Срещнах се с голямата Красимира Стоянова два дни след нейния удивителен рецитал с Людмил Ангелов в зала “България”. (вж. отзива от 25 октомври). Тя е красива, харизматична, откликва спонтанно, но във всяка нейна реакция има много логика и респектиращ масив от знания. Още преди да започне “официалното” интервю разговорът се завъртя около таланта да си певец. Без да я насочвам натам Стоянова каза нещо, което не знаех. И затова поставям началото на тази незабравима за мен, сърдечна среща с познанието, което ми даде.
– В пеенето има един интересен факт, за който преди не знаех: има два вида певци – с по-дълго дихание и такива с по-кратко. Едните се наричат „издишващи”, а другите – “вдишващи”. Това е отразено, разгледано в една научна студия. Издишващите са т.н. слънчевият тип, а вдишващите – лунният. Издишващите имат много дълго дихание по време на пеене, например Монсерат Кабайе, или нашата Анна Томова – в момента на запяване се лее един великолепен щедър звук, едно чудо. Като пее, фразата й е наситена, звукът е субстанциален, няма кухини в звука, звук, който те залива действително на базата на много по-малко физически усилия. Вторият тип са вдишващите, те са точно обратното – те имат нужда от голям обем въздух, който да използват. Казвам всичко това просто като едно малко обяснение по отношение на певческата човешка природа, колко тя е интересна. Аз принадлежа към втория тип, но честно да си призная, нищо, че ми се налага да полагам повече усилия при работа с гласа си , удоволствието и радостта от процеса са, предполагам, също толкова големи, колкото и при колегите от другия тип.
– И при вас няма кухини – в линията.
– Говоря от акустична гледна точка. Всичко това за видовете гласове аз не го знаех, но един български певец, Михаил Михайлов, бас, живее в Германия, ме въведе в това и аз, след като прочетох тази студия, започнах да изследвам собствения си глас, а и на този принцип започнах да преподавам.
– Направили сте тази програма – Шуберт, Рихард Щраус, Рахманинов. Каква беше логиката ви в тази Lied-вечер?
– Аз по принцип много обичам песни. И мисля, че любовта към песента се зароди у мен още като бях студентка. Бях студентка на Елена Балджиева в Пловдив. Тогава, когато не разбирах нищо от пеене. Ни-що! Буквално. Нула! Тогава аз действително съм имала едно неотворено съзнание за певческата техника и съм разсъждавала от инструментална гледна точка. Която в много случаи е чудесна, нали? Обаче в този случай не позволява на вътрешния инстинкт към пеенето да се прояви . А всъщност пеенето е едно от най-инстинктивните неща в живота. Да пее човек е като да говори. Но да пее е и нещо в повече, това е емоционално изразяване… Не случайно някои хора когато са щастливи или тъжни пеят, просто това е свързано с душата и пеенето се появява като неин емоционален звуков израз. Правило ми е впечатление в Ню Йорк, че по улицата има хора, които си пеят тихичко. И то обикновено черните. Върви си и си пее. И съм си казвала: „Ето колко е хубаво и естествено нещо пеенето, човек дава спонтанно израз на душата си”… Но се връщам на моята лична история – тогава, като студентка, нищо не разбирах от техника, но Елена така пееше дадено произведение, особено песни, че аз можех да я слушам замаяна, с отворени уста и само да потъвам, да въздишам. Беше нещо изключително. И разбрах, че не е само да се изпеят едни ноти, а има нещо друго зад тях, дори не можех да го назова какво е точно. По-късно, когато започнах да пея професионално, разбрах, че песните са ми важен елемент.
– Много хубава програма беше тази. Представи три вида композиторско отношение към песента. За мен беше интересно да видя как вие ми ги давате тези три типа песен. Но как се чувства гласът в една камерна фактура, когато влезе в тишината? Когато започвате да пеете и вашият глас влиза в тишината
– Това е най-сложното, защото тишината е част от цялото. Без нея няма как да се определи другото – звука.
– Чувства се като някакъв ритуал, когато трябва да влезете в тази тишина и после, когато спирате и пак трябва да го направите. И при Людмил го има същото.
– Да, той е много дълбок, интровертен музикант, с много ярка индивидуалност…– Имате ли го това усещане, че не просто запявате, а трябва да докоснете тишината.
