромният шанс най-после да я чуе и в зала “България”. Тя е великолепен музикант и инструменталист с изключително богат, метаморфозиращ тон, с култура и стил. Свири кларинетния концерт на Моцарт, който тя, естествено изпълнява често. Познавам нейния запис с Абадо и Берлинската филхармония (!) и никак не се изненадах от равнището на прочита й, както и от инструменталното величие на тази красива дама. Съвършено легато, рядко отзивчив партньор на оркестъра, чете концерта като сдържана, но много нюансирана изповед, в която се крият и виталност, и ламентозност. Диалогираше с оркестъра , като щедро му поднасяше богатствата на своя звук – смайващ във всеки регистър, змиевидно гъвкав, безспирно променящ обема и плътността си, за да остане константно верен на характера и стила на музиката, така, както тя ги разбира. Във втората част нанесе толкова пластове върху пестеливия оркестров съпровод, уплътняваше оцветяваше с въображение прозрачната му звучност, изгради своя разказ между тъгата и надеждата, но с един нюанс на обреченост, който не се усещаше в по-ранното й изпълнение. Към опита и усъвършенстването си, с годините тя е прибавила още смисъл в прочита си, който напряга настроението в концерта, създаден всъщност два месеца преди смъртта на композитора. Майер е витален и споделящ музикант, който “играе” с компонентите на формата – в третата част партията й води в тематичното партньорство с бистрота и фанатична щрихова прецизност, със съвършена артикулация. Не пропусна възможността за мигновено театрализиране на своите реплики, в подаването им към оркестъра, което Форон използва брилянтно – кратки мигове, които белязаха по незабравим начин целостта на формата. В биса на Сабине Майер също имаше елемент на различност – заедно с водачите на групи от филхармонията – менует от кларинетния квинтет на Моцарт.
Разбира се, за това отрадно преживяване с Моцарт на Майер заслуга има и Николо Форон. Този съвсем млад мъж на пулта вече е усвоил тайнството да преподреди оркестъра спрямо законодателството на класическата структура. Още в Бетовеновата увертюра “Кориолан” гласът на филхармонията се отвори в меко вертикално съглашение между високи и ниски; създаде предписаната от композитора атмосфера на драматизъм с овладяна енергия и завършен ритмичен статус. Плътните, предизвикващи мигновено внимание, начални акорди съвсем естествено насочиха към призивната главна тема, произнесена в пианисимо, с подчертани тенути, с една напрегнатост, в която обаче доминираше логиката на движението към кантабилната втора тема – която Форон проведе с малко по-активна разпятост сякаш да създаде още по-въздействащ контраст с прииждащата форте-секция, като изгради кулминацияята логично, в подчинение на музикалното движение – почувствал великолепно дължината и функцията на паузите-дъхове, за да ги съпостави с широкото движение в разработката на втората тема, активизирана от остинатния ритъм. Обемен, благородно изнесен звук, без грубост, без излишни акценти, почувстван от оркестъра като един общ инструмент. И в Моцарт-концерта се убедих, че Форон знае кои бутони да натисне, за да стане звуковата картина адекватна на високата стилова култура, която излъчваше Майер. Той не е диригент на ефектния жест, високата му фигура все още излъчва известна стегнатост, а ръцете му също ще придобиват тепърва още пластичност и “красноречивост”. Но има вроден инстинкт за изграждане на формата, на музикалното движение и знае как да моделира оркестровия звук съобразно търсения стил. Демонстрира го великолепно и в симфонията на Хайдн. Считах, че включването на симфонията “Часовникът” е не добре обмислено от страна на диригента, още повече че той не е можел да знае до каква степен рядко се свири у нас този автор – най-вече поради неговото “коварство” да разкрива всички пролуки, всяка шупла в общия оркестров звук по отношение на хомогенния вертикал, на отношението силно и слабо тактово време, на баланса във всяка динамика, особено при определени щрихи в струнни и духови… Хайдн е много труден композитор и малко познат сред родните диригентски надежди, които избягват да го слагат в програмите си. Неговата фактура е доста разобличаваща недостатъчния диригентски капацитет. А и по света не са много оркестрите, дори и сред прочутите, които отделят концертно време на бащата на симфонията. Тъкмо на симфоничните му опуси. Камерната и ораториалната част от неговото творчество имат по-щастлива съдба. Форон бе изградил първа и втора част с рядко изящество, постигна бленувана стройност в звука на оркестъра – опроверга напълно моите съмнения. Пресъздаде и елегантното движение, и чувството за хумор и своеобразната грация в него. В менуета започна да се усеща известно колебание в целостта на оркестровия звук и в неговата изравненост, а във финала вече имаше доста неовладяни звуково места, груби форте-епизоди, което ми подсказа, че не е стигнало времето на диригента да довърши конструкцията на звука. Въпреки това прочитът му бе постижение и с него диригентът се наложи като забележителна, привличаща вниманието индивидуалност. Убедена съм, че името на Николо Форон не след дълго ще бъде известно навсякъде.