Цигуларят Светлин Русев, кавалджията Теодосий Спасов и оркестърът на Софийската филхармония с диригент Светослав Борисов се събраха в поредно концертно творение на Спасов, което събира кавала с класически инструмент. (20. 06.) И това е Концерт за цигулка, кавал и симфоничен оркестър. Подобни идеи отдавна съществуват в музиката, разработват ги, всеки както може – и много сериозни композитори от близкото минало и днешния ден, и също така музиканти, които работят с определен инструмент много успешно, толкова успешно, че в един момент решават, че могат още много да “дадат” на музиката и започват да се нанасят в други жанрови сфери, за които нямат нито познанията, нито информацията, нито професионалния инструментариум, който им е необходим за работата им в тези сфери. Такива случаи има много. И тук му е мястото, за пореден път, като почитателка в миналото на много талантливия човек Теодосий Спасов, който беше и великолепен инструменталист, и импровизатор с интуиция, бърз слухов рефлекс, сценична харизма и музикант с достатъчно информация по отношение на фолклорния идиом (там той е наистина подготвен) и по отношение на предпочетеното от него импровизационно джаз-поле – в определени стилови граници, бих казала: никога не съм разбирала тази негова амбиция да бъде навсякъде. Което, като се огледам и замисля, струва ми се, е успял да постигне. И това би трябвало да му създаде усещането за достатъчност. Той е известен по света, всенароден любимец, има десетки награди, ще има още сигурно (нашите политици много обичат гласа на кавала), канен е навсякъде, свири където поиска и както може. Така че, слава Богу, животът му, поне отвън, изглежда напълно прекрасен и всички качества на Спасов са намерили признание. Но от доста време той настоява да премине и преминава в онова жанрово поле, което очевидно някак в по-младите му години му се е струвало недостижимо, трудно, дори неразбираемо. Спомням си концерта му за кларинет и кавал, който Теодосий изсвири с Илиан Илиев заедно Марк Кадин и радиооркестъра, чийто облик може да се резюмира така – две хора и една безмензурна мелодия.Тогава Теодосий ни съобщи, че би искал концертът му да напомня по нещо за концертите на Вивалди. Не че искал да се сравнява с него. Чувствал го близък, защото били родени на една дата.
В програмния текст за най-новия си концерт Спасов е написал, че е посветен на Марио Хосен, който бил развълнуван от концерта за кавал, кларинет и оркестър. Но сега го свири Светлин Русев и според мен във всяко отношение той е по-добрият вариант. Сега всичко изглежда почти по същия начин – тричастна форма с бърза, по-малко бърза, най-бърза част. Първата част – с една тема в 9/8, която се свири дюс ту от кавала, ту от цигулката – и продължава, “коляно след коляно” в същия режим, понякога двамата солисти свирят заедно унисон. В средния дял на Светлин му бе отреден каденцов сегмент, подхванат после от кавала – с привлекателен за публиката импровизационен привкус. Оркестърът скромно пригласяше, най-вече с маркиране на няколко тона в съответния ритъм, най-активен бе барабанът, отвреме навреме духовите подкрепяха солистите с дублиращо повтаряне на темите. Втората част – в 7/8 с тройката на първо време отново експонира фолклорна мелодия – свирят я солистите, свири я частично и оркестърът, обобщението е пак от солистите с известни импровизо-пасажи. Идеята за своеобразно колегиално надсвирване тук релефно се открои – оркестърът отново беше плахо “поддакващ” свидетел. Светослав Борисов беше на мястото си, но той не може да допише оркестъра. Може би най-интересна изглеждаше третата част – 7/8 (с тройката на трето време), но не метрумът я направи толкова интересна, колкото решението на композитора да остави два импровизационни острова за всеки от солистите – и тук имаше зрелищни технически инструментални попадения и музиката някак вървеше – но само за солистите (впрочем подобна “хватка” имаше и в концерта за кавал и кларинет). И сега беше ефектно, още повече, че Светлин Русев бе както винаги много харизматичен в соловата си изява и я изигра не само звуково, но и телесно. Въобще имаше какво да се види! А публиката бе в екстаз!
