блог за музикална критика на Екатерина Дочева

Денис Ръсел Дейвис – един истински Маестро

November 3, 2021

Най-после в България гостува Денис Ръсел Дейвис – един диригент, един музикант от значение. От голямо значение за световната музикална практика! На концерта си със Софийската филхармония (28.10) той показа по най-естествения начин какво означава да служиш на музиката. Да бъдеш визионер – и не само по отношение на музика, която откриваш за първи път, с това той е изключително известен, но и на класическите опуси, претърпели стотици прочити.

Това е диригентът, който владее не само стандартния репертоар, но през целия си изключителен творчески път е работил и представял за първи път творби на композиторите Лучано Берио, Ханс Вернер Хенце, Джон Кейдж, Филип Глас, Аарон Копланд, Арво Пярт, Алфред Шнитке, Гия Канчели, Витолд Лютославски, Кшищоф Пендерецки, Валентин Силвестров, Върджил Томсън. Редовно записва и е издаван от известния лейбъл ECM (всъщност името му стана важно за мен от първия компактдиск на Гия Канчели за тази фирма –  Abii ne viderem, преди 25 години). Това е музикант, който не се повтаря, който търси срещи с непознатото за да му помогне да се пресъздаде със силата на огромното си можене. Никога не се е етаблирал в световната музикална “ранглиста” като диригент “на върха”. Но винаги е бил там, винаги е респектирал и е бил авторитет, където и да се появи. Просто защото е истински можещ и много знаещ майстор, който умее да опитомява оркестри, да ги преобразува и да ги настрои на своите звукови честоти, да ги направи свои съмишленици.

Съвсем неизвестната тук увертюра “Крал Стефан” веднага разкри висотата на майстора Дейвис. Музицира така естествено, както човек диша. Още в самото начало – унисоните в отделните групи бяха изсвирени като преамбюл към един разказ – така ни го подсказаха и флейтистката Кремена Ачева, и кларинети, и обои – свежо, с необходимата доза игривост. Оркестърът излъчваше особено звуково настроение – между тържествеността и хумора, с прелестна танцова театралност на солата, очевидно изискани от диригента – леко подчертани в по-задържаното темпо, с красива пластичност. Преходът към престото бе неусетен- като смяна на дъх премина в еуфорично симфонично тутти. Във всяка фаза от увертюрата, маркираща повторенията във формата, диригентът играеше с темпата леко, почти виртуозно в непосредственото естествено музикално движение. Денис Ръсел Дейвис не е диригент на красивите, ефектни жестове. но ръцете му са изключително ефективни, нанасят всеки щрих, всяка боя, постигат фантастично всяко изграждане. Виждаш и чуваш как най-малкото трепване на ръката или на пръстите рефлектира върху съответната група или инструмент. Съвсем деликатно, но категорично напомня на всички какво е искал и какво трябва да получи. Присъствието на групите е ясно артикулирано, звукът е мащабен, фиксиран, брилянтен. Маестрото подчерта и онези моменти, в които е кодирано бъдещето на Бетовеновия изказ,  разкриващ се в следващи негови опуси. Като Четвъртия клавирен концерт, който последва в програмата и в който гастролира, за втори път с филхармонията, (миналата година той свири с оркестъра и Найден Тодоров Третия концерт на Рахманинов) британският пианист Александер Улман (1991). Възпитаник е на “Пърсел скул” – Лондон и на Къртис-института във Филаделфия (САЩ), признат за един от най-престижните музикални институти, инкубатор за изключително талантливи инструменталисти. От 2011 година Улман стабилно  гради своята солова кариера и популярност. Неговата стилова култура е забележителна – не само поради способността му да поднесе автентичен възглед за прочит на Бетовенов текст, но също и заради “завоите”, които си позволява в излъчването на този текст. Впрочем как се чете съхранен и изпълняван векове наред музикален текст? Този колосален проблем стои пред всеки млад инструменталист, когато започва своята кариера. Всеки търси да създаде своя почерк – не всеки успява. Улман по много интересен начин излъчва Бетовеновото писмо, което очевидно провокира разбирането му за смисъл по начина, който го откроява. И по отношение на фразирането, в което рубатите не са рядкост, но са толкова на място положени, и по отношение на нарочните, едва забележими колебания в агогиката – Денис Ръсел Дейвис ги посрещаше гъвкаво, със забележимо удоволствие, след което въвеждаше в тутти-отговорите своя музикален рефлекс. но това не се отрази на т. нар. музикален порядък – просто даде възможност на слушателя да вникне в различна гледна точка за това, докъде може да се простре понятието за традиция. Каденцата му в първата част бе забележително съчетание от импровизационни и дисциплиниращи фразата импулси, слуховото му въображение твореше чудеса, съчетано бе с рядка мисловна енергия, която преобърна функцията на каденцата, като я изгради като отделен разказ и в същото време близък до оркестровия. Забележителна е и звуковата емисия на Улман, събрала  в себе си различни по степен дименсии – в тембър, обем, плътност, динамика… Особено във втората част на концерта – в която, заедно с диригент и оркестър, разгърна изумително речитативния характер, като отговорите му сякаш имаха за цел да дадат допълнителен нюанс в категоричните реплики на оркестъра. И придаде своята субстанциалност на частта – като продължи тази линия последователно, влагайки впечатляващия си технически ресурс в името на една респектираща, наистина, спонтанност, която стига до всеки, без излишъци, без никакъв сантимент, но с една чувствителност, с една напрегнатост, която приковава. Позволява си да прави ритарданди, да подчертава част от своята изповед, но всичко е с толкова вкус и така спонтанно също подето от оркестъра до забележителния финал, в който строгото, сурово заключение на оркестъра се подчини, утихна под последната емоционална солова реплика. Като признание. А контрастът в третата част бе сякаш “произведен” не само от текста, но най-вече от волния устрем на безбрежния Улманов клавирен звук, в който се събираше сякаш всичко, чуто до този момент. Гледах как го слуша и го следва звуково Дейвис и с какво удоволствие насочва оркестъра да допълва, да довършва внушенията на Улман. Беше хубава среща – между ентусиазма на младия талант и всезнаещото партньорство на големия майстор – и в начина, по който преобразуваше звука на духовите, за да продължат “тембровата мисъл” на солиста, и в съобразяването с темповите му колебания, и в подготовката на кратичката каденца, и в нейното закриване с оркестъра – толкова много осъществени детайли, означили могъществото на музикалния език…Концертът завърши с шеметно сгъстяване на изказа в кодата. И въздействащо.

