Фестивалът „Алегра” е замисъл и дело на контрабасиста Петър Найденов, който живее в Швейцария, на сестра му Мария Найденова-Абрашева и на Ина Селвелиева, която идва да работи за фестивала от Съединените щати. Фестивалът включва концерти, майсторски класове, а от тази година – и конкурс за инструменталисти. Идеята е Русе да бъде център на класиците в музиката и през “мързеливия” летен сезон. И тази година, за седми път, авторитетни имена в европейската музикална практика споделят своя опит и знания с млади хора, вече набрали умения и смелост да се съветват с музиканти като цигуларите Албена Данаилова и Райнер Хонек – и двамата концертмайстори на Виенската филхармония; като виолиста Вилфрид Щреле – дългогодишен водач на групата на виолите в Берлинската филхармония, основател и член на струнен квартет „Брандис”, като известните виолончелисти Ласло Феньо, Петер Шомодари. И цигуларят Себастиан Хаман. Много, и поради това трудни за обхващане, бяха концертите, уроците, срещите, откритията, споделянията в тази наситена, интензивна седмица, посветена на класическата музика в най-класическия й сегмент. Затова избирам да акцентирам върху някои от събитията в нея, в удобната форма на
Критическа хроника
На 15 юли фестивалът бе открит с рецитал на Ласло Феньо, чийто партньор бе младата българска пианистка Надежда Цанова. За себе си бих определила вечерта като съчетание между очакваното и откритието. Очаквана бе високата степен на прочита, която предложи Феньо. Той е на 46 години, отдавна има международно признание и със спечелените конкурси “Пабло Казалс” и “Мстислав Ростропович”, и с интензивната си концертна кариера, със записите си. Феньо е и търсен педагог. Той е професор във Висшето училище по музика в Карлсруе. Така че музиката, която предложи на публиката в Русе удовлетвори пределно очакванията. Въпреки горещината в залата (когато концертът започва климатикът в голямата зала на Доходното здание се изключва, защото е стар и поради това много шумен) и очевидно все по-хлъзгавия гриф Феньо съумя да напусне зоната на дискомфорта и да се “произнесе” чрез Бетовеновата Трета соната, Италианската сюита на Стравински и Голямото танго на Пиацола. В тези крайно различни в звуковите си и, съответно, стиловите си параметри творби той предложи личния си, ангажиращ слушателя прочит. Ла мажорната соната на Бетовен за пиано и виолончело бе поднесена с подходяща сдържана експресия, с плътен, обемен и благороден звук, чието качество определяше характера на различните регистри. Балансът между разгърнатата мелодическа линия и строгите очертания на формата бе впечатляващ и, така да се каже, още по-въздействащ благодарение на пианистката Надежда Цанова, която бе моето камерно откритие не само като партньор на Феньо, но и в квинтета “Пъстървата”, който чух на следващия ден. За това ще стане дума след малко. Цанова слуша и реагира мигновено на партньора си, има необикновен рефлекс да дооформи тембровата и динамична картина на музиката, която се свири. Много е бърза – не само в пръстите, но и в ума, в своето партньорство и това нейно рядко качество спомогна много за съчетанието на стабилност и гъвкавост в изложението. Тя също диференцира стилово качествата на своя звук. В Италианската сюита дуото разтваряше деликатно бароковата одежда, за да очертае, да покаже своенравната стилова игра на Стравински – с тънки звукови метаморфози, в които двата тембъра просто “залепваха”. И след пестеливата, но многозначителна изразност на сюитата, дойде ред на чувствения напрегнат мелос на Пиацола, проведен в страстна ритмична обсесивност и изкусителни преображения в агогиката. Способността на инструменталиста така мигновено да се сменя в звуковото си излъчване – от строгост до екстаз – винаги ме е удивлявала. Това е особен вид игра с маски, но маската не се вижда, тя излита в ефира и дава възможност на чувствителния слушател, да я улови, да й се наслади.