Сега се връщам към останалата част от програмата, за да обърна нужното внимание и на диригента Светослав Борисов – едно прилично присъствие в музикалния ни живот, въпреки че, за съжаление, повече работи и пребивава в Германия. Той е на 46 години и е австрийски възпитаник, с участие в майсторски класове при много големи диригенти – като Курт Мазур, Бернард Хайтинк, Роджър Норингтън и др. Работи и с оперен, и със симфоничен репетоар. От 8 години е първи диригент и заместник-музикален директор в Магдебург, гастролира често в оркестри и оперни театри в немскоезична Европа, но също и в Гърция, Турция, Китай, Израел, Литва, Румъния и др. За поредния си софийски концерт Борисов бе избрал авторските адаптации на Панчо Владигеров за струнен оркестър на 7 негови клавирни пиеси, а за втората част на концерта – Третата “Рейнска” симфония от Шуман. Още във Владигеровите пиеси направи впечатление логиката в изграждането на формата, сигурността в подреждането на отделните елементи и цялостната линия в развитието на отделните пиеси. Борисов има осезаемо чувство към оркестровия език на творбата, която поднася и умело го “разлиства” по време на изпълнение, като не пропуска нито една идея в него. А както се знае Владигеров имаше богат оркестров арсенал – и тук в пиесите Прелюд и Носталгия се наложи приятното авторитетно присъствие на този диригент (използвам думата авторитет, не в смисъла на проводник на власт, а в смисъла на легитимността на една личност заради качествата и компетентността й по дадена тема). Борисов предпочита също овладяния, сдържан звук, постигна го с оркестъра. Постигна и въздействаща, но стилна, не прекалена емоция и в пасторала, където се открои и солото на концертмйстора Павел Златаров.
Съвсем различно звучеше ръководеният от Борисов оркестър в Шумановата “Рейнска” симфония – с необходимата плътност, внимателен подход към началото и финала на фразите, без излишните акценти, които често се получават при диригенти с възторжено ориентиран слух. Тук всичко бе на място. И това, което ми направи най-силно впечатление е яснотата с която се провижда цялата форма още от самото й начало – посоката на развитието, вниманието към отделните важни структурни елементи, тематичните съотношения, динамичния ресурс – всичко това бе подредено в кодекса на диригентския прочит, следваше се неотклонно и най-естествено постигна същественото в Шумановия симфоничен стил – излята първа част с гъвкавост в съотношението на двете теми, с чудесни, не прекалени кулминации; изработен щрих в скерцото и емоционална дисциплина в поднасянето на различните настроения и в основната тема, и в нейната минорна средна част. В подходящо избрано темпо се наложи елегичното настроение на третата част с тематично диференциране и обединение в края на частта. Внимателно бе изработена четвъртата част, която поради празничния си фанфарно означен характер би могла да прозвучи еднопланово и шумно. Тук диригентският подход бе съзнателно умерен, като се съсредоточи най-вече върху контрапунктичното тематично движение, като не пропусна да пресъздаде звуково атмосферата на ликуване, която владее частта, визираща бляскавите тържества в Кьолн в чест на ръкополагането на нови архиепископ. Финалът синтезира, обединява и резюмира, при впечатляващо присъствие на медните и дървени духови, общото настроение на творбата. Очевидно е, че диригентът Светослав Борисов е изработен професионалист, със сериозен, лишен от всякакви излишни ефекти, подход към композициите, които представя. Стои на пулта уверено, достойно, без излишни, разсейващи слушателя извънмузикални примеси в диригентското си поведение и с ясното съзнание, че най-същественото е разкриването на художествената цялост на творбата, която дирижира. С необходимия баланс между въображението на прочита и реалността на звуковия резултат.