Медиите обичат професор Пламен Джуров – диригент, композитор, експерт в администрирането на музикалните процеси, човек с визия и култура. С възпитание и етика, която все по-трудно откривам днес. И благодарен, толерантен събеседник – умее да насочи и да коригира дори и не съвсем смисления въпрос и да го изпълни със съдържание в отговора си. Проведохме този разговор отдавна. Припомням го, защото, струва ми се, Джуров рядко е разказвал за себе си и за началото на пътя си в музиката. В този разказ прозират много негови житейски принципи. Давам си сметка, че през изминалите оттогава повече от двайсет години в живота на Джуров не са настъпили колосални обрати. Той все така продължава да отстоява принципите си. Защитава каузата “Софийски солисти” – вече 33 години. Написа още музика – ще спомена само Концерта му за саксофон и оркестър и Метаморфози за струнен оркестър за “Софийски солисти”. Продължава да бъде мъдър Учител – спокойно, безшумно, всекидневно. И до днес работи като човек, осъзнал мисията си на музикант и просветител. Въпреки трудната, неблагоприятна за класическата музика българска среда.
– Откъде в едно семейство на немузиканти е дошла идеята, че синовете трябва да се занимават с музика.
– Доколкото съм се опитвал да го разбера логически, има няколко причини. Първата е, че по това време, когато съм се раждал – това е краят на четирийсетте години (1949), е имало някакъв ентусиазъм, изглежда – или в родния ми град Плевен, или в това поколение – да се занимаваме с изкуство. Защото детската школа, където бях, беше пълна. Първите ми приятели всъщност бяха от детската школа, учехме солфеж, пиано… Втората предпоставка е, че моята кръстница Лукса Пашовска – от много известна плевенска фамилия – преподаваше пиано… Не знам как се случи, че отидох на един урок по пиано. За първи път бях на метър и половина от роял… Свиреше едно момиче и на мен това ми се видя като нещо…, нещо невероятно. Не знам дали е било звуково внушение, или просто като гледах тия пръсти как пердашат по пианото и… аз отсякох в един момента и казах: “Пиано!” Третата причина – това е вероятно майка ми. В нейната представа за хармонично развитие на детето обезателно трябваше да има много занимания, извън учебни, за да не му идват глупави мисли в главата…
– А как стигнахте до мисълта за по-сериозни занимания?
– В началните години свиренето на пиано ми беше много досадно. Непрекъснато ме караха да уча нови неща, а аз не обичах. И… там започнаха първите ми неосъзнати опити за музикално творчество. Те бяха в желанието да излъжа родителите. Примерно връща се майка ми вкъщи: “Какво научи днес по това, по това, по това, а по пиано какво?” И аз казвам: “Три етюда от Хелер.” Отварям нотите, тя е в съседната стая и аз почвам да свиря някакви етюди, които Хелер въобще не е сънувал да напише; но тези творчески опити завършиха много трудно, много тежко… защото на няколко поредни урока по пиано майка ми дойде с мен и работата прие драматичен обрат – бях разконспириран, обществено заклеймен и наказан.
– И все пак, след всичките тези терзания върху клавиатурата, станахте добър пианист.
– Аз… много често в приятелски кръг казвам, че съм от бавноразвиващите се, докато се убедя в нещо, пък после докато го направя, минава много време… Аз си свирех, бях добър или един от най-добрите, но то пък нямаше особена конкуренция. Истинското ми мотивиране за занимание с музика стана, когато се появи Мара Балсамова. Чак тогава започнах да се досещам за смисъла да свириш на пиано.
– Тя ли е първата сериозна личност във вашето музикално развитие?
– Тя може би е най-голямата. Жалко, че малко хора я помнят. Ако кажа само, че това е учителят, ще бъде много недостатъчно. Имаше време, когато цяла година живеех при нея, свирех по цял ден, тя се занимаваше с кухня, с всичко, точно като майка, като човек, който те гледа. Това беше вече в консерваторията в трети, в четвърти курс. За мен беше много интересен период, защото около нея имаше кръг от музиканти, които ми подсказваха други неща. Значи Мара Балсамова направи за мен много с цената на може би цяла една календарна година от своя живот, ако събера времето, което е отделила за мене; не говоря за средства, за всичко друго. Огромно нещо!
Но някой път големите учители могат да бъдат само с по една фраза. Може някой да направи малко нещо, от което да събуди лавина от познания, интуитивни действия в тебе, които да ти отворят много широко поле напред. В това отношение, още докато бях в Плевен, разни хора са ми въздействали. Моята учителка Лукса Пашовска… тя ме въведе в друг вид свят, домът й носеше атмосферата на тежък виенски дом. Един от най-чаровните ми учители по солфеж е бил Генчо Гайтанджиев… След това дойде едно поколение, когато се откри музикалната гимназия… Тогава учителят ми по пиано беше Иван Ефтимов. Преди това се занимавах с Ани Запрянова. И след това започнах с Мара Балсамова, което вече е друга школа.
