Две опери написа големият български композитор Лазар Николов – “Прикованият Прометей” (чиято премиера, в концертно изпълнение, бе в Русе, на фестивала “Мартенски музикални дни” – 1974, с диригент Добрин Петков) и “Чичовци” (чиято световна премиера се състоя в Пловдив, на 2 март). Преди да поразсъждавам върху спектакъла и сюжета, привлякъл вниманието на един дълбок творец на смисъл, ми се иска да уточня нещо. На 2 март, освен пловдивската си премиера “Чичовци” имаше премиера и в Софийската опера. Съвпадението никак не е случайно. И този път няма как да бъде отминато, премълчано от мен. Съвсем скоро, след като пловдивчани обявиха датата, на която предвиждат първия спектакъл на “Чичовци”, директорът на софийската опера, академикът и професор Пламен Карталов обяви на същата дата премиерата на същата опера в театъра, който ръководи. Разбира се, че формално има право да не се съобразява (въпреки че в случая се е съобразил в обратна посока) с това, кое заглавие къде се играе. По принцип! Но в случая, след като българският музикален свят знаеше, че в Пловдив от година и половина се готви стогодишнината на Лазар с неосъществената му опера – при това от Драгомир Йосифов, експерт по музиката на Лазар Николов, негов близък ученик, сътрудник, изпълнител, съмишленик и приятел, непрестанно изпълняващ и импулсиращ представянето на музиката на Николов, та в този случай честолюбието на оперния директор и режисьор можеше да направи стъпка встрани и да зачете, така да се каже, пловдивските си колеги, като забави с един-два дни премиерата в софийската опера. От гледна точка на финанси, логистика, условия на работа и т. н. софийската опера има всички преимущества пред пловдивската с много качествения хардуер, с който е обзаведена. Въпросът с поредния софтуер, именно заглавието “Чичовци”, ще разгледам в следващ текст, тъй като най-напред се запознах с пловдивския спектакъл, който, пак ще кажа, считам за световната премиера на “Чичовци”. Абсолютно съм убедена, че и композиторът би се съгласил с мен. Но ще допълня, че според мен, този път амбициозността на моя съвипускник и колега, понякога и приятел, академик и професор Пламен Карталов в засилването си прескочи и летвата на приличието. И на нормалната колегиална конкуренция. И с публичните, и с не толкова публичните си изяви, за които бях информирана и с които няма да занимавам аудиторията, която обръща внимание на писанията ми в блога. Карталов бе директор не само на Софийската опера – няколко мандата. Той бе директор и в Русе. И не е бил без възможности да постави операта “Чичовци”, щом това е било толкова важно за него, както разправяше по телевизиите. Те с готовност му даваха думата, услужливи писачи се разтичаха да прокламират “световната премиера”, все едно че друга дата няма и друг спектакъл не се готви. Рекламата бе направо гигантска! Естествено това е въпрос на средства и различни видове методи и похвати на влияние. Тъй че, в някаква степен, сюжетът “чичовци” започна да се разплита пред информираната музикална общественост много преди датата 2 март.
