Симеон Пиронков (1965) отдавна е утвърдена фигура с определен авторитет не само във Виена, където живее повече от трийсет години. Той е успешен композитор, диригент, който показва предимно съвременни музикални текстове в много страни на Европа но и в Азия и е професор по дирижиране в Университета за музикални и сценични изкуства във Виена. Дирижира постоянно, понякога и в България. Концертът му със Софийската филхармония (17. 02.) и пианистката Борислава Танева представи поредица от три композиции, свързани в интересна концептуална игра. Най-напред Зигфрид-идилия от Вагнер за камерен оркестър, в края на програмата – Шест пиеси, оп. 6 за голям симфоничен оркестър от абсолютния антипод на Вагнер – Антон Веберн и между тях – Концерта за пиано и струнен оркестър от Алфред Шнитке. Самата програма представлява едно от тихите, но сериозни предизвикателства на мислещия Пиронков, при когото, поне така съм се убедила от слушането на негови концерти или на негова музика, няма нищо случайно. Най-напред се сетих, че не съм слушала пиесите на Веберн да се свирят от филхармонията от онзи, станал вече исторически концерт на оркестъра на 15 ноември, 1967 г. под палката на Константин Илиев със солист Георги Бадев, когато бяха изпълнени за първи път в България творби от Шьонберг, Берг и Веберн. Тогава Георги Бадев изсвири Берг – концерта за цигулка, а Илиев дирижира още Вариациите за оркестър на Шьонберг и същите тези Шест пиеси, оп. 6 за голям симфоничен оркестър, които и Пиронков бе пожелал да дирижира. Самият той, от екрана на телевизора, съобщи, че оттогава, от 1967 година, оркестърът не е свирил Веберн. Повече от половин век! Бе също толкова отзивчив да обясни концепцията си – в началото е Вагнер, от когото са се учили нововиенци – всеки по свой начин в ранния си творчески период.”Основни трегери” назова произведенията на Вагнер и Веберн, рамкирали концерта, а между тях – изключително яркия, красноречив концерт на постмодерниста Шнитке (впрочем така го окачествяват на Запад).
На фона на традиционно демонстрирана показност, на стремежи да се привлече публичното внимание с най-различни, понякога елементарни до обидност хватки, диригентът Симеон Пиронков не изглежда никак засегнат от вилнеещите тенденции. Сигурна съм, че не го интересуват. Интересува го стриктното изпълнение на музикалния текст, звука, с който ще го извърши и, разбира се, съобщението на собствения му прочит. Бих определила подхода му на интерпретатор с думата “филигранен”. И личното му, леко интровертно излъчване от пулта към залата някак внушава, че нищо случайно няма да има в тази програма, на този концерт. Умее да концентрира своя слушател със собствения си жест на съсредоточаване. Така изглежда и докато дирижира – насочен преди всичко да постигне прецизността, точността, стила и максималната звукова релевантност на изписаното в партитурата – каквито са, според неговата интерпретаторска визия. Пиесата на Вагнер, още в самото си начало се разкри в нейната тиха, дори сдържана (особено за този композитор) характерност, с поредицата импулси във фразирането, така както ги е поискал композиторът в тази своя камерна любовна песен, посветена на съпругата му Козима, след раждането на сина им Зигфрид. Тихо, потопено в долче-звучност, поетично, съкровено изпълнение – с дихания, които съграждат и отвеждат към характера на всеки епизод от пиесата, в провеждането на която Пиронков вложи много и различни нюанси, без да са екстремно отличаващи се като в типичния романтичен дискурс, особено Вагнеров, а по-скоро като силно развълнуван и поради това различно произнесен, шепнещ глас. И по-активните в динамично отношение сегменти се отличаваха със звукова култура, която много ми допада. И специално внимание към начина, по който се реализира дългата фраза и когато трябва да се “обгрижи” в някаква необходима в развитието промяна.
Концертът за пиано на Шнитке драстично прекъсна идиличната атмосфера в залата, нещо като проявление на самия живот, който непрекъснато изненадва. Или като опит за някакъв тип превъзпитание на културния консерватор…Всъщност това е музика с ясно послание, с отчетливи структурни намерения, въпросът е да се реализира синестезия в провеждането. Борислава Танева бе солиден солист, с ясни намерения, които съвпаднаха с визията на диригента, чиято работа с оркестъра бе изключителна, в плътността и гъстотата, в екстремната звукова енергия. Разрушителни клъстери, режещ , пищящ струнен звук, главоломни каскади, зловещи пропадания, смъртоносна болезненост – все внезапни смени в поредицата звукови пана – агресивни, означаващи безкрайна безнадеждност, в която пианото сякаш се стреми отчаяно да внесе някаква изстрадана хуманност в своите каденци, които сами по себе си изискват извънредна сила и енергия от страна солиста, за да осъществи разлагането и деструкцията на фразата, с което Танева се справяше “на един дъх”. Финалното модерато съвсем правдиво не внесе успокоение, по-скоро внедри ефекта на вцепенение, резултат от преживените колизии. Финалът бе много добре изигран звуково, потънал в мъртва тишина.
Каква поезия излъчиха Шестте пиеси на Веберн! Слушала съм ги – и на запис, и на живо изпълнение – не в България. Но за първи път Пиронков ми показа реалното богатство на този звуков веберновски екстракт, към който той е толкова чувствителен. Изискано внимание към звука, трепетно провеждане на всеки тон, смълчаване пред пробягващи в миг тонови картини – пределна отчетливост на деликатния щрих, съвършено темброво балансиране…Със своето изпълнение, Симеон Пиронков щедро даде шанс на публиката да усети, да оцени стойността на краткото, афористично, концентрирано музикално слово и всичко, което то може да внуши. С филигранна прецизност – това определение звучи в кулминация, когато е свързано с толкова дълбоко чувствителен, изящно синтезиран, изграден и умен прочит на Веберновия опус.