Сред забележителните музиканти, които Софийската филхармония привлича в последните години се появи и Томас Цеетмаир (Zehetmair няма как да е Цеетмаер, както е по афишите и програмата) като диригент. На тези, които за първи път чуват името му ще припомня, че той е забележителен цигулар и камерен музикант. Откакто имах възможността, преди много години да чуя записа му на соловите сонати и партити на Бах, който прави през 1982 година, едва 21-годишен, в живота ми се отключиха и Цеетмаир-периоди. Последните ми спомени от Цеетмаир-цигуларя бяха забележителните му прочити на концертите за цигулка на Бернд Алоис Цимерман и на Леош Яначек с оркестъра на Берлинската филхармония. Впрочем неотдавна излезе неговият компактдиск, издаден от ЕСМ с повторния му запис на Баховите сонати и партити за соло цигулка. Могат да се чуят и в Spotify. Понастоящем Цеетмаир свири като солист, дирижира и свири с квартет Цеетмаир, който основа през 1994 г. Роден е в Залцбург в семейство на музиканти. Концертната си дейност започва от 16-годишен – на Залцбургския фестивал. Кариерата му на цигулар е забележителна – не само в класическия репертоар, а и с целенасочения му интерес към съвременната музика. Най-новото произведение, чиято световна премиера реализира в Берлин бе Концертът за цигулка на Хайнц Холигер. Интересите му са разностранни, кариерата му е много интензивна, но най-същностното за него като музикант, освен таланта и интелекта му е начинът, по който той служи на музиката – скромно, отговорно, почтено… Винаги задълбочен в същността на музикалния текст, истински отдаден музикант. В нашия повърхностен свят тази категория изпълнители е вече на изчезване, но Цеетмаир продължава да поддържа традицията на предпочитащия своеобразната анонимност, цялостен homo musicus.
Предстоеше ми да слушам диригента Цеетмаир, чиято програма за концерта му със Софийската филхармония на 29 април ми направи впечатление със замисъла си. Има диригенти, които съставят програмата си в утвърдения от традицията ред: кратка пиеса, инструментален концерт, симфония или по-обемна симфонична композиция, които трябва да си подхождат една на друга, да има стилово равновесие и вкус в съчетанието им. Правенето на програма е трудна работа, нещо, което много музиканти, обявили се за диригенти не разбират. В родната музикална практика са се пръквали програми, които трудно можеш да проумееш. Има и диригенти, за които програмата трябва да е израз на концепция; към нейното съставяне винаги да има някакъв ключ, който да ни отваря още една врата, освен реално звучащата музика. Аз харесвам този тип програми, които са предпочитан жанр в немската концертна практика от много години насам. За софийския си концерт Цеетмаир бе избрал две творби, чието завършване е било прекъснато от смъртта – Концерта за виола от Бела Барток и Реквиема на Моцарт.
За Бартоковия концерт в София пристигна и немската виолистка Рут Килиус. Тя също е музикант с много интензивна концертна кариера, обединяваща епохи и стилове и със сериозен акцент върху съвременната музика. На нея и на съпруга й Томас Цеетмаир и като солисти, и като дует, и като камерни музиканти, са посветени творби от големи композитори на ХХ и ХХI век като споменатия по-горе Хайнц Холигер, Браян Фърнихоу, Джон Каскен. Килиус е член-съосновател на квартет Цеетмаир.
Историята на концерта за виола от Барток включва като негов съавтор приятеля му Тибор Шерли (1901-1978), който е диригент, композитор, цигулар и виолист. Две години след смъртта на Барток от издателство Бузи и Хоукс се обръщат към Шерли с молба да довърши концерта. Той е човекът, който завършва и Третия клавирен концерт на Барток, но огромното предизвикателство за него са скиците на композитора за виоловия концерт, които са много по-оскъдни в сравнение с клавирния концерт, в който Шерли е добавил едни 17 такта. Няколко дни преди смъртта си Барток казва: “Съжалявам, че трябва да си тръгна с толкова много багаж…” Концерта си той пише с мисълта за Уилям Примроуз и след огромната работа, която Шерли извършва за възстановяването му, Примроуз е първият му изпълнител под диригентството на Антал Дорати. Ще допълня само, че опити за довършване на творбата правят и други музиканти, включително и синът на композитора, Петер Барток (1924-2020). Но предимно версията на Шерли остава и до днес в концертната практика.