И така, пловдивската премиера очаквано се превърна в невероятно музикално събитие, въпреки изключително неблагоприятните условия за работа на оперните музиканти. Липсата на оперна сграда в Пловдив е тема, която се коментира без особен резултат, въпреки обещанията (особено преди избори) на тези, които някои определят безвкусно като политически елит. Впрочем, в Пловдив, на премиерата се видяха доста музиканти, музикални редактори от Българското национално радио, почитатели на Лазар Николов и на Драгомир Йосифов, който, както се знае, познава музиката на Лазар по-добре от тази, която сам е написал. В програмната книжка, направена във връзка със спектакъла има и негов, на Драгомир, текст, който припомня някои мисли на Николов във връзка с “Чичовци”. Прекрасен текст! Когато го четох си спомних за изказвания на Лазар Николов във връзка с тази негова опера. Още преди 40 години музиковедката Маргарита Кеворкян, тогава редактор в списание “Българска музика”, направи една знаменита анкета с композитора, която и до днес се цитира навсякъде от всеки, който се заема с темата Лазар Николов. Самият той я включва и в своята книга “Моят свят” (София 1998 г., издателство “Лице”). На въпроса й “Защо се обърнахте към Вазов и защо към “Чичовци”? Николов отговаря: “Аз винаги съм смятал, че това е едно от най-добрите произведения на Вазов. …Всъщност то е може би най-хубавото му произведение. Като четох литературната анкета с Емилиян Станев, направена от Иван Сарандев и двамата твърдят, че това е едно от най-хубавите и завършени произведения не само на Вазов, но и в нашата литература. За него също споменава и Константин Константинов в своите спомени “Път през годините”. Това произведение е някак си отминавано. Но не за това аз се спирам на него, а защото ми се стори, че като театрално, като сценично произведение в сюжета има нещо много съвременно. Уж нищо не става на сцената, а всъщност много неща се случват. В действителност там се водят само разговори, а в тях много неща излизат наяве. Навремето предложих на Методи Андонов да направи либрето. Той се съгласи. След това се отдръпна. И аз направих либретото като си послужих с неговото драматизиране на “Чичовци”. Но като се срещнахме за последен път – това беше през октомври 1970 – той ми каза, че смята “Чичовци” за пиеса на абсурда. Защо мисли така, не мога да отговоря…”
Лазар Николов създава изключителен, с чувствителността си, музикален аналог на характера, на климата във Вазовата повест, музиката се ражда от словото и цели да го пресъздаде цялостно драматургически. Всъщност именно играта между словесния и музикалния език е изключителна. Може би затова вокалните партии звучат толкова естествено, в сложния, но съвсем логичен “метроритъм на афекта”, който композиторът е предписал в нотния текст. Всъщност не само специфичната интервалика, а много повече своеобразната метроритмична флуидност е основната сложност в изпълнителския прочит на произведението. Но и тук майсторът е създал опори – и това са своеобразните индивидуални вокални характеристики на всеки от героите, които не са теми, лайттеми, лайтмотиви, а просто специфични звукови портрети, фиксирани чрез интервали, регистри, ритми, дъхове, темпо и характер на музикалната реч. Николов казва в същата тази анкета: “Когато използвам словото, аз ставам съвсем традиционен, защото искам думите и смисълът им да стигне слушателя, а не мога да открия друг начин да ги предам чрез музика, освен като мелодия, като речитативна мелодия. Дори вокалното ми движение върви все хомофонно, за да се чуе словото. Затова не използвам вокални ансамбли, при които гласовете имат своя самостоятелна ритмична структура, която затруднява достигането на словото до слушателя. Желанието да напиша опера върху трагедията на Есхил “Прикованият Прометей” ме подведе към традиционни решения. Тази тенденция още повече се засили при “Чичовци”, където либретото, фабулата изискваха нови концесии от моя страна.” Нищо “по-обикновено” не срещам в музикалните решения на операта, в която драматургът Лазар Николов е разиграл, разположил своите музикални герои, съчетавайки сериозност и пародийност, метафоризирайки драматичното, като го отправя по посока на абсурдното – изобщо и тук задачите, които е решил като творец и поставил пред бъдещите си изпълнители израстват от субстанциалната компликация в подхода на композитора. Творбата е структурирана в пролог, шест картини и епилог, които вървят в attacca – т. е. без спиране – формата израства пред зрителя в парадоксалната логика на съчетанието между константност и