– Не, никога не е просто запяване, то е продължение на една мисъл, може би… Тишината и звукът се вплитат в музиката, няма как да съществуват отделно един от друг. Разбира се изпълнителят трябва да проявява през цялото време техническия подход към работата си – половината от мен, от съзнанието ми мисли технически от началото до края на произведението, на концерта и то…желязно. Защото без този „компютърен елемент”, без този сериозен контрол не може да стане „спойката“ . Нужна е много сериозна и стабилна конструкция, върху която , стъпвайки, да можем да се увлечем в красотата, в образа. И когато вие ме питате, как подбирам програмата, аз я подбирам драматургично, а и на базата на емоционалния елемент, който произведенията могат да поднесат. За мен е важно композиторите да ми кажат нещо чрез песните си. Принципно не съм любител на куплетната структура, но, примерно в песните на Шуберт, тя непрестанно присъства, знам, че е вид еталон, т.нар. песенна структура. Но авторът влага толкова прекрасни звуци-откровения в тези куплети, че човек забравя за неудобството на куплетната структура и започва да вади отвътре тия пластове, които са пластове на чувствата, на словото. Защото думите са толкова важни, толкова ценни, колкото и самите мелодии! А и от думите всъщност произтича музиката. Аз си представям как един композитор, намирайки някакво четиристишие го прочита, нещо трепва вътре и той започва да си го повтаря и да търси определения ритъм. Дали така или така? Как ще подскочат думите, как ще забълбукат, за да може той да излее отгоре себе си. Или пък предполагам, че много често при такива композитори, като тези, големите, гениите мелодията е бликвала. Пучини, например, ги е пишел като скици.. Набързо написано, много често и той е пишел дори текстове, а мелодиите по-късно са били основа на тематичен материал в оперите. Всичките песни на Пучини, са материал, върху който той после прави цели арии, цели сцени…
– Вие изпяхте на бис “Соле е аморе”.
– Това е бъдещата „Бохеми”, квартетът от трето действие, което е толкова вълшебно, много е красиво. А създаването на песента няма нищо общо с „Бохеми”… Тази песен Пучини пише за сестра си, която е била монахиня. И шегичката: “Мисли си за … Ал Паганини, Джи Пучини” (това е издателството Ал Паганини, където той е давал да се издават неговите красиви песенни нещица.), то е като една сладка малка епитафия, посвещение, нещо като “пращам ти писъмце”…
Но… влизането в тишината… Това е всъщност да влезеш в самото произведение. Знаете ли, мисля си, че ако успея да вляза в песента и да си представя, че аз съм този, който разказва тази песен, няма нужда да мисля конкретно за мелодията и текста, защото просто се отъждествявам с песента. И това е много красиво изживяване, защото вече е лесно и всички хармонични промени стават естествено настроение. Всичките тези нюанси, целият спектър от настроения. И… аз смятам, че отъждествявайки се с героя от първо лице, спирам да мисля дори за тишината.Тогава започвам да си мисля за състоянието, да си мисля за това, което разказвам – за радост, за мъка. Просто то е всичко вътре. Само човек трябва да пожелае да го помисли.
– Аз ви попитах за тишината не случайно. Естествено слушала съм големи певици, но при вас има нещо, което просто ме наведе на тая мисъл. Вие, в момента, в който звукът тръгва от вас някак си влиза в една такава симбиоза с това мълчание. Особено е, като свещенодействие. И ме порази мисълта, че вие влизате в съприкосновение с тази тишина и в различните моменти от това съприкосновение се получават различни неща…което е страхотно. Не бях го изпитвала по-рано. Просто ги чаках тия моменти – и в началото на песента, и когато направите дъх, за да влезете отново. Може би започнах да халюцинирам звуково, но това беше толкова хубаво усещане, особено, така съкровено…Така човек се отпуска и само слуша.