Симфонията, която Денис Ръсел Дейвис бе избрал за своята среща с филхармонията и софийската публика бе Третата на Рахманинов. Рядко, много рядко се изпълнява тук и жестът на Дейвис помогна на публиката да си припомни нестандартната красота на творбата, която се отличава с изтънчена екстровертност, с динамизъм в експонирането и развитието на материала – на по-къси, сменящи се епизоди, в които оркестърът често звучи с изтъкване на отделните си групи, с интензивния диалог между тях, уталожен често в общия звук на оркестъра. Развитието й включва сменящи се темпа, изискващи специфична енергия в звукоизвличането, в разпределянето на общото движение между групите, в екстензивната динамика, която предполага благородство на инструменталния изказ, а не внезапни оглушителни избухвания. И честа смяна на темпоритъма, която изисква гъвкавост на рефлекса. Всичко това го имаше в невероятната интерпретация на диригента, който просто постигна такава степен на интензитет в звуковото излъчване на оркестъра, при това толкова богато нюансирано, че бе трудно да се обхване цялото тоново и темброво богатство, което идваше от сцената. И друг път публиката е била свидетел на този тип “укротяване” и “облагородяване” на звуковата мощ на този състав, на томителното му разкриване с една чувствителност, която отдава само на най-големите, които са пред него на пулта. Драматургът Дейвис проведе развитието на творбата в плодотворен музикантски диалог с оркестъра, който очевидно бе завладян от фигурата на пулта. Във втората част чухме великолепни сола – на концертмайстора Павел Златаров, на корниста Михаил Михайлов с арфистката Весела Тричкова, на флейтистката Кремена Ачева, на кларинетиста Димитър Московски, на английския рог…(надявам се, имената в програмата да са точни – не познавам всички оркестранти от филхармонията, за съжаление). Втората част бе истинска драма, отделните фази на която бяха интензивни, наситени, въздействащи с инструменталното покритие от страна на оркестъра – мекота и блясък, пасажна бистрота и естетски изведена лирика, образност и характерност на солата, гъвкавост в темпоритъма и заредена с енергия звукова емисия. Забележително! Тази симфония дава възможност на диригента да издигне оркестъра, да го извиси. И Денис Ръсел Дейвис максимално използва тази възможност и магически разтвори, разкри потенциала на състава. Мисля, че всеки в оркестъра бе удивен и щастлив от участието си в този рядък музикантски акт.  Който продължи във финала и от неговото звуково конструиране можеше да се усети, че като реален стратег на драматургичното развитие Ръсел Дейвис бе оставил резерви в оркестровия изказ за кулминационната част – за “своенравната” фуга, за фатумно звучащата секвенция Dies Irae, която Рахманинов използва често в своята музика като знак, като напомняне, като символ на възможен житейски обрат. И за невероятно изстреляния финал.

Гостуването на Денис Ръсел Дейвис безспорно остава едно от големите събития на сезона. Има още нещо, което ми се иска да добавя към същността му на диригент. Неговата диалогичност – на личността, която изгражда музикалната концепция, музикалния прочит на творбата – е толкова ефективна, че през цялото време имах чувството, че ръцете му и изразът му, внушението му са насочени към всеки един оркестрант поотделно, което той му връща щедро и благодарно като музикант, като инструменталист и като част от сложния инструмент, наречен оркестър. И може би за това всичко бе толкова компактно, но и диференцирано, мошно, но също излъчващо отзивчивост и благородство. И със звуков капацитет, присъщ на всеки много добър европейски оркестър.