променливост в хода на музикалното слово. В забележителни звукови решения – през регистровите идеи, през клъстерните пробиви, през замълчаванията, които отварят пространство и за артисти, и за публика да преживеят отзвучаването на току що случилото се… И полифоничната игра… Към оперните персонажи се прибавят полифункционалните хор и оркестър – тяхната роля разширява неимоверно драматургичния хоризонт на творбата с коментарни и разясняващи, с оцветяващи в пародийна, на места в гротескова гама пластове, споени в комплицирана амалгама, изискваща от всеки участник в нея максимална професионална концентрация. Тук най-сериозна и респектираща е била работата на Драгомир Йосифов, чиято функция е дефинирана правилно като музикален ръководител на спектакъла. Вижда се и се чува неговата колосална работа с всеки певец и с хора – интонация, вокална дикция, артикулация на фраза, характер, агогическа дисциплина, постигане на персонажна характерност – зад всичко това, освен таланта и желанието на певците-солисти и на певците от хора, стои безкомпромисният музикантски жест на Йосифов. Тандемът му с Павел Балев като диригент на целия спектакъл е всъщност абсолютно печеливша комбинация по отношение търпението и прецизността за изработването на общия темпоритъм, за нанасянето на финалните щрихи в звуковия портрет на “Чичовци” с отчетлив баланс, с изнесена ярко в движението на спектакъла темброва драматургия и силно въздействаща артикулация на оркестровите реплики, коментари, произнесени с плътност, с категорична яснота в лаконичното “обговаряне” на епизода, след който думата е само на оркестъра. Великолепна работа, достойна за реномето и на двамата големи музиканти. При това условията в зала “Борис Христов” в Пловдив изискват нечовешко усилие за да се постигне този резултат, въпреки технологическата подкрепа. Против всички практики оркестърът бе в дъното на сцената, диригентът виждаше гърбовете на солистите и хора, а те го виждаха с помощта на монитори. Но всичко бе преодоляно – естествено с цената на много и за щастие ползотворни усилия. И после, така пипнато произведението се разтвори щастливо в този музикантски прочит, със смисъла си, с чувството за хумор, с пародийните аргументи, щедро предоставящи на зрителя възможността да си въобрази, да влезе в този толкова цветен и същевременно предизвикващ размишления психологически портрет.
Елена Стоянова е режисьор на спектакъла. Тя е позиционирала героите на операта в пространство, което би могло да се приеме и за строителна площадка, както тя ни съобщава, но по-силно за мен бе усещането за гетоизирането им – като люде, извадени от контекста на реалната действителност, отделени от нея. И това усещане за мен бе много по-близко до онзи абсурд, за който още Андонов е говорил на Николов и композиторът всъщност, удивлявайки се в началото на тази визия, създава такъв звуков материал, който дописва нашите герои в абсурдния им застой. Накратко за режисьорския подход – съществена работа със солистите, “изработени” в специфични ситнещи движения, очевидно целящи да доизградят дребничкия нашенец, съобразено с музиката функционално третиране на хора – особено в първа и втора картина решението и изпълнението означиха важната роля на хора (не само като участник, но и като коментатор на действието – да не забравяме, че Николов вече е написал “Прикованият Прометей”) и чрез добре изработена, умерена и естетически издържана пластика. С една дума – навсякъде, където режисьорската концепция бе по-условна, по-далеч от конкретиката, тя не само “залепваше” за идеите на автора, но ги и разтваряше, разширяваше и обогатяваше с допълнителни възможности на смисъла. В тази насока бе и сценографията (Кристиян Леков) – скелето, построено от двете страни на сцената бе “темелът” на сценографската концепция с няколко функции – в началото предлагаше обем и акустично пространство на пеещите, а след това се насочи към публиката с видеоматериали, които, както се разбира от текста на Стоянова, имат за цел да придадат на действието известна плакативност и отдалечаване от само-сюжетния пласт. В тази посока въздействието бе двояко, би било по-целенасочено, по-концентрирано, по-събрано с по-малко клипове и други, дописващи драматургията материали. Музиката на Николов има способността да създава различни семантични полета върху конкретния материал, който всеки, дори и незапознатите с Вазовата повест възприема съвсем адекватно. (Видях го на откритата генерална репетиция с ученици-тийнейджъри, които не отлепиха поглед от сцената – нито един телефон не функционираше.)