16 юли
За мен концертът започна още предния ден, когато можах да “открадна” минути от репетицията на квинтета “Пъстървата” (Шуберт) с Албена Данаилова, Вилфрид Щреле, Петер Шомодари, Петър Найденов и Надежда Цанова. Свириха, уточняваха най-вече динамики, дъхове, маниер на тематично провеждане, важни топоси в драматургията, видове контрастни съпоставяния. С удоволствие и лекота, присъщи на големи и опитни музиканти. На концерта, преди квинтета, прозвуча едночастното Струнно трио в си бемол мажор, D 471 на Шуберт. Ансамбълът: Александър Леш – цигулка, Вилфрид Щреле и Калоян Русев – виолончело. Леш е 27 -годишен, германец, ученик на Себастиан Хаман и страстен камерист. Още по-младият от него виолончелист Русев (1998) в момента е студент в НМА в класа на доц. Атанас Кръстев. И двамата бяха ентусиазирани и много стимулирани от възможността да свирят с Вилфрид Щреле – един музикант с колосална биография и на оркестрант в елитен оркестър, и на камерен музикант, и преподавател с голям авторитет. Известно е, че тоналността си бемол мажор е предпочетена от Шуберт и за трите струнни триа, които е създал. В този негов избор естествено има логика, която се основава на стремежа към използване различните възможности на тоналността в мелодично и хармонично отношение, както и в идеите за възможностите на звука в различна теситура и специфичното тембриране на ансамбъла. Моцартовският тип мелодично движение по тоническото тризвучие, което е в основата на главната тема на триото гъвкаво се съчетава с възможностите на модулативните ходове и бе разгърнато деликатно и нюансирано от ансамбъла. Изпълнението на квинтета “Пъстървата” се превърна в кулминация не само на вечерта. Рядък шанс е да се чуе такова експертно влизане в даден стил. И толкова активно музикантско внимание към общия звук. Беше удоволствие да очакваш и да се изненадваш – от начина, по който се строи акорд, от вида динамични контрасти, внимателно проведени и, затова, още по-ефектни, от богатството в мелодическото движение, което бе наситено с многолика образност, от щриховото изящество, фантастично споделено между цигулката и виолата и между челото и контрабаса (не винаги може да се чуе толкова благороден и фин звук и така изваяно легато от контрабас). Към тази невероятна компания от страхотни и много опитни музиканти абсолютно равностойно се добави Надежда Цанова – интензивна, но и деликатна, впечатляващо сръчна и бравурна, но и много тембриста и респондираща на всяка фраза от другия, на всеки въпрос, на всяко възклицание… Нюансирана и нюансираща! Не исках да свършва втората част, бликаща от идеи в инструменталното поведение на всеки един. Как да не се спомене виталната интимност между цигулката на Албена Данаилова и виолата на Вилфрид Щреле – с такава чувствителност се приближаваха в звука и в настроението, което предаваха в залата. Четвъртата част бе незабравима с трепетното соло на Албена, което с основната песенна тема просто изрисува образ – въздушно, красиво и тревожно. Какъв музикант! С внимание “обсвирваше” в следващи вариационни разработки същата тема, проведена в по-ниските инструменти. Въобще тази част бе като христоматия по ансамблова култура на варирането, демонстрирана от всеки един от състава. Както се знае Шуберт не променя във вариациите вида и характера на темата и в този смисъл на изпълнителите им се дава перспективата да я интерпретират в зависимост от контекста във вариацията. Тук имаше много какво да се чуе по отношение на звуковата естетика и на тембровата фантазия на всеки от квинтета. Завършвам описанието на тази вечер с горчивата мисъл, че подобна култура – стилова, инструментална, ансамблова, се придобива в подходяща стимулираща среда. И искрено се надявам, че музиканти като Надежда Цанова – талантливи и абсорбиращи зададените параметри в покритието на музикалния текст, имат реална полза от споделянето на класическата творба с изпипани, завършени майстори.
17, 18, 19 юли
Започна финалният тур от конкурса за инструменталисти – нов момент в историята на фестивала “Алегра”. 133 инструменталисти са пратили своите заявки и аудиозаписи – половината от тях били виолончелисти. Журито в състав: проф. Албена Данаилова, проф. Вилфрид Щреле, Диянг Мей – виола от Мюнхенска филхармония, проф. Ласло Феньо, проф. Петер Шомодари – Виенска филхармонияк, Владо Тилев – лютиер, Марк Кадин – главен диригент на радиооркестъра, проф. Светлин Русев (цигулка), проф. Себастиан Хаман от Музикален университет във Фрайбург, след много дълго прослушване – бе избрало шестима финалисти, които свириха на финалния трети, концертен тур – три концерта пред публика. Фантастична идея и невероятна възможност за финалистите бе да свирят и ансамблови пиеси заедно с прочутите и много опитни в камерния жанр музиканти – да работят с тях на репетиция, да навлязат в основни принципи, да се докоснат до тайните на този най-труден изпълнителски жанр. Да имат възможността да уталожат солистичния стремеж в себе си, за да се приближат до звука, тембъра и диханието на другия, да смирят личната си звукова емисия в името на общия ансамблов звук. Да усетят чара на този тип общуване. С трите финални концерта Бенс Темешвари (виолончело, Унгария), Изабел Маркова (виола, България), Джисо Ким (виолончело, Корея), Боби Костадинов (виолончело, Германия), Джонгхеон Нам (виолончело, Корея) и Зорница Иларионова (цигулка, България) завършиха своето участие в конкурса. Впрочем особеност