Поредният абонаментен концерт на Софийската филхармония, на 21 април, срещна главния гост-диригент на оркестъра, австриеца Саша Гьотцел и забележителния пианист Людмил Ангелов. Първият Брамсов концерт за пиано съсредоточи професионалните енергии и квалитети на двамата музиканти, които явно имаха взаимно разбиране за тази творба. Аз за първи път чух как чете Людмил Ангелов този текст и ще го запомня. Той ме привлича с особеното съчетание на сдържаност и темперамент, на пробивна емоция и впечатляваща култура в овладяването й. Във всеки свой прочит Ангелов доминира, не само с впечатляващите си качества на инструменталист и музикант, но и с една почтеност към музиката, която интерпретира. Изкуството му мълви на своя слушател със субстанциална извисеност, абсолютно изчистено от ефектите на сценичното присъствие, с които много инструменталисти злоупотребяват. При всяка своя поява на концертния подиум Ангелов внушава респект към себе си, но най-вече към високата музика, която изповядва. Като солист в клавирен концерт вниманието на слуха му обхваща цялата партитура, насочва се към съвместния звук с оркестъра, внася, добавя безкрайния си звуков арсенал в плътта на оркестровите тембри, което разширява пространството на драматургичното развитие и го прави още по-автентично. И по-богато! И тук, в Брамсовия шедьовър, неговият прочит съчета мощно бушуващия темперамент с интимността на лирическия копнеж. Истинско удоволствие носи възможността да се следят звукотембровите идеи на Ангелов, да се констатира за пореден път до каква степен един стил се отстоява с емоционална интелигентност, естетски завършено. Втората част, отдадена на лириката, се отля с вътрешната красота на една, стеснително промълвена, любовна песен – “Рисувам нежен твой портрет, който ще се превърне в Адажио”, пише Брамс на Клара Шуман. Ангелов има тази вътрешна мярка, а и вкус да избягва всякакви възможни спекулации, да сантиментализира откровено лирическите страници в музикалния текст. Тук той бе намерил своя съмишленик в лицето на диригента и тяхната съвместност в драматургичния разказ бе впечатляваща. Третата част бе “изговорена, съобщена” по-скоро драматично, отколкото танцово, което, струва ми се, е логичен финал на музикалната драма, към края на която фугато-логиката добавя още строгост и сила в музикалното развитие. Силна вечер за Людмил Ангелов с конструктивното творческо партньорство на Саша Гьотцел. Българската публика понякога има своите моменти на усещане на смисленото, съдържателно изкуство – така бе и тази вечер, когато Ангелов бе акламиран напълно заслужено. И пак в негов стил той й отговори със събраната емоционалност, със сдържаната интимност на един от популярните валсове на Брамс.
Великолепно хрумване на диригента бе своеобразният “брейк” в симфоничния характер на програмата с няколко бисера – кратки пиеси за брас-ансамбъл от ХVI век – Джовани Габриели и от ХХ – Пол Дюка и Рихард Щраус. Красотата в събрания звук на медните бе покоряваща с мекота, с изискана ансамблова естетика, с изваяни щрихи и деликатни динамични импулси. Красива брас-интермедия, реализирана с много настроение от филхармониците! И може би начало на подобни “нарушения” в традиционния концертен облик.
Концертът завърши с втората сюита от балета “Дафнис и Хлое” на Равел, в която Гьотцел бе разположил филхармоничния хор в страничните ложи на залата. И друг път, поради ограниченията заради епидемията, хорът не е бил на сцената, а в ложите и в по-малък състав. Но сега акустичното разширение на сцената се реализира по впечатляващ начин. Тембровата експресия на творбата провокира Гьотцел да се саморазгърне до краен предел. Изгради сюитата не само през оркестъра, но и през собственото си тяло, в естествен, но и ефектен, привличащ вниманието на публиката темперамент. Рядко съм била въодушевена от диригентски танц на пулта, но тук движенията на Гьотцел не изглеждаха маниерни, удържаха една завършена естетика. Защото музиката, която предложи бе със силно въздействие, заредена със звукова енергия, с лавинообразно стичащи се колористични идеи, които още от първата част на сюитата, с красиво изваяната комбинация от флейти и глисанди в арфата, с добавяне на струнни под сурдина и на още бои от дървени духови и внимателно добавени корни изпълниха пространството с щедри цветове, с една идилична пасторалност, нарисувана ярко от оркестъра, а и от хора, който звучеше абсолютно ефирно. Високият професионален статус на този диригент му позволява да разгърне силния си талант в контакта със съставите, които дирижира, да изтръгне от тях всичко, което му е необходимо, за да реализира интересния си личен прочит. Не трябва да се пропуска удържането на безкрайни, разгънати линии в оркестъра, неусетните, преливащи се един в друг преходи между отделните епизоди, гарантиращи целостта в развитието, реализирано с впечатляваща темпорална гъвкавост, реализирана също в голяма степен и от соловите изяви в оркестъра – например обоя на Ясен Енчев или кларинета на Михаил Живков и особено флейтата на Кремена Ачева, представяща Дафнис, който свири своята меланхолична ария, наслаждавйки се сякаш на възможността да покаже трепетните фиоритури, които може да произвежда, гарнирайки с тях щедро импресионистичния дискурс но пиесата. Само от диригента зависи до каква степен това соло ще отзвучава трайно красиво с акустичната подкрепа на струнните – тук балансът бе съвършен, дори и в динамика пианисисимо. Интензивното звукоизвличане прави това възможно, както и агогическата логика, която диригентът отстояваше – с незабележими, но важни движения в такта, с точни дъхове и емоционално напрегната фраза, съшествено важна за чувствения характер на тази музика. Продължи го и гъвкавото соло на концертмайстора Павел Златаров. Удържаната стабилност на ритъма на финалния танц не попречи на Гьотцел да еуфоризира енергийния му заряд и да се присъедини, така да го кажа, към пластическата същност на музиката. Ефектът Равел тук бе експлициран пълноценно, същностно, творчески.