Прочитът на Килиус акцентира върху носталгията, която излъчва концерта с напрегнатата лирика. За първи път, слушайки творбата чух виолата като глас, който се съпротивлява, настоява, опитва се да преодолее някаква неизбежност. Който настоява на своята идентичност, на своето съществуване. Двамата с Цеетмаир развиваха драматургията на концерта, вслушвайки се в неговата специфична мелодика, подчертавайки лиричната простота и трагизма, който внушава. Великолепно изпятото Adagio religioso тук се превърна в кулминация на творбата, като нейна поанта. Тази, лишена от всякаква видима ефектност композиция, открива много възможности за изпълнителите да играят с музикалното време чрез щедрите каденцови сегменти на соловия инструмент и оркестровите гласове, които го репликират. Предимствата на този прочит бяха заложени в удържането на нотката на някаква обреченост дори в третата, контрастна, бърза танцова част, която само външно кореспондира с финала на Концерт за оркестър. Тук танцът, така както го пресъздадоха Килиус и Цеетмаир с отличната рефлексия на оркестъра, бе по-скоро кулминация на идеята за приближаване на неизбежното. Килиус работи със звука внимателно по отношение на интензитет и тембриране, които определяха всеки съществен сегмент в нейната логика за драматургичното развитие. Така трудната за възприемане от традиционния меломан композиция се изля в хомогенна риторика, означила емоционалния код в нейното трагическо осмисляне. Много сериозен, впечатляващ прочит на Килиус, който се реализира в рядко единомислие с диригента.
Преживяване бе и изпълнението на Реквиема от Моцарт. Там с особена сила се почувства талантът на Цеетмаир свободно да създава необходимата атмосфера за възприемане на шедьовъра. Хорът на филхармонията бе разположен на балкона, в ложите, от двете страни на сцената и това принудително, в случая, разположение се оказа изключително сполучливо за тоновата аура на творбата. В последно време рядко ми се е случвало да чуя толкова инспирирано вокално поведение от хора, подготвен от Славил Димитров и София Бърдарска с впечатляващо мек, благороден звук, прогласяващ смирение пред неизбежното. Пеенето на хора разтваряше пространството, пренасяше го в силно почувствана отвъдност. Рядко, дори и в реквиемни творби се получава такъв ефект, такова внушение. Самият диригент, водейки изпълнителския състав, бе далеч от някакъв тип нарочен артистизъм. Поведението му на вглъбен, отдаден и покорен на музиката се предаде на всички – някак хипнотизиращо сакрално…Нямаше заявки и претенции за интерпретаторско “обръщане” на композицията в прочита, но въпреки това въздействието беше забележително. Силата на Цеетмаир е в дълбинното разтваряне на музикалния текст и способността му да заяви, да покаже и задържи неговата съкровеност с рядка спонтанност. Солисти в реквиема бяха Евгения Ралчева, Петя Петрова, Михаил Михайлов и Ивайло Джуров – известни и като оперни, и като концертни певци. Но тук някак не се вписаха в средата, в атмосферата, която хорът и оркестърът създадоха под палката на Цеетмаир. Изпълнението им бе по-близо до сцената, отколкото до храма. Музиката на Моцарт, и не само в тази творба, изисква по-фокусиран звук, с по-деликатно вибрато, който да създава илюзията за притаеност, без директно, широко, щедро огласяване на музикалния текст. Сблъскаха се два типа естетика на звукоизвличането. В известна степен това се отрази на частите, в които солистичният квартет се изявяваше заедно с хора и оркестъра. И въпреки това, в страстната седмица, независимо че за много православни католическата меса не влиза в техния музикален избор, това изпълнение на Реквиема бе впечатляващо и някак освобождаващо, особено в контекста на житейските пластове, между които маневрираме напоследък.