на първото му издание за цигулка, виола и виолончело бе изключително високият процент на виолончелисти от кандидатите, които са изпратили свои записи (65 от всички 133 участници), една тенденция, която се запази и на финала. От финалните концерти избирам да опиша изкуството на моя фаворит, виолончелиста Боби Костадинов. Роден е в Германия от смесен брак през 1999 г., студент е в Лайпциг. Рядко може да се каже за човек на 22 години, че е завършен музикант, но за него бих го казала абсолютно убедено. Конкурсната му програма включваше първа част на клавирно трио, оп. 49 от Менделсон, заедно с Албена Данаилова и Филип Клюсер. Костадинов произвежда впечатляващ виолончелов звук – плътен, обемен, изразителен, метаморфозиращ – особено когато изживява съвместното си удоволствие с цигулката на Албена Данаилова. В първата част на фа мажорната соната от Брамс се затвърди убеждението ми, че този човек създава сюжети в прочита на музикалния текст и в това е изключително интересен. Щастливо е присъствието му на сцената – гледаш и слушаш един свободен артист, който желае да те приобщи към своите вълнения, към своите истории, към своите образи. Непринуден, волен музикант, намерил своя глас в предпочитаното от него изкуство. Особено силно ми подейства втората част на Симфония-концерт, оп. 125 от Прокофиев – мъжествена, сурова, дори драстична музика. Техническият апарат на Костадинов е така изпипан, че му позволява да представя бързи пасажи като стенания, акордови последования като тежка приближаваща заплаха… С една дума разказът му е наситен, въздействащ и много смислен. Не мога да не спомена и широките дихания във фразирането му и тембровата логика в него. Но най-силно впечатление прави органичният му инструментализъм и артистичната свобода, която внушава от сцената. Все пак това е 22-годишен челист! За финал на представянето си бе избрал контрастното Хоро-стакато от Динику, но в аранжимент на Яша Хайфец (не знаех, че се изпълнява и от виолончелисти този аранжимент). Костадинов направо го изстреля, осъзнавайки много добре ефекта, който ще предизвика изпълнението му.
Почти винаги имам разминавания с решенията на дадено жури в конкурсни ситуации. На този конкурс Костадинов получи втора награда. Първата отиде при виолончелиста от Корея Джонгхеон Нам – един правилен челист, поради това твърде предвидим в прочита си.
20 юли
Протагонист в последната фестивална вечер бе Райнер Хонек – като солист и ръководител на Фестивалния оркестър “Алегра“. Всъщност оркестърът бе поредният важен опит на всички участници в майсторските класове на именитите музиканти. Опит, който завършваше кръга от възможности, които им бяха предоставени. За концерта Хонек бе избрал музика от Шуберт – Рондо за цигулка и струнен оркестър в ла мажор, D 438 и Чайковски – Серенада за струнен оркестър, оп. 48. Райнер Хонек е близо три десетилетия концертмайстор на Виенската филхармония, а заедно с това активен солист и забележителен камерен музикант. Присъствах на един от майсторските му класове, където той преподаваше същото това рондо от Шуберт, което свири на заключителния концерт на академията като солист и диригент. Той е търпелив, но настойчив преподавател. Изисква не само изпълнение на всички знаци и щрихи, изисквани от нотния лист. Изисква да се покаже точност, но също и стилов усет и интуиция в разпределението на стойностите в такта (например в двата начални такта на основната тема, “натоварени” с междинна пауза, която трябва да се чуе, с форшлаг, който трябва се изпълни брилянтно към нотата без никакъв акцент, последван от бързо сменящи се легато и стакато щрихи в бързо темпо). Тази комплицирана, а наглед проста фактура, затруднява младия музикант. Хонек последователно и търпеливо обяснява и показва. Така че аз бях подготвена вече за елегантния му маниер на постигане на естетично издържана логика в прочита и въпреки това, в концерта с младия оркестър всичко бе така изпипано, така чисто и прозрачно от гледна точка на музикалното протичане, че човек си дава сметка, колко рядко слухът му има възможност да понесе толкова изрядно музициране. И толкова спонтанно! Изящен естет! Забележително бе изработен и оркестърът, в който с огромно желание, без да бъдат предвидени се включиха и майсторите Данаилова, Щреле, Найденов, Шомодари, Феньо…Сигурно пропускам някого. Но това, което няма как да се пропусне е страхотната атмосфера, създадена от желанието да съмузицираш с останалите, при това в една програма, която сигурно си свирил многократно. Желанието за споделяне на момента, на музикално ставане, което големите показват на па-малките е сериозна част от музикалното възпитание. На музиканта никога не му омръзва да свири – това бе ясното послание, което полетя от сцената към залата. И то бе подкрепено от пълнокръвния, обемен звук в серенадата на Чайковски, в която Хонек направляваше оркестъра, този път от концертмайсторския стол. Обединеното музикантско войнство бе внушително и убедително, музицираше, сякаш вибрираше под вдъхновения контрол на своя ръководител.
Алегра е успешен проект. Измислен е много добре от своя основател Петър Найденов и се реализира мобилно, безшумно, сговорно, ефектно. Фестивалът наистина е място за срещи, за работа, за открития, за зараждане на идеи. Така дава на младите не само знания, но и кураж да продължат по този път. Да екзистират в личната си звукова планета. И да я споделят с таланта и призванието, които са им дадени.