Както вече споменах, работата на режисьорката с артистите бе впечатляваща. А и самите те като че ли се наслаждаваха на съчетанието на вокалните и пластични задачи, което им бе предложено. Солистичният състав и хорът вложиха разбиране и сериозна емоционална енергия в сценичната реализация на творбата, чиято музика видно им бе станала близка. Тук наистина трябва да се посветят няколко реда буквално на всички, които участваха в многолюдния състав на операта. Започвам с великолепната, органична интерпретация на тенорите Пламен Папазиков (Иванчо Йотата) и Димитър Зашев (Варлаам Копринарката). Бяха изрисували своите герои – най-напред с толкова интересните чисто вокални попадения-постижения. Бяха напуснали абсолютно широкия белкантов коридор, за да се изработят като пеещи артисти, в най-добрия смисъл на това понятие. Бяха толкова автентични! Пластиката на Зашев по време на разпита на Варлаам от бея е постижение, за което не знам дали самият той си дава сметка. Папазиков извежда едно интересно качество на Йотата – желанието му да знае, да не изостава нито във филологията, нито в литературата, нито в политиката или черковния въпрос, но също “бъбрица и сплетник”. За да постигне този резултат Папазиков бе усвоил направо виртуозно всички стъпки на ролята си, играеше си с предписаната му музика, направо жонглираше звуково. Така беше хванал намерението на автора! Александър Носиков (Селямсъза) представи в една пъргава правдивост наивно-честолюбивия си герой, а Иво Йорданов (г-н Фратю) градира вдъхновено изявата си, с диапазона между “хероическото”: “Братя! Въздухът трепери!” и спихването му, когато викат Даскал Гатю – Цветан Цветков в конака, веднага след мощното патриотарско изригване на групата. Всъщност фантастичен бе именно груповият портрет, който композиторът е изписал майсторски, а Йосифов е довършил, нанасяйки всеки звуков щрих върху всеки от героите – т.е. прочитайки съвършено написаното от Лазар Николов. И сякаш е белязал участниците в операта с него. Така Николай Писанов (Хаджи Атанасий) откри и закри операта като съвършен псалмодик, а басите Август Методиев и Евгений Арабаджиев – съответно Хаджи Смион и Поп Ставри внесоха “мудрейшия колорит” на общността, край която притичваха в общата суетня “вестоносецът” Иван Бухалът – Ивайло Герасимов, също Александър Баранов като Мирончо и Борис Кучков като Мичо Бейзадето – всеки от тях конструирал впечатляващо своя индивидуален образ. Както и Владимир Ников (Чорбаджи Николаки), дори и по-епизодично появилите се Живко Пейчев (Беят) и Сероп Йозгалиян (Мироновски). Това е пиеса, чийто темпоритъм трябва да се отстоява във всеки момент от всеки персонаж, за да се извади цялата й красота. Правеха го с истинска наслада от преодоляването на по-различните задачи. Женските роли в операта са четири: Ростислава Ракова и Ива Ананиева като Селямсъзка и Варлаамица пяха безупречно в разгара на своята препирня-скоропоговорка, с необходимата доза хумор, с изиграване на изненадващите интервалови обрати и също, много талантливо преминаване от едно състояние в друго, повече в партията на Варлаамица. Както и автентичното излъчване на двете жени-клюкарки – Светлана Иванова, Ива Ананиева, въведени от композитора в персонажната листа. “В “Чичовци” вкарах женски партии, но това са образи, измислени от мен, използвайки Вазови текстове…Въведох ги за да имам малко разнообразие. Затова дадох и превес на хора. На места той става като оркестрова партия.” – ни казва още Лазар Николов. Давам си сметка, че той ни е оставил много свидетелства относно творбите си. Имаше у него едно чувство, че музиката му не се разбира много и затова използваше всяка възможност да я разяснява, да я приближава към своите слушатели. Както това се прави от много негови колеги по света.
С прочита на партитурата, реализиран от Павел Балев и Драгомир Йосифов, с музикалното фиксиране на Вазовото слово, пренесено така автентично, така органично, така ритмично, от партитурните страници в ума и сърцата на артистите, които са я усвоили перфектно, аз лично съм спокойна за съдбата на тази втора опера на Лазар Николов. Сега топката е в ръководството на пловдивската опера, чиято задача е да използва всяка възможност този прочит, тази огромна, самопожертвователна работа, свършена от всички, да се показва колкото е възможно по-често и в Пловдив, и във всички възможни български музикални средища. А сигурна съм, че с подходяща преводна транскрипция на текста и също така подходящи обяснения на сюжетната специфика, това произведение може да се покаже и извън България.