–Много се радвам, че сте го почувствали така!.. А и какво по-хубаво от това – да се създаде духовно изживяване. Да се отпусне човек и да не бъде непрекъснато под меча на мисълта: „Сега трябва да оценявам, как пее или свири този и онзи”. Говоря принципно, не само за вас. Честно казано и на мен не ми се случва често да отида и да се насладя на музиката и то до такава степен, че да изпитам някакъв див възторг. Но когато се случи, наистина чувството е голямо. Така си спомням, че веднъж с моя съпруг (Димитър Стоянов – съпруг на певицата) бяхме на концерт на Албрехт Майер – първия обоист на Берлинската филхармония. Той е просто феноменален, ние го обожаваме! Тогава изпитах точно докосването на тази тишина, за която казахте. Неговият звук е като самотна птица. Много интересно усещане за спокойствие и проникновение. Няма парадиране със звука, както при други музиканти, или певци.. когато се парадира с вируозността, музикантстването, със стилистични умения и т.н., които чувствам като ненужно предизвикателство… Мисля си, че когато човек твори на сцената това трябва да бъде откровение, изповед, чрез звука, чрез гласа. Ако творецът пожелае и най-вече успее да говори от първо лице, да се отъждестви с героя, с аз-а на съответното произведение, който много често е не само аз-ът на поета, но и на композитора, който непрекъснато е говорил чрез поета, тогава се получава откровението.Това е много сериозна психологически енигма. Мисля още, че връзката композитор – поет е също нещо много съкровено. Те вече автоматически се свързват по душевна линия. Рахманинов се е съчетал по душевна линия с всички тия поети. Съответно Шуберт, съответно – Рихард Щраус. И се получава едно много силно родство… то е много по-силно от кръвното родство, защото кръвното – това е физическото, което има голяма сила… Но когато това е на духовно ниво е неповторимо…
– Бих го нарекла душевно съвокупление…
– (Смях) О, да, може да се каже така!…
– Защото душите се съединяват…
– Това е феноменално усещане. Човек само трябва да пожелае.
– Не се боите да разкриете най-интимното в преживяването.
– А защо трябва да се боя?
– Не казвам, че трябва, но освен всичко, за което говорихте досега, също я има тази интимност, която подарявате на непознати вам хора…
– Разбира се.
– Добре. Нека да се върнем назад. Вие сте цигуларка в началото, въпреки че сте учили и пеене в Академията в Пловдив при Елена Балджиева. Основното в занаята на цигуларя е да изкове точния тон върху грифа…
– Да речем, че това е „тухличката”…
– Именно. Считате ли, че цигулката ви помогна във вашия вокален път. Преди малко говорихте за друг вид вокално-инструментално отношение. Но сега имам предвид именно занаята, развиването и култивирането на слуха и допускам, че това е повлияло положително върху вокалния ви път, най-вече по отношение на слуховия контрол. Така ли беше?
– Да. Вижте, възпитанието на един инструменталист през годините на развитието му е обикновено сурово. Аз съм била възпитавана сурово, в най-хубавия смисъл на думата. Като бях в музикалното училище в Русе, имах строг учител и трябваше да бъда всеки божи ден на урок. Включително и в неделя. И трябваше да откривам, така да се каже “топлата вода” всеки път. В смисъл: моят учител беше много интересна личност, но искаше ние сами да си проправяме пътя в музиката, в техниката, в откриването на смисъла в музикалните произведения. Той никога не ми показа как… Никога! И досега се опитвам да разшифровам този човек.Той беше високо стойностен морално. И болезнено чувствителен, въпреки, че не го показваше. Винаги се занимаваше с нещо важно – с пиано, с дирижиране… Георги Вачев. Личност! И психолог. И аз, а и всички от класа му, трябваше така да се подготвяме за уроците си при него, че действително да свирим както той казваше : „ като на концерт!“, точно по този начин – „като на концерт”. Казваше: „Трябва да копаеш кладенец с карфица.” Никак не ми беше лесно, но съм твърдо уверена, че всичко това ми е дало много сила, научило ме е на аналитично отношение към работата ми.
– Всъщност вие сте започнали да учите пеене в академията в Пловдив.
– Да, така е .
– Но също сте работили като цигуларка, дори и в щатния оркестър на Академията в София. Как решихте да минете само към пеенето?
–Да, в Пловдивска филхармония, в Щатния оркестър към Консерваторията, в Нов симфоничен оркестър. Но ако не беше моят съпруг още щях да свиря в оркестър и да ходя на уроци по пеене. (Смях) Той виждаше, че работя като луда – от любов към пеенето тичах едновременно на работа в оркестъра и тичах на уроци по пеене... Но не съм правила всичко това, за да направя кариера на оперна певица, а защото обичах да пея. Звучи със сигурност тривиално..
В живота ми има много моменти, може би абсурдни, има моменти , които са и смешни, и тъжни, и странни, може би като у всеки човек. Когато сега се обърна назад, си спомням всичко с усмивка, но тогава, в миналото, в определени моменти надали ми е било весело. Но всичко е жизнен опит и аз не се сърдя на никого, нито пък обвинявам съдбата, че се е случило това или онова. Просто това си е моят живот и аз го живея такъв, какъвто ми е даден и съм благодарна .
