Този диригент никога не ми омръзва. Не мога да кажа: “Знам какво ще чуя”, когато отивам на негов концерт. По-скоро знам, че ще слушам музика, претворена от диригент с висок естетически и музикантски критерий. Мога да слушам много пъти прочитите му на една музикална творба. Казвам “прочити” съвсем не случайно – всяко негово следващо изпълнение на която и да е композиция предлага още идеи, още варианти по отношение на звук, на развитие на формата, на открояване на фазите в това развитие, още подстъпи към същността на драматургията, още възможни игри с темпата… Дълъг списък, който само маркира безкрайния път на този дълбок и всестранен музикант към нотния текст на своите предшественици. Или съвременници.
Във всяко едно отношение, във всеки детайл от своя сложен диригентски занаят (“Тъмна работа” – припомни ми той репликата на Римски-Корсаков в едно интервю) Емил Табаков е естетическа мярка. Фактор. Дори и когато не го съобщават, неговите колеги винаги го мислят, имат го предвид, съобразяват се с него. Понякога гледат да го поотстранят за малко, че да не им припомня, доколко са далеч от същинските параметри на професията, от нейната дълбока, реална същност. Слушала съм и съм гледала всички топ-имена на днешния световен концертен подиум. И най-откровено споделям, че не разбирам защо Емил Табаков не се “отчита” сред тях – така, както много други, които по нищо не стоят по-горе – особено в идеите на прочита. Но той отдавна предпочете да е български диригент, да гради симфонично дело в България и плаща цената на това свое желание. Въпреки че е много популярен и извън страната.
Повод за поредните мисли за изкуството на този изключителен диригент бе неговият концерт със Софийската филхармония (4.11.), чиято програма бе абсолютно традиционна, за публиката – с Третия концерт за пиано от Рахманинов с гостуващата пианистка Анна Фьодорова и Осмата симфония на Дворжак. Украинската солистка е родена през 1990 и вече е изградила типичната, за своето поколение концертиращи артисти, биография – завършване на престижни музикално-педагогически центрове, майсторски класове при големи имена, няколко компактдиска. Да не пропусна съответните конкурси, стипендии, както и фестивални участия. Очаквах нейния Рахманинов, очаквах звукова реч, изпъстрена с идеи, с изненади, които бележат по-различен подход от този, който внушава предимно мащаба на клавирното изпитание при този композитор и който е съсредоточен върху демонстрацията на забележителна клавирна техника, която дава на пианиста възможност да преодолее с лекота инструменталните предизвикателства на творбата. В общи линии Фьодорова бе на нивото на изискванията на концерта, с много леки нарушения в представянето на текста, които дори и не се забелязаха. Но в нейния клавирен ресурс някак не се появиха по-съществени идеи за драматургията на концерта – той просто бе поднесен абсолютно традиционно в звученето си, така както изобщо се свири. Проблемната клавирна фактура някак я принуди да свири предимно форте в желанието си да преодолее каскадните октави, акорди – целия арсенал от клавирни препятствия, с които композиторът гради своята драматургия. Но те са средство, а не цел за изпълнителя… Липсваше ми и онази специфична лирическа рахманиновска линия, която, особено в Интермецото – втората част диригентът й подсказа, нарисува изцяло – сдържано, дълбоко, въздействащо. Тук трябва да спомена още, че Фьодорова някак не “върви” смислово с оркестъра, като част от едно цяло, събрано в партитурата. Въпреки нейната пределна солова роля има много моменти, в които пианото отговаря, репликира оркестъра, макар и с по-обемен текст. Но естествено има и моменти, в които пианото и оркестърът се сливат звуково в музикалната тъкан – спонтанно в това типично Рахманиново широко движение. На много места ефектът от изпълнението й се съсредоточаваше главно върху личната й, много енергична изява и стремежа към точно изпълнение на клавирната фактура. И това лиши музиката от нейната обилна лирика – превърна я по-скоро в поредица от акцентирани акорди и прекалено изявени рубато-пасажи. Нюансите някак не се състояха, в това отношение прочитът й бе твърде еднообразно реализиран. И най-вече в третата част, която премина трескаво, панически скоростно – още от прехода към нея до самия финал, ексцесивно, без онези вътрешни, осмислящи музикалното слово дихания. Бяха й подсказани от оркестъра в много моменти, с необходимото партньорско внимание, но Фьодорова бе вглъбена, концентрирана най-вече върху изпитанията, които й поднася партията й. Това, което трябваше да бъде средство, както вече подчертах, се превърна в цел и този неин подход доминираше през цялото време.
