30 години след закриването на социализма в България най-после се появи сериозно, основано на документи изследване, посветено на идеологическия натиск върху българския композитор за периода 1944-1969 г. Пълното заглавие на книгата е “Идеологическият диктат и Новата музика в България” с подзаглавие “Щрихи върху документалното слово (1944-1969)”. Автор е проф. д-р Ангелина Петрова, която от години работи и пише в областта на теорията на съвременната музика, музикалната херменевтика и на съвременната българска музика. Когато говорим за тази книга, най-напред трябва, струва ми се, да се каже, че толкова цялостно изследване за съдбата на българския композитор през “студения прочит” на документа у нас се появява за първи път. Преди двайсетина години получих ценен подарък от колеги от Германия – четиритомен сборник с документи със заглавие “Новата музика в разделена Германия” (Neue Musik im geteilten Deutschland), съставен и коментиран от двама сериозни музиколози от двете бивши половини на Германия – Улрих Дибелиус и Франк Шнайдер, издаден от 1993 до 1999 г. под шапката на обединението Берлински фестивали и по-конкретно на музикалното биенале в Берлин – от 14-ото до 17-ото му издание. Когато зачетох този невероятен труд от близо 2000 страници, събрал студии, статии, документи, писма и снимки, с вродения си български песимизъм, особено тогава в 90-те години, си помислих, че в България подобен труд никога няма да се случи.
Слава Богу, случи се! Макар и доста по-късно, макар и доста по-скромен на вид, имаме вече документална книга, която разкрива идеологическите абсурди, овладели българското музикално творчество – макар и (засега, надявам се) само за първите 25 социалистически години в България. Тя е резултат от няколкогодишния труд на Ангелина Петрова, издадена е от Института по изследване на изкуствата при БАН (София, 2020). Естествено първият въпрос, който събуди у мен това издание е, защо само първите 25 години, защо не до края на 1989 г., че и 1990 г., когато Съюзът на българските композитори насочи трайно общественото внимание върху себе си със скандалния “развод” (както го определиха някои медии), предизвикан от голяма част от композиторското войнство, с цел музиковедите да бъдат изгонени от Съюза. Тогава няколко композитори, начело с Марин Големинов, застанаха на противоположната позиция и така, известно време, България се радваше на два композиторски съюза. Имаше съдебни дела и решения, накрая се стигна до помирение, което бе компромисно за музиковедите, защото уставът на СБК бе сменен и те се оказаха в доста унизителна позиция, създадена от колегите им композитори. Това положение се запази до ден днешен. Припомням в едри щрихи тази история, защото тя не случайно започна след обявеното от Георги Тутев намерение една малка част от композиторите и музиковедите да се отделят в рамките на съюза, поради различни естетически принципи от тези на целия съюз и да продължат по-активно развитието на Новата музика в България. Т.е. дори и след официалната смяна на системата този жест предизвика огромната и продължила доста дълго крамола, в която имаше грозни страници. И която доведе до емигрирането на Божидар Спасов и Мария Костакева, на Александър Кандов и Людмила Спасова, а някои музиковеди, сред които бях и аз, тогава скъсаха окончателно със Съюза на композиторите. Т.е. идеята за развитието на Новата музика възбуди консервативното мнозинство в организацията, а някои решиха просто да си останат, където са били, да не влизат в конфликти, които могат да им навредят по-късно. Всеки от тях имаше своите причини. Но Тутев не се отказа и основа в дома си Дружеството за нова музика в България. Припомням всичко това днес, тъкмо поради книгата на Ангелина Петрова. От документите, публикувани в нея става ясно, че събитията, преживени от българските композитори, нежелаещи да създават творчество “национално”, т.е. свързано с българския фолклор се дължат не само на идеологическия натиск от партията и държавата. Дължат се и на плашещия с устойчивостта си консерватизъм от страна на много творци, на имена-емблеми в българската музика, който способстваше за ефективността на този идеологически натиск. Т.е. оказа се твърде удобен за идеолозите на социалистическия реализъм, поради което много български композиции са такива, каквито са.
За своето изследване Петрова е издирила и прочела огромен масив от документи. Които, както самата тя ми обясни, дават възможност за по-голяма пълнота в очертаване и коментар на картината именно до 1969 г. Документацията след тази година била оскъдна. И самата авторка още мисли в каква посока ще продължи и дали ще продължи нататък. Но и тази работа дава сериозна представа чрез “документите на официалната словесност”, както ги определя авторката, за механизмите на цензурата, за съпротивата и за ограничените възможности за заобикаляне на догматичните хватки на институциите и заявяването на българската Нова музика на различни европейски сцени през 60-те години.