– Освен Елена Балджиева други учители по пеене имали ли сте?
– Да, по-късно имах двама други учители. Аз съм човек, който счита, че в гърлото на един певец не трябва да бъркат много хора. Така че в това отношение ми провървя много. С Елена Балджиева се разделихме, защото завърших в Пловдив, но останахме свързани човешки. По-късно открих другите си двама учители: Александър Александров, тенор, прекрасен приятел и учител, от когото много научих, а след това при самия негов учител Стоян Кисьов продължих работата върху гласа си и останах така да се каже в същата школа. С негова помощ успях да се подготвя за прослушване в Софийската опера (“Нови гласове“, инициатива тогава на самата опера). Тогава спечелих дебют и така изпях моята първа Джилда (никак не ми беше лесно, защото нямах никакъв сценичен опит като оперна певица, добре, че беше цигулката и годините в оркестър). А по-късно вече като солистка на Софийската опера направих за много кратко време доста други роли: Чечилия от „Гуарани“, Сузанна от „Сватбата на Фигаро“, Илия от „ Идоменео“, Рашел от „Еврейката“, Вителия от „Милосърдието на Тит“, всичко само в рамките на 3 години. И отново в тези 3 години бях чута от директора на Виенската щаатсопера Йоан Холендер. Така всъщност започна международната ми кариера.
– Считате ли, че това е дар от съдбата – да тръгнете в сложния оперен свят малко по-късно?
– Със сигурност. Няма нищо случайно.
– Мисля си, че целият този опит ви е помогнал много.
– Абсолютно. Напълно сте права. Да не говорим, че когато вече бях в Софийска опера, въпреки нищожния си опит на оперна певица, имах вече богат опит като музикант.
– Репертоарът ви прави впечатление със своята нестандартност. Например пели сте Моцарт, но и Вагнер. Рихард Щраус, но и двете Ифигении на Глук…Лукреция Борджия, Мария ди Роан – изобщо не знаех, че Доницети има такава опера…
– И аз! (Смях) Не е най-интересната му опера. Бих казала дори, малко скучна. Но тя има едно качество – има няколко варианта на ариите, които са великолепни. Вярно е, че аз избрах по- неинтересните варианти (пак смях) Колкото до репертоара: започнах с моя така, както дойде той сам при мен. В смисъл – трябваше да уловя ролите така, както се срещат с мен, без да се опитвам да противореча на съдбата. Отивам при моя маестро и му казвам: „Сега трябва да науча „Еврейката”.Той ми отговаря, че това не е роля за мен, но след като е вече в живота ми трябва да се справя с нея, но без да навреди на гласа ми, да я изпея с моя глас. Това е толкова ценно нещо, което съм научила от него, и до сега се съобразявам с това правило! Така, на този принцип изработена ролята на Рашел стана моя визитна картичка към международната сцена…
– Все пак, как разбирате дали дадена роля е за вас, за гласа ви?
– Просто разгръщам нотите, изучавам, анализирам, разглеждам хубаво партитурата.
– Имате ли репертоар, в който се чувствате най-удобно?
– Верди. Верди сякаш е писал за мен. 13 роли имам вече в опери на Верди. Също много обичам френския репертоар. Пея добре на този език, обичам Моцарт… Но много харесвам и Рихард Щраус !
– Ще си позволя един по-личен въпрос. Как поддържате гласа си, какъв ви е режимът на работа?
– Работя колкото се може по-често. В смисъл – всеки ден. Ако не се работи всеки ден гласът залинява, това е мускулатура, фини механизми. Знам един много голям български художник, Стоимен Стоилов, който живее във Виена и сме горди с моя съпруг, че можем да го наречем наш приятел. Имаме негови творби вкъщи, подарък от него самия. Стоимен казва : „Аз на ден не направя ли сто скици, сто етюда, минимум сто, тази фина механика на ръката изчезва.” Бях поразена! Но си давам сметка, че когато примерно се подготвям за един камерен концерт, това е все едно да правя по сто скици на ден, изисква много деликатна работа, до най-малкия детайл. Същото е, ако работя върху репертоар от Моцарт. Значи тази деликатност в подредбата и извайването на сегментите – техническите и музикалните, е всичко. Това означава: как ще размеря въздуха, как ще интерпретирам образа, как ще го озвуча, как ще го оцветя, как ще използвам тялото си. Това е един гигантски инструмент, състоящ се от страшно много частички, които трябва да бъдат въведени в пълно действие, в синхрон. Като един много сложен часовников механизъм. Аз така го отчитам. Да, наистина във всеки един случай може да се изпее нещо, дори без особена подготовка. Да, може. И съм го правила. Но не съм най-щастливата в този момент, защото го чувствам върху себе си , че това не е най-доброто ми постижение, чувствам, че злоупотребявам с гласовия си апарат. И веднага си казвам: „Внимавай, внимавай!”