– Бяхте всъщност добър пианист, имахте награди от конкурси и все пак решихте да оставите пианото настрана.
– Аз много обичах да импровизирам, пианото да бъде вид слово, говор, изразяване. И в един момент, точно когато вече бях пианист, си казах: “Трябва да се занимавам с композиция.” То пак е свързано с дома на Мара Балсамова. Синът й, Георги Нотев беше студент тогава. Негова приятелка беше Иванка Кръстева – сестрата на Юлия Кръстева, днес много известна музиковедка в Европа. Там се слушаше страшно много нова музика. Всичко! Имаше начини да се снабдяват със записи… Аз тогава слушах много музика от кого ли не. И… тази музика започна да ме увлича.
– А Марин Големинов? Как станахте негов студент по композиция?
– Мара Балсамова направи връзката. Отидох при него. И много делово, бързо говорещ, както той си умее, казва: “Дай сега да видя какво си написал, така…” А следващата фраза беше: “Добре де, моята е ясна…” 71-а година Марин Големинов е бил на 63. И казва: “Аз мога и да не пиша вече, но какво ще правите вие младите, дето се занимавате с композиция?” Това ме слиса малко.
С него ми беше интересно, защото след първия образователен курс те оставя много свободен. И оттук нататък става партньор, с когото и ти споделяш, и той споделя. С Марин Големинов винаги съм бил в много добри контакти, но… тук пак има може би не съвсем обичайни неща в моя живот. Тогава композиция се учеше четири години, дирижиране – три; аз една година след пианото учих композиция, следващата започнах и дирижиране при Константин Илиев. И се оказа, че доста време говоря с Константин Илиев за композиция, а с Марин Големинов за дирижиране. Даже веднъж казах на Константин Илиев: “Така малко се обръщат нещата”, защото аз на Константин му показвах произведения. Той отговори: “Знаеш ли, Големинов има много остро око. Той отстрани вижда неща, които малко хора виждат. Това, което той ти каже за дирижирането, то има смисъл, да знаеш.”
– Спомням си един концерт в Пловдив през 1975 г., когато Константин Илиев изпълни вашите Вариации за оркестър.
– Трябва да ви кажа, че в това отношение специално на Константин не само съм му длъжник, ами си мисля, че това е нещо като завещание, като послание… той иска това да го продължим. Защото… той отива в Пловдивската филхармония и взима първо произведение от Пламен Джуров. А солистът е Велизар Генчев, мой връстник… Това е нещо, което той ни завеща: така трябва да се прави за младите. И това не е единствен случай при Константин. Той направи и моето Кончерто гросо, след това прави и Елегията с филхармонията… Въобще в това отношение имаше страхотни жестове, много задължаващи жестове, които определят бъдещото ти поведение. Аз под влияние на това съм казвал и сега го казвам: ние можем да си говорим всякакви високопарни приказки за голямата култура, приноса ни в Европа или за това колко всеки от нас е велик или не е велик, но има само едно нещо, което е вярно: на тази земя, българската, който се занимава с класическа музика, трябва да е в голяма степен възрожденец. Трябва да е просветител, трябва да го прави и пред колегите си, и пред другите. Това осмисляне според мен е валидно от маестро Атанасов до последните големи, които бяха нашите учители.
– …Винаги сте имали едно по-глобално мислене, още от млад винаги са ви интересували по-широко нещата в музикалния живот извън клавиатурата, извън нотния лист… очевидно така сте създаден…
– …Или начинът ми на живот е подсказал, че има и друга гледна точка, а може би така да ми е по-удобно.
– В смисъл?
– Аз съм все още достатъчно енергичен и достатъчно разпилян и любопитен, за да се втурвам в разни посоки. И като всеки на Балканите, който никога не си признава, че има съответната доза мързел, го замества с друго понятие… Вероятно това желание да бъда активен в много неща може да се третира като вид оправдание за мързела, но в края на ХХ век човек трябва да си даде много точна, рационална сметка, че ние сме смазани от огромен товар от творчество – особено ако човек не иска да бъде глупаво наивен и да налага собствената си оценка над другите, което за мен е много смешно и неприятно и не бих искал да стигна до това положение.
– Нямате много голямо творчество. И в него често има някаква връзка с миналото… Още от дипломната ви работа – Симфонията. Тя беше написана с мото от Иван Хаджийски, свързана с Априлското въстание? Тези импулси са важни за вас, нали?