За сметка на това в Осмата симфония на Дворжак Емил Табаков, с рядко отзивчивото партньорство на филхармониците, създаде поредната собствена версия за тоновия облик на творбата. Слушала съм и други негови интерпретации на тази симфония. И още прозрения. Но по принцип това, което никога не се променя в подхода на Табаков и в неговата естетика е релефната, бистра звукова картина, в която всеки знак от партитурата се чува. И още: безпределната му почтеност към музиката на своите колеги-композитори, която отстоява през целия си забележителен живот на диригент, композитор, артист-интерпретатор. Така, както всеки негов прочит маркира, бележи фундаментално целостта на драматургичното развитие, структурата, така както създава музикалното движение, така също работи по всяка негова стъпка, обзет сякаш от детайла, от всяка възможност за неговото максимално изработване. И за създаване на още пластове към основния характер на композицията. И тук към прокламираната пасторалност на Дворжаковата Осма симфония той прибави сериозния симфоничен заряд на музикалния текст. Освен ефектните “птичи песни” развитието в първата част комбинира множество елементи, наслагва багри, светлосенки чрез кратички мотиви, които се нанасят върху основната мелодична линия и които диригентът подчертаваше, съзнавайки колко важни са те за цялостната звукова картина. И изисквайки – на което оркестърът, концентриран и внимателен се отзоваваше с удоволствие, съзнавайки, че изпълнява “до конец” в детайли композиторския замисъл. В бавната втора част, в краткия начален мотив композиторът е указал три динамики в два само такта – мецопиано, до форте и слизане до пиано. Това са тънки, чувала съм да казват, непостижими нюанси. Табаков ги постига с лекота, слухът му фиксира степените на силата и ги предава на оркестъра. Тези красиви динамични колебания са, които произвеждат баладичния ефект в музиката, това нюансирано промълвяне и кратките реплики между духови и щрайх, осенени от дъхове и променяща се сила бе изцяло покрито от оркестъра с едно предчувствие за това, което следва, майсторски изведено от диригента към основното изложение. Красиво и в същото време стройно, брилянтно изпипано. Контрастното форте не размести степените в звука – само уплътни ефекта без агресия и грубост. В идеално изпълненото предписание pesante (тежко) оркестърът осъществи обема в движението и достигна кулминацията във фазата, за да инициира следващата. Друго, което Табаков владее до съвършенство е търпението във фразата, в отчитането на всяка пауза. Никога не се подлага на изкушението за някакъв “ефект”, извън авторовите ремарки. И понеже е композитор много добре знае и респектира значението и целта на всяка от тях. И знае как да ги пренесе в оркестъра – с какъв щрих, с какъв лък, с колко лък, с каква амплитуда… Прекрасна със своята одухотвореност и смиреност втора част чух. С потъващи и изплуващи пианисисими, които почти не се чуват, но правят тишината да вибрира. И не само. С драматичните реплики на корните, които въведоха новото настроение в частта. (Впрочем тук трябва да маркирам много силните солови прояви на всички солисти-духачи на филхармонията.) С напрегнатите метаморфози на темата, в които всяка отлика е така перфектно изваяна. Ефектната тема в третата част бе сдържано поднесена – без излишъци, тя е достатъчно красноречива. Прилича на валс, но не е – размерът е 3/8 ни подсказа диригентът. Разкри ни, че движението е близко до популярния танц, но носи в себе си и други аргументи, които се разбират от трансформацията на темата до кодата на частта. И танцовата четвърта част бе великолепно конструирана – с умереното, подготвящо събитията въведение и контрастната, вихрена в темпо и динамика фаза в развитието на частта. Струва ми се, че почувствал пределната отзивчивост на оркестъра Табаков ускори леко движението – направи го още по-интензивно, по-бляскаво. Разгърна се като стихия в прекрасно единомислие с музикантите – една взаимна хармония, която извиси музиката, извиси диалога между сцена и зала. В такива моменти животът изглежда много хубав.