– В Русе, на пресконференцията, вие говорихте много интересни неща за същността на този град – като център, като благотворно пространство. И когато говорихте така вдъхновено, красиво и толкова излъчващо, си спомних за онези думи на Елиас Канети от „Спасеният език”. Той казва: „Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случвало някога в Русчук.” Вие го описахте по-подробно. Но ми направи впечатление, че говорите по-различно от повечето ваши колеги-певци. И затова ви питам: „Четете ли много?”
– Много обичам да чета. Обичам разнородни четива, но с удоволствие -научна литература. (Смях)
– Имах предвид, че начинът ви на изразяване е по-различен от този на само природно интелигентния човек. Той се придобива, култивира от досег с думи. Това имах предвид. А как се отнасяте към бизнес страната на оперното изкуство? Как се справяте? Как контролирате изявите си? С една дума: често ли казвате „Не”?
– Аз съм си дала сметка, че човек трябва да има силата да казва „Не.” И аз съм човек, който казва „не” тогава, когато желае и счита , че е важно. Но това е нещо, на което всеки човек трябва да се научи, независимо от професията си. Когато видя, че едно „да” е пагубно, то автоматически трябва да стане и става „не”. Така стана, например с моя „Лоенгрин”, когато бях толкова уморена физически и бях болна със силна кашлица. Разболях се, докато подготвях три сериозни ангажимента едновременно. Това беше грешка, така не трябва да се прави, защото последствията биха могли да са фатални. Затова аз реших да си спестя честта да пея в Байройт , с удоволствието да си отпочина от натоварения си сезон . Но с „Не“ ние не само отказваме нещо, което в даден момент не желаем. То е и вид самовъзпитание, да се научим да сме строги със себе си, защото човек не може да има всичко, а и не трябва, просто не е полезно. Нито за тялото, нито за душата. За мое най-голямо щастие аз имам такива мениджъри, които никога не са ме принуждавали да направя нещо, което аз не желая в професията си. И това всъщност е водещото. Днес, за съжаление оперното изкуство е като бизнес машина, като танк, като цунами, което, ако го оставят така да върви, просто ще залее, ще унищожи това, което се опитваме да наречем с крехката дума „изкуство“. Страшното е, че много колеги, които правят кариера, се блазнят тя да е бляскава, бърза, много да са известни, да имат много последователи в медиите…Това е тъжно. Важна е не светкавичната кариера с тъжен край, а да е дълга и правилна. Дълга и здравословна. Това е нещото, което аз винаги казвам на младите, които искат кариера.
– Festina lente! А как се справяте с режисьорската естетика? Например гледах „Евгени Онегин” от Амстердам. В постановката имаше страхотни режисьорски идеи.
– Страхотни, защото Стефан Херхайм е много интересен, цветен човек. Той първо е виолончелист. Второ – обожава Чайковски. Трето – знаеше всяка дума наизуст. И това беше толкова хубаво да работим над този проект ! А когато кажат: „Ауу, модерно!” разбирам , че е страх от това, което публиката очаква да види на сцената. Аз всъщност харесвам модерната режисура, но не обичам изопаченото, не обичам истеричното, не обичам циничното. А и нека си го кажем- този тип опера не е модерно, а просто некачествено представено оперно изкуство.
– Вие непрекъснато сте по света и имате впечатления, доколко е навлязла в световните театри идеята, че изкуството преди всичко трябва да ни развлича?
– Зависи от гледната точка. Развлича хората с много пари и бедни глави, нали… тези хора, които дори не знаят, как така са получили тези пари, всъщност. Има много хора, които нямат никаква култура. Нямат образование… А всъщност операта и музиката въобще би трябвало да дадат друг интелектуален тласък.. Възвишеност!