За тези, като мен, които са били свидетели на преддесетоноемврийския съюзен живот книгата на Ангелина припомня много факти, но и донася много знание, най-вече по отношение на създаването на всички културни институти в страната след девети септември 1944 г., които засягат музикалното творчество и изпълнителско изкуство. За идеологизирането на лелеяното от мнозина присъствие на фолклора в симфоничното, камерно и ораториално творчество; за началото на съпротивата срещу него от радетелите на новите практики в писането на музика. Изключително впечатляващи са споровете около зависимостта на музикалната теория от идеологията, която се налага естествено от слабо подготвени професионално, но силно овластени кадри. Стенограмите показват зловещия абсурд на споровете, принудата върху хора, учили в авторитетни европейски институти да се съсредоточават върху опростенчеството и милиционерската бдителност на техни “колеги”. Зле образованите маши, слугите на властта са докарали нещата дотам, че да се свързва вековната теория на едно изкуство, сиреч занаята на музиканта, с “разрешено и неразрешено”. Незабравима е първата дискусия за формализма през 1950 г., в която се обсъжда клавирното изкуство на пианиста с невероятна за времето си международна кариера, композитора Димитър Ненов. В книгата са поместени още подобни сюжети, цитирани от документи, в сравнение с които цялото Оруелово творчество изглежда като несръчно направено копие. Ще припомня и цитираните протоколи от дискусиите по обвиненията, отправени към Стоян Брашованов и Стоян Джуджев от Стоян Петров, Стоян Стоянов-Иванов и Венелин Кръстев, които претендират за “създаването на маркс-ленинска музикология, копираща съветската”. Все пак те срещат стабилен отпор не само от обектите, в които са се прицелили, но и от редица техни колеги – композитори и музиколози….
Всяка страница от този труд е източник на необходимо и горчиво познание за развитието на родното музикално творчество в периодите на сталинизация, десталинизация, унгарски събития, реставрация, чешка пролет…, реставрация….Би звучала като анекдот, ако тогава не е била като зловещ фарс директивата за подем в творчеството и, като резултат, “претовареното потребление” на симфонични произведения от масите. Знаменателни са цитатите от доклада на Димитър Христов от 1968 г. пред първичната партийна органиизация на Съюза. Както и събранието в СБК и изборът на ново ръководство през 1969 г. Много, много поучителни, горчиви страници. Едно непрекъснато треморно люшкане в партийните и колегиални позиции е отредено за радетелите на Новата музика в лицето на Лазар Николов, Константин Илиев, Георги Тутев, Симеон Пиронков, Васил Казанджиев, Иван Спасов, което е изложено достоверно, отново през прочита на документа от Петрова. Тук тя ползва и цитати от писмените свидетелства на представителите на т. нар. български авангард.
Бих искала да спомена нещо съществено за научния коментар на изложените документи от Ангелина Петрова. Той се движи между дистанцията и фината ирония, между професионалната научна и публицистичната лексика с премерена, точна артикулация на фактите, която насочва мисълта към по-глобалното развитие на Новата музика в Европа в този период, както и към възможността за сравнения. Позовава се на избрана литература по темата от автори като Хана Аренд, Вацлав Хавел, Тони Джъд, Ханс-Хайнц Щукеншмит, Цветан Тодоров, Бурдийо, Лахенман, Адорно, Лигети, Тарускин…също полезни по темата български източници. Библиографията е респектираща. Научен редактор на труда е проф. д-р Анда Палиева.
За да постигне реалната си полезност книгата “Идеологическият диктат……” би трябвало да се ползва като учебник или като приложение към курса по история на българската музика в Националната музикална академия. Надявам се, че добра воля за това ще има. Бъдещите музиканти на България, доколкото ще ги има, биха били по различен начин ангажирани в своето изкуство, ако знаят перипетиите на предшествениците си във времена, които не са толкова далечни. А може би ще извлекат за себе си полезни и необходими истини за това, как се отстояват позиции, как се съществува и пише в неблагоприятна среда. И може би то ще им е много полезно и днес, при новия вид натиск на “изкуството за народа”, този път ползващ други инструменти, но също толкова заплашителен и функционално вреден за всеки музикант, който търси своя независим път. Независим от криворазбраното меценатство с лош вкус, от тази, обсадила ни отвсякъде патриотарщина, от спекулациите с “народното фолклорно богатство”, от натиска във фейсбук на пенкилер-разбиращите, от масовия вкус, който пак бе изведен в доминираща позиция. Важни за професионалното и личностното им развитие знания ще получат младите, не вкусили от чудното блюдо, което се приготвяше всекидневно за хората на изкуството – и в това аз виждам огромния смисъл от създаването на тази книга.