– Въобще тая земя ме интересува. Аз я обичам, харесвам я такава, каквато е, че даже и хората много пъти ми харесват. Като пиша произведение – или трябва да си отреагирам на нещо, или трябва да го напиша за някого. Тая симфония си беше за дипломна работа. Аз бях тогава от сърдитите млади хора и… бях сложил толкова дълбок, скрито дълбок замисъл, че след време и аз няма да се сетя какъв е бил.
– Във всеки случай в музиката се усеща…
– Тя, общо взето, е тъжна музика, въпреки че има някакъв опит нещо да живне, да тръгне, но, общо взето, завършва открито и… тревожно. Тогава се наслаждавах на тритонуса като символ на всеобщата, всемирна несправедливост.
– Казвате го с ирония, но… музиката ви не е от жизнерадостните, в нея доминират замисленост, тревога, неудовлетвореност – ако трябва да се докоснем до емоционалното й натоварване.
– Може би една от причините за това е, че аз пиша това, което ми харесва и когато ми харесва. Никого не задължавам и не го моля да изпълнява каквото и да било. Аз си го пиша, ако някой проявява интерес – хубаво! Няма да му попреча. И когато аз си го правя по този начин, и понеже не насилвам никого, имам правото да си го направя така, че да съм в хармония със себе си. Ако аз съм в хармония със себе си, тези, които ще ме разберат, могат да бъдат в хармония с мен. Ако един човек трогне – що не? Не съм си поставял никога задачата да бъда атрактивен, не ми е интересно. Това го правя като диригент. За какво ми е да го правя като композитор.
– Писали ли сте музика по повод?
– О, да! Повечето произведения са по повод. Ето симфонията е по повод на Хаджийски… Елегията я написах по повод смъртта на един оркестрант – бай Мирчо, фаготист от Плевенската филхармония. А токатата е посветена на Светлин Русев. Той много ми харесваше. И сега ми харесва, но тогава беше пример как да се държи човек. Фантазията… тя пък е предизвикателство от Александър Райчев. Бяхме на едно заседание в Съюза на композиторите, Сашо Райчев седи и пише на едно листче нещо… И по едно време дава листчето и казва: “Подарявам ти една тема.” Това е темата, на която е стъпила фантазията.
– Имах предвид друг вид поводи. Примерно вие нямате нито една песен за “нашата партия”… А ваши колеги, които не пропускат случая да изтъкнат колко са били чисти и репресирани, доста песнички понаписаха. Вие защо не го направихте?
– Не съм имал мотив. За какво да пиша песен за партията? Какъв е смисълът? То се прави или за пари, или да направиш някакво впечатление. Аз не се нуждая да правя на някого впечатление. И от пари сигурно не съм имал нужда, а освен това е и губене на време. Сега… специално за песни понеже говорим, трябва да го кажем по-сериозно: да посегнеш към текст, който да превърнеш в музика, е доста отговорна работа. Аз, общо взето, съм много предпазлив и много претенциозен на тая тема. И… не мога да се занимавам с някакъв текст, който самият не ми лъха на музика.
– Затова ли написахте “Песни без думи” по Иван Нинов и по Владимир Димитров-Майстора?
– Да! Една от причините е и тази.
– В момента предимно дирижирате…
– …И трябва да кажа, че не изпитвам никакъв срам. Защото не облазявам тези, които пишат безсмислено много музика. Сега! Аз повече от десет години работя със “Софийски солисти” и като знам какви невероятни произведения има за този състав… По-важно е тези неща да влязат в съзнанието… Защото не всички хора могат да разберат, че музикалните произведения всъщност създават много силна вътрешна хармония, това е смисълът… Основната ми професия е диригентска, педагогическа… В края на краищата от живота остават само позитивните неща – от твоя личен живот и от това, което виждат от него. Може да не усещаш благодарност или нещо подобно, но човек, докато е жив, трябва да прави хубави неща!
– Тази ваша позитивност как я отгледахте?
– Това е въпрос и на шанс. Сега си давам сметка, колко грижовни са били моите родители с взискателността си и строгостта си. Моята вътрешна нагласа е, че човек трябва да знае стойностите на живота и не трябва да ламти за неща със съмнителна стойност. Сега някой мисли за власт. Властта въобще не е привлекателна. Имоти! Ами то иска ужасни грижи…, въобще човек трябва да намери това равновесие. Аз съм си го намерил в това, което правя – то да има смисъл не само за самия мен.
– Има ли някакъв момент от живота ви, който бихте определили като много важен, силен за вас?
– Много са, не мога да ги класирам, защото са от различни файлове… Какво остава в човешкото съзнание? Какво остава в зеницата, помръкваща във мрака? Дали пейзаж от планина, спомен за приятел, сърдечна дума… Трудно е да се отговори…, но във всеки случай не е нещо, което е свързано със суетата, в това съм убеден!
В. “Култура”, бр. 17 – 30 април 1999 г.