– Тази тенденция стана вече много агресивна.
– Агресивна е, знам, но какво да правим. Днес всичко се дирижира от Интернет, за съжаление… Жалко е …. Живеем в момента в един пластмасов свят, евтин свят… Компютърен… Но за момента аз все още виждам, че има хора, които са извън това, които общуват, слушат музика, имат нужда от висока, сериозна култура, от истински човешки отношения. Но от друга страна съм и притеснена, че събитията в света, които толкова бързо се развиват са потресаващо тревожни, когато вече човекът, като такъв няма да има никакво значение…защото ще е по-важно как изкуственият разум ще повлияе в живота – изкуственият интелект!.
– Наскоро гледах един филм, немски, в които се оказа, че най-подходящият мъж за главната героиня е холограма. Беше доста ужасяващо.
– Ама това наистина се готви, дори вече някъде може и да е факт… дано все пак не позволим човешкото да бъде така свирепо унищожено…
– Сега като говорим за техниката да ви попитам, според вас увлечението по техниката помага ли на оперното изкуство? Имам предвид приложението в спектакли на извънмузикалните, технически средства, така да ги наречем….
– Все повече се използват, но много често отвличат вниманието от музиката. Нищо лощо да се използват, но естествено зависи как. Винаги е важен човешкият фактор.
– Смятате ли, че клиповидната култура приканва хората да се насочват към по-кратките форми, „сгъстени” в кавички…
– Компримирани форми
– Точно това е думата – компримирани. Дали допринасят за това, че вече не се мисли, че хората могат да се съсредоточат върху една ария или един певец, без да има картинки?
– Ами да, това е инфантилността в цялата работа. А забелязвате ли, от друга страна, как децата не развиват въображението си, защото попадат в този свят готов, измислен. Те потъват в него без възможност да успеят да се научат да развият съзнанието си и да се развиват като личности. Да се работи върху самоанализа, самоподготовката, върху така наречения, ако щете, автогенен тренинг. За възпитанието на една личност. Една личност може много да отстои, ако съумее да го постигне това вътрешно развитие. В този случай бих нарекла и пеенето автогенен тренинг.
– През последните две години, в тази ковид-ситуация имахме и имаме много поводи да сме гневни. Вие съумявате ли да овладявате гнева в тази ситуация? Човек трудно се преодолява. Какво прави Красимира Стоянова в такива моменти? Изпитвате ли изобщо гняв?
– О, аз съм много екстровертен тип. И това ми е голям недостатък. Често си казвам, че трябва да назова нещата с истинските им имена. От друга страна си казвам, че човек трябва да подходи по-мъдро. Мнението на обикновените хора никога не е било от особена важност, защото политиците, управниците са правили това, което искат. Това го доказва историята, въпреки няколкото гилотинирани високопоставени глави. Всички лъжи ( казвам го с ясно съзнание) за революциите, където народът уж бил победил и довели до демокрация, са само за децата в училище, всички сме наясно с това, предполагам. А от гнева просто няма смисъл, въпреки, че всички ние се гневим непрестанно, просто такъв е животът…
– Има ли пробойни сега в забраните да се изнасят спектакли навън или…С една дума – ще имате ли работа?
– Аз принципно имам много работа… Сега, например, на 3 декември трябва да изпълня една за мен абсолютно нова роля – това е “Дзингари” на Леонкавало, която ще се запише в Лондон към Opera rara. “Мария ди Роан” е записана там. „Дзингари” е точно по „Цигани” на Пушкин ( Рахманинов пише „Алеко“ по тази поема“), много ми прилича на „Палячи”, интересна е. Приятно я усещам в гласа си, в тялото си. Междувременно преподавам много активно в Университета във Виена. Другото е, че от януари тръгвам вече на път: имам в Дрезден нова постановка на „Аида” с Кристиан Тилеман, след което имам нова постановка на „Ариадна на Наксос” в Скала и след това – пак на „Ариадна” във Флоренция, ще бъде също нова постановка. Междувременно имам и концерт през януари… И всичко това е до към 20 юни. Но как ще се развие всичко зависи само и единствено от международната обстановка, всички знаят в какво време живеем…. Пандемия…
– А в България?
– През лятото ще направя „Отело” с диригента Павел Балев във Варна. С Милен Божков като Отело и с Влади Стоянов като Яго.
– Госпожо Стоянова, благодаря ви, че ме допуснахте до себе си.